— Ако ми позволиш, ще ти покажа какво умее синът на пашата от Медина.
В това време слугите донесоха напитката в сребърни чаши.
— Заповядай, ефенди, освежи се! Ще заповядам да оседлаят коня ми и да тръгнем към замъка. Там ще те гощавам. Нали ще останеш няколко дни при мене?
— Ами Мулай-ел-Кадел?
— Той ще почака — отговори тя почти равнодушно.
— Но нали ти казах, че сам Мустафа заповяда да закарам виконта във Фамагуста.
— И той може да почака. Не съм свикнала да получавам заповеди даже от султана. Кипър не е Цариград и Средиземно море не е Босфора. Роби, оседлайте конете!
— Още един въпрос, господарке — каза херцогинята.
— Кажи, ефенди.
— Не мога ли да видя виконта?
— Той не е тук. Изпратих го да опита едно блато, в което смятам че има много пиявици.
— И ще го оставиш там да ги лови? — запита с мъка херцогинята.
— Не, той ще надзирава работата. Не трябва да го видят нито Мулай-ел-Кадел, нито Мустафа съвсем отслабнал. Този благородник ме интересува, а освен това за него може да се получи добър откуп, та за богаташи като него, полагам повечко грижи. А, сега, хайде, красиви капитане. В сарая е по-приятно отколкото в блатата.
— Аз съм готов, господарке. Никога не трябва да чакат жените. Така казват благородниците от западните страни.
— Бил ли си в християнските земи?
— Да, господарке. Баща ми искаше де се опозная с Испания, Франция и Италия.
— Защо?
— За да науча изкуството да се сражавам.
— Значи можеш и с шпаги да се биеш?
— Според мене, те са по-добри от извитите саби — отговори херцогинята.
— Ще те видя тази вечер.
— Конете са готови — доложи един роб. Херцогинята се поклони и запита:
— А виконтът?
— Той ще дойде утре — отговори Хараджа. — Пиявиците ме интересуват повече. Тук има още много богатства, които могат да се използват. А сега, хайде, красиви капитане.
Те излязоха от палатката. Един негър държеше бял арабски кон, покрит със златиовезан червен чарпак и китка пера на главата му.
— Чудни хора сте вие арабите. Казват, че имате хубави жени… Забравих да те питам как се казваш.
— Хамид.
— А освен това?
— А освен това?… Елеонора.
— Елеонора? — попита учудено внучката на великия адмирал. — Какво значи това име? То не е нито турско, нито арабско.
— Не зная — отговори херцогинята.
— Да не би да е християнско?
— Не зная.
— Елеонора! Как ли е хрумнало на баща ти да те нарече така? Но, във всеки случай, красиво е името ти и добре звучи. Казвай се Хамид Елеонора. На обед сме в замъка.
Капризите на Хараджа
Групата конници подкара със силен галоп и с вик буйните арабски коне. Изглеждаше, че тази особена жена се опияняваше от лудата езда. Нищо не я спираше, нито рововете, нито преградите, които се изпречваха. Тя безспирно шибаше коня, здраво държеше юздите му, а от време на време с голяма нежност заравяше пламналото си лице в гривата му и го гадеше, и обръщайки се после съм херцогинята, извикваше:
— Зашпори кончето, хубави ми капитане! Арабинът никога не трябва да изостава надире.
Въпреки че херцогинята отлично яздеше, все пак тя с мъка караше редом с внучката на пашата. Другите бяха изостанали твърде много назад. Тази луда езда спря една, когато стигнаха в двора на замъка.
Слизайки пъргаво от коня си, внучката на Али паша се обърна към херцогинята с хубава предизвикателна усмивка:
— Красиви ми капитане, ти сега си гост в моя палат и всяко твое желание ще бъде заповед за мене.
— Твърде любезно от твоя страна, господарко. Аз няма да злоупотребя с гостоприемството ти.
— А аз бих искала да злоупотребиш — отговори тя.
— Тогава… аз няма да заповядвам, а ти — каза херцогинята усмихната.
Внучката на великия адмирал се замисли върху думите на гостенина и след малко пак с усмивка отговори:
— Имаш право, капитане. Аз пак започнах да командвам и да се налагам. Лош навик, ама какво да се прави?
От малка така съм свикнала. Следвай ме, обеда ни чака. Ето че чувам гласа на Мюезина, който кани правоверните на обедна молитва.
Хараджа хвана приятелски под ръка гостенина си и се упъти към една широка мраморна стълба. Тя водеше към една голяма зала, пред вратите на която стояха на стража двама грамадни арапи в дълги бели мантии и с извадени саби.
— Готово ли е яденето? — запита Хараджа, без да се обърне към никого.
— Да, господарке — отговориха двамата пазачи и се поклониха до земята.
Залата беше чудесно красива, постлана с хубави килими, по стените й скъпоценни оръжия от всички земи на Азия и Европа, наоколо миндери, покрити с тежки свилени платове, а в средата една маса, цяла от седеф, на която бе сложено яденето в сребърни чинии.
— Седни, красиви капитане — каза Хараджа, отпускайки се върху едно свилено кресло. — Ние сами ще обядваме. Така ще можем по-спокойно да си поговорим. Не мисли за твоите хора, ефенди — аз наредих да останат доволни от престоя в моя палат. При мен слугуват най-добрите доставчици и готвачи от Цариград и островите.
Тя взе едно сребърно чукче и удари една златна камбанка. Изведнъж от една завеса излязоха четири негри с големи сребърни табли, върху които имаше най-разнообразни ястия, сладкиши и кани със сладки напитки.
— Това ще ти отвори апетита — каза Хараджа. Херцогинята опита от всичко и го похвали.
После двама други роби поднесоха на златни табли около една дузина златолюспести риби, които имаха на дясната страна един особен черен белег.
— Това е едно рядко блюдо. Щастлива съм, че мога да ти го поднеса — каза Хараджа. — Вярвам, че и самият султан рядко получава това ядене, защото Моллите мъчно дават тази риба. Колкото тежи, толкова злато се отмерва за нея.
Тя подаде на херцогинята един златен нож.
— Чудесна! — каза херцогинята, след като я опита. — В Червено море няма такава божествена риба.
— Вярвам, защото Моллите не я продават — отговори Хараджа. — Но радвам се от сърце, че мога да те гостя с нея. После започнаха да сервират други яденета, кое от кое по-хубави, а след това и най-редките плодове от Египет и Триполи. Накрая поднесоха кафе и цигари.
Двете жени бяха в чудесно настроение и често се смееха от сърце.
— Ти мислиш, че се страхувам от Селим? Той е в Цариград, а аз съм тук. Нека се опита само да изпрати съдиите си тук и ще види коя съм аз. По върховете на кулите има железни прътове и там ще ги набуча като
