препречваха пътя им и ги принуждаваха да избират по-малко рисковани заобиколни пътища. Понякога срещаха падини или пропасти, гъсти гори от ела и кедър или непроходими групички от брези и върби. Тук- там на пътя им се изпречваха буйни потоци, които можеха да повлекат в лудия си бяг животните Областта изглеждаше съвсем пуста и дива Бе много студена. От покритите със сняг върхове се спускаха талази леден въздух, а над сенчестите горски масиви се издигаше пара От време на време откъм боровете се носеше вой, от който конете настръхваха и потръпваха Изтощени от дългия път и от преодолените през деня трудности, приятелите събраха повече сухи клони и запалиха два големи огъня. Опънаха палатката и си приготвиха вечеря от солено сварено свинско месо с фасул, палачинки, изпържени в мас, и накрая горещ чай. Докато се хранеха около огъня, дон Пабло им разказваше, че само преди няколко месеца по тези места върлувала банда, която си бе спечелила мрачна слава. Много мъже, завръщащи се от златоносните мини на Бонанса, били избити и ограбени. Няколко групи златотърсачи, решени да прочистят тези пущинаци от жестоките плячкаджии, се организирали и почти два месеца охранявали района. Голяма част от бандитите били хванати и обесени на по-високите дървета.
— Няма да се изненадам, ако и сега видим някой скелет — каза в заключение дон Пабло. — Разказваха ми, че повече от тридесет бандити са били осъдени да изтанцуват последното си фанданго на върха на някое дърво.
— Дали не са останали още от тях? — попита Армандо.
— Възможно е, въпреки че златоносните участъци на Бонанса вече са изчерпани. По бреговете на тази река сега работят съвсем малко хора. Но трябва внимателно да пазим лагера, за да не ни изненадат и откраднат конете и продуктите.
— Само някой да се появи, ще го убия като куче — закани се Бени.
След като свършиха с вечерята и изпушиха по една лула, те се прибраха в палатката. Бек и Армандо обаче поеха първата част от дежурството, седнали между огньовете, без да изпускат от поглед конете завързани за един бор.
XXXII
НАПАДЕНИЕТО НА РАЗБОЙНИЦИТЕ
Въпреки опасенията им нощта бе спокойна. Само няколко вълка подгонени от глада се осмелиха да се приближат до лагера и оглушиха с воя си двамата пазачи. Един изстрел, който повали най-смелия от тях, бе достатъчен, за да ги подгони отново в планините откъдето бяха слезли. След обилна закуска групата пое отново на път. Навлязоха в голяма гора, която, изглежда се простираше чак до бреговете на Бонанса. Пътят в началото не бе толкова неравен, колкото предишния ден, затова напредваха бързо. Скоро обаче растителността между огромните борове и ели се сгъсти и те бяха принудени да забавят ход. Подозираха, че в тези гъсталаци има много дивеч, затова Бени и Армандо, определени за снабдители на групата минаха отпред със заредени пушки. От време на време се виждаха следи на лосове, еноти, росомахи, а също и овцебик — вид диви мускатни волове, ниски на ръст, но със страшни рога. Бяха изминали няколко мили навътре в гората, когато Бени показа на Армандо някакви следи. Сякаш голямо стадо чифтокопитни животни неотдавна бе спирало тук.
— Да — каза канадецът, като оглеждаше мъховете — Тези животни наскоро са пасли тук, вероятно преди няколко часа.
— Какви са? — попита Армандо.
— Сигурно са били овцебик.
— Струва ли си да хабим дори куршум заради тях?
— Дори и два, Армандо.
— Тогава да се опитаме да ги открием, Бени.
— Не искам нищо друго, приятелю. Нека останалите да продължат пътя си, а ние да изостанем малко и да проследим тези дири.
— Няма ли да се изгубим?
— Ха! Невъзможно е!
— Тогава да вървим.
