засланя.
— Много се надяваш на сръчността си — каза смеейки се турчинът. Такова положение даже аз, като майстор, не бих го взел пред противник, чийто сили не познавам. Съвсем не се засланяш, ефенди.
— Не се грижи за мене. Нямам обичай да разговарям с противника си.
— Пази се, ефенди! — извика възбудено турчинът и веднага светкавично насочи за удар шпагата си.
Без да направи крачка назад, херцогинята, не по-бавно от него, парира удара и от своя страна нападна. Върхът на шпагата й направи една дупка в свилената салтамарка на турчина, близо до сърцето, без да закачи месото.
Метюб изпика изненадан:
— В името на Аллаха! Това момче какви чудесии прави?
Хараджа също остана зачудена от неочаквания и толкова сигурен удар, че скочи от дивана и хвърли цигарата.
— Метюб, изглежда, че си намери майстора! А преди малко казваше, че той е момче!
Турчинът побесня от яд и закрещя:
— Веднага ще го убия! Само…
Един заплашителен поглед на Хараджа го накара да млъкне.
— Мисли, какво ти казах — каза тя. — Напред, красиви ми капитане. Ти си равен на Дамаския лъв.
Херцогинята стоя няколко секунди неподвижно и изведнъж, с такъв устрем нападна противника си, че той бе принуден да отстъпи крачка назад от мястото си.
— Браво, ефенди! — извика Хараджа и с искрящ поглед обгърна херцогинята. — Повали го, красиви ми капитане!
Метюб, обаче, не бе човек, който лесно се дава, и с голяма сила нападна. Две-три минути противниците кръстосваха с голяма вещина шпагите си и парираха ударите. Най-после и херцогинята бе принудена да отстъпи от мястото си.
— Ах, ефенди! Умори ли се вече? — извика турчинът и се приготви да нанесе решителен удар.
Хараджа пребледня и вдигна ръка за спиране, но в същото време за своя изненада, видя как херцогинята плъзна левия си крак и цяла се присви на земята. В същия миг Метюб искаше да нападне, но шпагата на херцогинята бе се плъзнала отдолу нагоре, почти по цялото тяло на турчина и подпряна на лявата си ръка, тя впи острието в гърдите му.
— Парирай, ако можеш! — извика благородницата.
Метюб изохка от болка. Върхът на шпагата бе се забил в гърдите му, ако и не много дълбоко, защото херцогинята не желаеше това.
— Сразен си Метюб! — извика Хараджа и плясна с ръце. — Виждаш ли как фехтува красивият капитан?
Турчинът веднага се съвзе и протегна шпагата, за да се реваншира, но херцогинята вече се бе изправила, готова за отпор. С една кварта тя отби удара, така че шпагата на Метюб падна и той застана обезоръжен.
— Моли за милост! — извика херцогинята, държейки върха на шпагата си до неговия гръклян.
— Не! Убий ме! — изпъшка турчинът.
— Дай му последен удар, ефенди — каза Хараджа. — Животът на този човек само на теб принадлежи.
Вместо да пристъпи, херцогинята направи две крачки назад и хвърли шпагата си:
— Не, Хамид Елеонора не обича да дава последен удар на победения!
— Раната ми не е тежка, ефенди — каза турчинът. — Аз мога да се реванширам, когато ми позволиш.
— Не искам — извика Хараджа. — Стига!
После тя погледна продължително херцогинята и зашепна:
— Красив, храбър и благороден… Този младеж е по-ценен от Дамаския лъв.
Тя посочи вратата на Метюб и каза:
— Върви си и се лекувай!
— Остави да ме убият, господарке!
— Храбър си — каза примирително Хараджа. — Ти пак оставаш най-добрия фехтувач във флотата.
След като турчинът си излезе, Хараджа запита:
— Ефенди, кой те научи на това изкуство?
— Казах ти, господарке — един християнин, който бе на служба при баща ми.
— Какво си помисли, когато пожелах да се дуелираш с капитана?
— Нищо! Просто един женски каприз.
— Капризите на една лоша жена — отговори Хараджа. — Това би могло да струва живота ти, ефенди. Прощаваш ли ми?
Елеонора замълча малко и после каза:
— Предпочитам истинското сражение. Там поне се срещат един срещу друг хора от различни раси и различна вяра. Хора, които никога не са се виждали.
— Жена съм и нямам никакво занимание — отговори Хараджа. — И аз предпочитам да нападна един кораб, но какво мога да направя тук в този замък, който не се заплашва от никого, ефенди?
— Може би имаш право — каза херцогинята не намирайки друг отговор.
— Ела, ефенди. Нека по-добре, да направим разходка по покрива на замъка. Ще видиш, как здраво той е укрепен и запазен. Много мъка се е видяло, докато го превземат. Дядо ми остави в окопите на замъка повече от дванадесет хиляди трупа.
— Ще те следвам с удоволствие, господарке!
— Господарке и пак господарке! — извика Хараджа почти раздразнена. — Ти не си обикновен войник, а син на паша. Наричай ме просто Хараджа.
— Както желаеш — отговори усмихната херцогинята.
— Хайде, еле.
Те започнаха да се изкачват по стълбата към широките тераси на покрива, които бяха разположени зад бойниците. Стигайки там, Хараджа показа една кула на херцогинята.
— От там горе се открива един божествен изглед. Там ще постоим и ще си поговорим, без никой да ни смущава.
Кървави разкази
В едно от малките пристанища херцогинята веднага забеляза кораба и шебеката, пуснали един до друг котва.
— Твоят кораб ли е онзи, ефенди? — изведнъж запита Хараджа.
— Да, господарке.
— Хараджа трябва да ме наричаш!
— Да, Хараджа.
— Ах, как хубаво звучи името ми, казано с твоите устни! — каза туркинята и се загледа в нея.
— Много ли бързаш със завръщането?
— Искам час по-скоро да предам виконта на Дамаския лъв. Мустафа може да се разсърди, ако много се забавя.
— Ах, вярно, ти дойде заради този християнин — каза туркинята. — Аз съвсем бях забравила това. Ами ако го изпратя с Метюб, не е ли едно и също?
— Знаеш Хараджа, че Мустафа иска точно да се изпълняват заповедите му и ако за сам не отведа виконта, мога да изпадна в немилост.
— Ти не си обикновен капитан, та да се боиш. Ти си син на паша.
— Баща ми заповяда да се подчинявам най-точно на Мустафа, който ме е взел под свое покровителство.
Хараджа се облегна върху оградата на кулата и отпусна в ръцете красивата си глава. Дълго време тя
