— Оставете го да ходи да се заяжда другаде — каза дон Пабло, като спря канадеца, който искаше да преследва този шмекер. — Може би не е сам и неговите другари могат да ни нападнат.
— Да го вземе дяволът! Ако бях сигурен, че е сам, сега нямаше да е жив — отговори Бени. — Този негодяй говореше ту отляво, ту отдясно, като че ли имаше цяла банда със себе си. Наистина мислех, че не е сам.
— Старите хитрини на разбойниците — каза мексиканецът. — Да вървим, време е да тръгваме.
XXXIII
ДЪРЗОСТТА НА ДВАМА НЕГОДНИЦИ
Четири дни мъжете напредваха през дивата територия, която се простираше между десния бряг на Юкон и левия на Бонанса, осеяна с гори, стари почти колкото света, с трудни за преодоляване скални масиви и потоци, които подлагаха на тежки изпитания бедните коне. На петия ден, когато се готвеха да спрат за кратък отдих и да потърсят дивеч, пред очите им се откри обширно златоносно поле, където вече имаше, повече от двеста златотърсачи, сред които американци, англичани, германци и мексиканци. То бе открито наскоро, бързо заселено и разработено. Намираше се на няколко мили от Бонанса и на двадесет и пет от левия бряг на Клондайк, върху едно скалисто плато, заобиколено с борови гори, защитено на север от остри и стръмни върхове все още покрити със сняг. Край потоците които слизаха от планината, бяха разпръснати четиридесетина мизерни къщурки, някои от които бяха мръсни, парцаливи и позакърпени избелели палатки, а другите набързо и недотам сръчно сковани от дървета и клони колиби. Каква жалка гледка представляваха тези хора!… Може би някои от тях вече бяха натрупали значителни богатства, но кой би повярвал, че притежават златен прах и парченца самородно злато? Вместо на човешки същества те приличаха по-скоро на зверове оскотели от лишенията и от тежката работа. Бяха дрипави, изцапани, с почернели от дим или оплескани с кал от кладенците ризи, панталоните им бяха кърпени хиляди пъти, а ботушите — почти без подметки, от които се показваха пръстите им. С невъзможни за описване коси, някои от тях носеха качулки, от които не бе останало почти нищо. Всеки от тях имаше в пояса си револвер и нож с блестящи остриета. На полето кипеше живот, въпреки че от север духаше силен вятър, а по потоците плуваха късове лед. Навсякъде се виждаха изкопи, повечето от тях в близост до малките водни потоци, защото там златото не бе скрито сред кварцови пластове, а в примесената с чакъл и глина пръст. Златната кал трябваше да се търси по дъното, да се изважда на повърхността и да се промива във водата. Тъй като бе много студено, работата сигурно бе извънредно тежка може би не толкова за работещите в изкопите колкото за онези, които трябваше да промиват калта и да отделят камъните от скъпоценния метал.
Тези нещастници не притежаваха шлюзове, а го извличаха като влизаха в потоците. До кръста и престояваха в ледената вода по няколко минути. За получаването на почти чисто злато използуваха стар метод — тава от твърдо дърво — съд, който може да побере около десет килограма кал, с диаметър около половин метър и дълбочина осемдесет сантиметра Тавата се потапя и се правят кръгови и вълнообразни движения, а водата постепенно отнася тинята и парчетата чакъл. Следва втора побърза промивка като се удря дъното на съда. Така падат и последните остатъци от калта и скъпоценният метал блясва. Операцията не е толкова лесна както изглежда на пръв поглед. Необходима е определена сръчност на ръцете която се придобива само след дълга практика. Горките хора на които бе ред да промиват златоносната кал, излизаха на брега в окаяно състояние след ледената баня. По-слабите едва подали съда на другарите си, падаха на земята. Веднага ги отнасяха в палатката пред огъня, за да се възстановят и да предотвратят треската предхождаща измръзването. Но в замяна на това понякога имаха значителен добив, защото тази златна тиня беше с богато съдържание. Не бяха редки случаите когато на дъното на тавата намираха цели унции злато, и сори някой хубав къс.
— Тази кал е много златоносна — каза Бени, който заедно с другарите си наблюдаваше някои от работещите — Сигурно всеки от тях може да спечели по сто и двадесет долара на ден.
— Така е — отвърна Пабло. — Ако не знаех, че при изворите на Барем има неимоверно богати златоносни полета бих ви посъветван да останем тук.
