Те се отправиха към червената палатка, около която имаше няколко по-прости палатки, пълни с войници, въоръжени до зъби.
— Ела, господине — каза капитанът. — Хара-джа сега пие кафе и пуши наргеле. Тя много не пази законите за мохамеданките, както ги е напи-сал Селим. От никого не се бои и си кара, както си иска.
— Заведи ме при нея — каза херцогинята и скочи от коня.
Капитанът направи знак на стражата и влезе в палатката.
— Господарке — каза той. — Тук е пратеникът на Мулай-ел-Кадел.
— Нека влезе! — отговори един металически и твърд глас. — Приятелите на храбрия и непобедим Дамаски лъв са най-добре дошлите гости.
Внучката на Али паша
С туптящо сърце, но решително, херцогинята влезе в скъпата палатка. Капитанът дръпна завесата на входа и дълбоко се поклони на влизащия.
В средата на палатката стоеше една млада, неимоверно красива жена, облегнала едната си ръка на един миндерлък, покрит със златошит плат. Тя бе висока и с чудесно телосложение: очите й, дълбоки и черни, обкръжени от извити вежди; устата й малка, а устните червени и сочни като череши; косата й дълга и черна като смола, а цвета на лицето й слабо мургав. Чертите на лицето й бяха като на гръцка богиня, но имаше нещо твърдо в тях, и човек чувстваше, че тази жена има непреклонна воля и сурова жестокост. Виждаше се, че тя по-скоро може да заповядва, отколкото да се подчинява. Като всички жени през онова време, тя носеше бели широки шалвари от тежка свила със златно везмо. Зеленото копринено елече със сребърни кантове и седефени копчета обвиваше хубавите й гърди. Около кръста си бе препасала червен широк ешарп, който се спускаше чак до малките й крачета, обути в сребърновезани налъмки. Тя не носеше никакви украшения — нито обици, нито гривни. Настрани в пояса си бе втъкнала една малка чудесна сабя, чиято ножница бе от седеф, а сребърната й дръжка, украсена със сапфири и смарагди.
Когато пред нея се изправи херцогинята в красивия си албански костюм, тя неволно извика:
— Ах! Какъв красив млад капитан!
Но веднага тя се сепна за неволното си възклицание и с изкуствено суров тон запита:
— Кой си ти и какво дириш тук?
— Извинявайте, аз съм арабин — отговори херцогинята.
— Ах, арабин — извика туркинята. — Всички ли млади хора в твоето отечество са така хубави? До сега мислех, че арабите не могат да се хвалят с красота. Ти хич не изглеждаш като тия, които съм виждала по корабите на чичо си.
— Аз съм синът на пашата от Медина — отговори смело херцогинята. Тя всичко беше разбрала, защото Хараджа й заговори на арабски.
— Ах, така ли? — запита с усмивка Хараджа. — Баща ти в Арабия ли остана?
— Да не бе случайно да го познаваш, господар-ке?
— Не, въпреки че много години от детството си съм прекарала по Червено море, не го познавам. Сега обикалям само по Средиземно море… Но кой те изпраща?
— Мулай-ел-Кадел.
Едва доловим трепет мина по лицето на внучката на великия адмирал.
— Какво иска той от мене? — запита тя и повдигна веждите си.
— Изпраща ме да те помоля да му отстъпиш един от твоите пленници християни.
— Християнин? — извика Хараджа зачудена. — Но кой?
— Виконт Хюсиер — отговори херцогинята със слаб трепет.
— Какъв ли интерес има Дамаският лъв към това християнско куче?
— Не зная, но мисля че ще го изпратят като пълномощник във Венеция.
— Кой ще го изпрати?
— Мисля, че Мустафа.
— Не знае ли великият везир, че пленниците принадлежат на дядо ми? — запита почти раздразнено Хараджа.
— Мустафа е главнокомандващ на турската армия, господарке, и каквото той върши, е и султанска воля.
— Пукната пара не давам за везира — каза внучката на Али паша, повдигайки раменете си. — Тук аз заповядвам, а не той!
— Значи отхвърляш молбата ми, господарке?
Вместо да отговори, Хараджа плесна с ръце.
Двама негри влязоха в палатката и се хвърлиха на колене в краката й.
— Няма ли нещо да почерпите ефендията?
— Малко айран, господарке — отговори единият.
— Донесете бързо, жалки роби!
После тя се обърна с любезна усмивка към херцогинята и каза:
— Тук нямаме нищо, но в замъка ще бъдеш по-добре нагостен. Надявам се, че няма скоро да искаш да се върнеш обратно?
Изведнъж тя пак стана сериозна, и в една съблазнителна поза на миндера, изви ръцете си на тила и каза:
— Какво прави Мулай-ел-Кадел в лагера на Фамагуста.
— Той си почива и лекува раните си.
Хараджа скочи изведнъж като ранена лъвица и загледа младата жена с искрящи очи.
— Той е ранен? — извика тя. — От кого? Кога?
— Преди няколко дни от един християнин, капитан.
— В сражение?
— Не, в двубой.
— Как? той, непобедимият Дамаски лъв? Най-първата сабя в армията? И ранен от християнин? Не, това е невъзможно!
— От един млад капитан.
— Да не би този младеж да е бил бог на войната?
— Във всеки случай, той бе храбър.
— Ах, как бих искала да го видя! — извика Хараджа със светнал поглед. — Той трябва да е голям герой, полубог!
Настана продължително мълчание. Хараджа нервозно стискаше ръката си на сабята, неподвижно застанала в средата на палатката.
— Победен! — мърмореше тя. — той, непобедимият! Значи в Кипър има един, който е по-силен от него, който е по-сръчен от него! О, как искам да се запозная с този човек!
— Казах ти, че един християнин капитан го свали от седлото — отговори херцогинята без да й мигне окото.
Хараджа вдигна поглед от земята и го отправи към младата жена, втренчи се няколко секунди в нея и неочаквано каза:
— А ти, и ти ли си герой, красив мой капитане?
Смутена от внезапния въпрос, херцогинята замълча за малко и после каза:
— Ако в замъка си имаш добри фехтовачи, можеш да им кажеш да се премерят с мене.
— И на Метюб ли да кажа? Той е най-добрият от цялата турска флота.
— Нека заповяда и той.
— А би ли посмял да премериш силите си и с Мулай-ел-Кадел, ефенди?
— С всекиго.
— А нали Мулай-ел-Кадел е твой приятел?
— Да, господарке.
— Тази вечер ще видя как се фехтуваш, ефенди. Аз обичам храбрите, които знаят да побеждават и да сразяват.
