знамена. Приятно ще ти е да дишаш и се упоиш от чудесния мирис на този тютюн.
— Чух, господарке, че много ти харесват борбите?
— Нали и аз съм жена, ефенди.
— Не те разбирам — отговори херцогинята.
— Какво правят жените у вас в Арабия?
— Готвят обеда на мъжете си и чистят къщите. Грижат се се за къщата, за овцете и камилите.
— Значи имат разнообразие в живота — каза Хараджа, като бавно смръкна от цигарата си.
— Да, господарке.
— А туркините, с какво изпълват живота си? Затворени са в харемите, далеч от шума на града, живи погребани. Скоро започват да се отегчават. Парфюмите, танците на робините, приказките на старите жени — нищо вече не им прави удоволствие. Една голяма скука ги обхваща и едно страшно желание за силни преживявания, па даже и най-жестоки. Те чувстват нужда да виждат страдащи хора, сънуват кръв и стават все по-лоши и зли. Младостта си прекарах в харема на чичо ми. Можех ли там друго да стана, освен като всички останали туркини?…
Но, аз забравих нещо много интересно. Ти нали си приятел на Дамаския лъв?
— Казах ти вече.
— Ти ми каза още, че не ще се уплашиш да си премериш силите с него.
— Да, казах го — отговори херцогинята. Неразбирайки накъде ще отведе тоя разговор, тя стана страшно внимателна.
— Виждаш ли, ефенди, понякога след ядене, чувствувам как ме обхваща кръвожадността иа жените от харема. И тогава аз не съм по-благоразумна от тях.
— Не мога да те разбера, господарке — отговори херцогинята.
— Бих искала да се фехтуваш с капитана ми Метюб. Той минава за най-добрия фехтувач във флотата на чичо.
— Ако искаш, защо не — отговори херцогинята и повдигна веждите си, а в себе си мислеше:
„Тая жена иска скъпо да й се отплатя за гостоприемството. Дали винаги има нужда от един руп, за да получи апетит за вечеря?“
Хараджа стана, заведе госта си до един щанд с оръжия и каза:
— Виж, ефенди, тук един воин ще намери всички видове оръжия: извити саби, ятагани, персийски мечове, прави саби от Франция и Италия и ками. Моят капитан може с всички да се бие. Избери си какво най-вече ти подхожда.
— Майсторството във фехтовката се показва с правото острие — каза херцогинята.
— Метюб е майстор и със сабя и с шпага — каза Хараджа с безразличен тон.
Изведнъж, обаче, като че ли я обзе съжаление за казаното до сега. Тя съвсем се приближи до херцогинята, вгледа се продължително в очите й и каза.
— Красиви ми капитане, кажи ми чистосърдечно, сигурен ли си в силите си? Много ще ми е мъчно да те видя тебе, красивият и младият, да умираш в краката ми.
— Хамид Елеонора от никого не се бои — отговори гордо херцогинята. — Извикай боеца си!
Хараджа чукна със сребърното чукче и на влезлия слуга заповяда.
— Кажи на капитан Метюб, че го чакам.
Двубоят
След няколко минути влезе в залата капитан Метюб и запита дръзко:
— Заповядала си да ме повикат, господарке!
— Да, трябваш ми — каза Хараджа, като запали една нова цигара и удобно се настани на дивана. — Аз се отегчавам.
— Въпреки компанията на този млад воин? — запита със слаба ирония турчинът. — С какво да разсея отегчението ви, господарке? Да заповядам ли да приготвят една лодка за разходка по морето?
— Не!
— Да уча ли с камшик слугите ти да танцуват?
— Това не ме забавлява вече.
— Да накарам ли да се бият с нукикакусти индийските боксьори?
— Може би по-късно.
— Тогава кажи сама, господарке, какво искаш?
— Искам да се убедя, дали ти си още най-добрия фехтувач на турската флота.
— Тогава трябва да наредиш да се бия с Дамаския лъв. Да го извикам ли тук, господарке?
— Той е далеч, а освен това, няма и да дойде.
— В името на Аллах! Със стените ли да се бия? Ако това би ти създало удоволствие, и това ще направя, двадесет от най-добрите мечове мога да пречупя.
— Не. Тук има един човек, който ще те надвие.
— Кой? — запита турчинът и се огледа.
Хараджа показа на херцогинята, която равнодушно седеше на масата, като че ли нищо не се отнася до нея.
— Това ли момче искаш да насъскаш срещу мене, господарке? — запита докачен турчинът.
— Аз — момче? — каза херцогинята. — Изглежда, че си забравил, капитане, че пред тебе се намира синът на пашата на Медина.
— Може би имаш право, ефенди. Но аз мислех, че господарката е избрала по-силен противник за мене.
— Още не си опитал, капитане.
Капитанът се обърна към господарката си, която спокойно продължаваше да пуши.
— Смъртта ли му желаеш? — запита турчинът. — Бъди благоразумна, господарке! Той е син на знатен паша и ще си имаш неприятности с Мустафа.
— Не те повиках за съвет, Метюб — каза внучката на адмирала. — Върши каквото ти се заповядва, и за нищо друго не мисли!
— Още при първата схватка ще убия ефендията.
— Чак пък толкова не искам от тебе — каза Хараджа. — А сега, млади ми капитане, избери си оръжие.
Докато херцогинята избираше, Хараджа направи знак на капитана да се доближи и му каза:
— Пази се! Само една капка кръв искам! Ако ми го убиеш, утре няма да доживееш изгрева на слънцето.
Метюб наведе глава и с мъка сподави гнева си. След това той премести масата, за да се отвори повече място. През това време херцогинята бе избрала три дълги италиански шпаги. Тя съвсем не изглеждаше възбудена.
— Това, може би, ще донесе освобождението на Льо Хюсиер — си мислеше тя. — Един сръчен удар и играта е спечелена. Невъзможно е турците да знаят тайните хватки на неаполската школа. Колкото той и да се прикрива, аз ще го улуча с удар отдолу нагоре.
Когато тя дойде до средата на залата, турчинът вече се беше приготвил и бе избрал също като нейната шпага, макар че би предпочел една крива сабя.
— Чудно ми е, ефенди, че може да се справиш, като арабин, с това оръжие, с което си служат само християните.
— Учителят ми беше един ренегат, капитане. С това оръжие по се познава сръчността, отколкото с кривата сабя. Освен това, храбрият трябва да знае да се бие и с оръжията на неверниците.
— Колко хубаво говориш, ефенди — каза Хараджа, като запали трета цигара. — Ако бях султан Селим, щях да те направя началник на оръжието.
— Готов ли си, Метюб? — запита Хараджа.
— Да — отговори отривисто турчинът, опитвайки гъвкавостта на шпагата. — Жадна е за кръв прибави той. — Ще заповядаш ли, ефенди?
Херцогинята пристъпи към средата, застана в отбранително положение и спусна шпагата, без да се
