— За щастие ние си отваряме очите.
— Искате да ви убият заради мен?
— Е! Не сме от тези, които се дават лесно, кабалеро.
— Извинете, господине, златотърсач ли сте?
— Още не.
— Скоро ли пристигнахте?
— Тази сутрин.
— С парахода на Северната американска транспортна компания?
— Не, идваме от Алберта.
— Карамба!… На кон?
— Да, кабалеро.
— Много дълго пътуване.
— Опасно преди всичко.
— И сте дошли, за да търсите злато?
— Такива са ни плановете.
— Работили ли сте на участък?
— Другарят ми Бек и аз сме стари златотърсачи.
— Но не познавате Клондайк, нали?
— Да, кабалеро.
— Тогава се надявам да ви го покажа аз, господа. Каня ви на пунш. Няма да ми откажете удоволствието, нали?
Малко след това Бени, двамата мексиканци и италианците седяха пред чаша димящ пунш и си приказваха приятелски. Този млад мексиканец — дон Пабло Карреа, родом от Мадзатлан, бе пристигнал в Аляска преди единадесет месеца. Бе работил в участъците на Бонанса и Бареа, в притоците на Клондайк, заедно с няколко германци и англичани и бе спечелил много. Разболял се от непрекъснатите лишения и умората, бил принуден да напусне участъците и да се върне в Доусън точно когато късметът бе започнал щедро да възнаграждава тяхното сдружение Болестта и особено лекарят бяха погълнали по-голяма част от златото, което бе добил от земята. Сега напълно здрав очакваше заминаването на някоя група, за да се върне отново в Клондайк.
— Ако успея да се върна там, на тези златоносни участъци, ще стана богат като Крез — допълни младежът.
— Знаете ли къде се намират богатите златоносни жили?
— Да — отговори съвсем тихо мексиканецът.
Огледа се наоколо, за да види дали някой не подслушва, и като се наведе напред каза на приятелите си:
— Един канадец, чийто живот спасих, но който сега е мъртъв, защото бе убит при едно сбиване ми показа място, където златото се намира почти на повърхността на земята, на големи самородни късове. Ако желаете да се присъедините към мен, ще отидем и ще го съберем.
— Далеч ли е това място? — попита Фалконе.
— Близо до изворите на Барем, в най-близките разклонения на едноименната планина. Местността ми бе описана така подробно, че не бих могъл да се заблудя. Два водопада, три остри върха, а между тях изворът.
— Готови сме да ви последваме — каза италианецът.
— Аз също приемам вашата компания — рече мексиканецът. — За тези няколко минути можах да ви преценя, кабалеро е и ще бъда щастлив да разделя с вас тези съкровища. Къде сте се настанили?
— При някой си Калкрафт — каза Бени.
— Познавам го. Приготвихте ли се вече за път?
— Всичко е готово, остава само да натоварим двата коня.
— А! Имате и два коня? Ще ни бъдат от голяма полза. Аз също купих два, тъй като Барем е малко далеч.
— Освен това имаме и един шлюз — каза Фалконе.
— Шлюз! — възкликна радостно мексиканецът. — Значи след два месеца ще сме богати като набаби. Кабалерос, да тръгнем и утре на разсъмване да напуснем Доусън.
— Момент, господин Пабло — каза Бени. — Искате ли един съвет?
— Кажете.
— Елате да спите при нас. Онзи калифорниец е способен да ви причака някъде и да ви убие.
— Така е — засмя се мексиканецът. — Този мошеник Джеймс Кортън само чака случай да ме прати на оня свят.
— Познавате ли го?
— Мошеник от най-висока класа, който жестоко ме мрази и търси начин да си отмъсти.
— За какво?
— Защото отказах да му бъда приятел. Една вечер имах неблагоразумието да му кажа, че знам един много богат участък на Барем. Предложи ми да го взема със себе си, но аз му отказах, тъй като зная какъв опасен тип е От този момент стана мой смъртен враг.
— Трябва да се пазите от този човек — каза Бени. — Способен е да ни преследва чак дотам и да ни изиграе някой лош номер.
— И аз се страхувам, кабалерос.
— Ще тръгнем през нощта и ще се постараем никой да не разбере накъде сме се отправили. Да вървим и нека оръжието да ни е подръка.
Мексиканецът плати пунша, прибра в пояса си спечеленото злато и петимата излязоха, като държаха револверите си в ръце.
XXXI
СТРАНАТА НА ЗЛАТОТО
Бени и приятелите му нямаше лесно да успеят да се приберат в хотела, защото по онова време в Доусън липсваха фенери, а равнината бе влажна и кална, често покрита от мъгли, спускащи се от Юкон. За щастие дон Пабло отлично познаваше града и дори в най-гъстия мрак можеше да отиде там, където искаше. Тръгна в посока на схлупените къщурки и палатките на златотърсачите по средата на улицата, за да не го изненадат неговият противник и приятелите му на някой ъгъл.
Петимата мъже преминаха по две от улиците на града, без да срещнат жива душа. Движеха се един до друг, с оръжие в ръка. Готвеха се да завият наляво, следваха едва различимите бордеи, когато забелязаха неясни човешки фигури. Понеже не знаеха дали това са златотърсачи, които се прибираха в палатките си или калифорниецът и неговите приятели, Бени насочи револвера си и извика:
— Кой е там?
Един добре познат глас отговори:
— Ние сме.
— Залегни! — изкрещя дон Пабло.
Всички се наведоха бързо. Почти в същия миг в мъглата изтрещя револверен изстрел и няколко куршума изсвистяха над главите им.
— На ти, негоднико! — извика Бени, като изстреля един след друг шест патрона.
Останалите го последваха.
Сенките изчезнаха в мъглата, но Бени ясно чу жален глас.
— Убиха ме!…
— Да бягаме, господа! — извика канадецът.
Затичаха се по средата на една уличка между двойната редица схлупени къщурки и след няколко минути бяха пред хотела на господин Калкрафт. Хотелиерът още не си бе легнал и ги отведе в стаите им, а за дон Пабло срещу един долар приготви легло от две маси, покрити с меча кожа.
— Бихте ли ни събудили в четири — помоли дон Пабло.
— Нима толкова рано ще тръгнете? — запита почтеният хотелиер. Той не скри разочарованието си от