След като уведомиха другарите си и им обещаха колкото може по-скоро да ги настигнат, навлязоха сред гигантските дървета и тръгнаха по следите оставени от стадото. След петстотин-шестстотин метра канадецът забави крачка и направи знак на Армандо да направи същото. Знаеше, че е много трудно да се доближи до тези животни, и затова не искаше да ги изплаши. И най-малкият шум можеше да ги накара за застанат нащрек или да побягнат. Бяха извънредно подвижни и преследването им не би дало никакъв резултат. Тъй като почвата тук бе по-влажна, следите ставаха все по-забележими и вече ясно личаха местата, където животните са се спирали.
— По-бавно, Армандо — каза изведнъж Бени и се спря зад дънера на един огромен кедър. — Нищо ли не чувате?
— Да далечно мучене.
— Това са нашите волове.
— Сигурно са се скрили в онези храсти, Бени.
— Разбира се Хайде напред, но без никакъв шум.
Като минаваха от дърво на дърво, с отворени на четири очи, с пръст върху спусъците на пушките двамата ловци навлязоха още около двеста метра. Те напредваха внимателно, за да не вдигат шум. Тъкмо заобикаляха един стар бор, когато на седемдесет-осемдесет метра видяха иззад един храст да излизат две животни. На пръв поглед приличаха на огромни планински овни. В действителност мускатните волове по телосложение са нещо средно между овцете и говедата. Те са малки на ръст, с къси крака, космати муцуни, малки уста, подобни на устата на овните, но главите им са украсени с два страшни завити напред рога. Козината им е прекрасна, дълга, тънка, с копринен блясък, кафява и покрива почти целите им крака. В миналото тези животни са били многобройни в Аляска и по бреговете на полярната част на Америка, където са препускали на стада от по осемдесет-деветдесет. Сега ескимосите почти напълно са ги унищожили и може да се срещнат само на най-северните острови. Някои екземпляри все още бродят из най-гъстите гори на Аляска и по земите на Западен Инуи, но преследвани от ловците, и там са на изчезване. Двете животни — вероятно последните от стадото, забелязаха веднага хората и преди още Бени и Армандо да вдигнат пушките и да се прицелят, се обърнаха светкавично и побягнаха презглава.
— По дяволите! — изкрещя Бени.
Ловците се спуснаха като по сигнал след бегълците, крещейки с все сила, за да накарат другарите си, които сигурно не бяха много далеч, да им се притекат на помощ. Седем-осем минути те тичаха след животните, но ги изгубиха от погледите си. Въпреки тежкото си тяло му скатайте волове тичат по-бързо от конете.
— По дяволите! — възкликна Бени и спря. — Краката ни не могат да се състезават с техните Никога не съм си представял, че бягат толкова бързо.
— Напразно изгубихме времето си — ядоса се Армандо.
— Ще опитаме друг път.
— Ще отидем ли при нашите?
— Да.
Прехвърлиха пушките през рамо и завиха на юг, за да пресекат пътя на групата, която вървеше на изток. Вече се чуваше цвиленето на конете, а те се готвеха да заобиколят един повален от годините бор, когато чуха глас.
— Ей!… Спрете!
Бени и Армандо, изненадани от тази неочаквана заповед се огледаха, за да видят с кого имат работа. Тази част от гората бе много гъста и дива. Наоколо се извисяваха огромни борове и кедри, които вероятно бяха преживели не един век. Под тях растяха многобройни храсти, избуяли покрай няколко скали, които образуваха дълга криволичеща бариера сред гората.
Като не видяха никого, двамата направиха няколко крачки, за да се отдалечат от падналия бор, който им пречеше да огледат добре скалите. Същият глас още по-сух и още по-заповеднически, се чу отново:
— Спрете, или ще стрелям!
— Да ви вземат дяволите! — извика Бени, който започна да става нетърпелив. — Къде сте? Бъдете така