Привечер падна гъста мъгла и те се прибраха в палатката си, решили да не ходят в бара, който едновременно беше магазин за напитки и игрален дом. Понеже се страхуваха, че някой безсъвестен златотърсач може да се възползува от тъмнината и да им открадне конете, завързаха животните към един от коловете на палатката и запалиха още един огън отвън. По време на вечерята внимаваха да не говорят за изворите на Барем. Появяването им в това селище бе предизвикало съмнения и нямаше да е чудно, ако някой се опита да подслуша разговорите им. Армандо, натоварен да пази конете, бе забелязал някаква сянка, която се правеше на заблудена и обикаляше наоколо. Нямаше съмнение, че това бе шпионин.
— Като си тръгнем, трябва да вземем всички мерки да не ни проследят — каза Пабло — Въпреки че тук златото е в изобилие, сигурно ще се намери някой, който ще пожелае да ни последва с надеждата да го отведем в по-богати места.
— Това се случваше и в Колорадо — допълни Бени. — Ако някоя група се отдалечеше, веднага други с настървение се спускаха след нея, като мислеха, че се отправя към някой по-богат участък.
Като се разбраха за нощното дежурство, Бени, Фалконе и младият мексиканец се загърнаха в завивките си и легнаха с крака, обърнати към жаравата, която тлееше в палатката. Бек и Армандо полегнаха край големия огън, запален на открито. Нищо не смути спокойния им сън.
Но към полунощ Бени и Пабло, които поеха смяната, трябваше да пообиколят наоколо, защото на два пъти бе забелязана човешка сянка да се навърта близо до палатката.
На другия ден Фалконе и дон Пабло отидоха на участъците, на местата, където работеха златотърсачите Армандо и Бени се отправиха към гората с надеждата да изненадат някое животно, защото не само искаха да спестят продуктите си, но и да ги попълнят. Тази разходка обаче бе трудна и безполезна. Не забелязаха нищо освен някоя и друга кукумявка и две или три птици, подобни на снежнобели бухали. Бяха слезли чак до бреговете на Бонанса и успяха да убият две видри, които не бяха съвсем за пренебрегване. Те бяха дребни, но кожата им се ценеше повече отколкото месото. На връщане прекосиха работната площадка и отиваха към палатката си, когато вниманието им бе привлечено от викове идващи от бара. Като че ли в голямата палатка ставаше някакво сбиване. Мислеха да продължат пътя си, защото не желаеха да се намесват в чужди работи, но им се стори, че чуват гласа на дон Пабло.
— По дяволите! — извика Бени и спря. — Дали нашият млад другар не се е намесил в някоя свада?
Чули виковете доста златотърсачи напуснаха участъците и побързаха да се отправят натам с револвери в ръцете или хванали ловджийските си ножове.
— Елате Армандо — каза канадецът. — Може би приятелите ни са в голяма опасност.
— Идвам, Бени.
— Пушката ви заредена ли е?
— Да.
— Бъдете готов дори за стрелба. Всичко може да се очаква от тези хора.
С няколко крачки прекосиха улицата и разбутаха тълпата, която се бе струпала в палатката. Сред виковете ясно се чуваше гласът на младия мексиканец.
— Аз — убиец!.. Лъжеш, уличен разбойнико! — крещеше той.
Канадецът ядосано разбута стоящите наблизо и избоботи заплашително:
— Дайте път!… Дайте път!
Тук се бяха събрали около четиридесет души, които бяха образували кръг около Пабло, Фалконе и още един тип, когото в началото нито Бени, нито Армандо познаха. Беше мъж към четиридесетте висок, мършав като чироз, с много дълга черна брада с нос като клюн на папагал, с две неискрени, сиви, зли очи и разчорлена коса. Носеше дрипава и избеляла дреха панталони от тюленова кожа и високи, скъсани и кални ботуши. На пояса си имаше дълъг нож, а в ръката си — прекрасен уинчестър с дванадесет патрона. Типът крещеше като побеснял и повтаряше във всички тоналности:
— Кълна ви се, господа, че този човек искаше да ме убие и да ме ограби насред гората Куршумът му стои в тялото ми.
Бени и Армандо разкъсаха кръга и застанаха до приятелите си, като зареждаха пушките си. Щом зърнаха лицето на мъжа, от устата им едновременно се изтръгна вик:
— Разбойникът от гората!
Слабият човек обаче, без да се притесни от обвинението, посочи с ръка двамата ловци и кресна:
