чудесни бисери и на ушите й висяха диаманти и големи като орех сапфири.
— Християнинът е докаран — каза тя на херцогинята още при влизането й. — Чака ни пред замъка.
Елеонора храбро владееше чувствата си. Внезапно Хараджа с нескрита страст запита:
— Но ти ще се върнеш скоро, ефенди, нали? Ти ми обеща.
— Да, ако Дамаският лъв не ме убие.
— Тебе да убие! Не, това е невъзможно; не, това не искам! — извика Хараджа.
После тя замълча замислена и тихо прошепна:
— Нима отмъщението ми ще бъде съдбоносно за мене? — А след това разтърси глава, положи десницата си върху тази на херцогинята и продължи: — Не, Дамаският лъв не ще те победи, ефенди. Ти си най- сръчният и най-храбрият, когото съм видяла… Но нали няма да ме забравиш, Хамид, и скоро пак ще дойдеш при мен?
— Надявам се — отговори Елеонора.
— Не забравяй — ти ми обеща! — страшно и с молба каза туркинята.
— Нали знаеш, Хараджа, че животът на всеки човек е в ръцете на Аллаха и неговия Пророк.
— Аллах и Пророкът няма да са така жестоки, че да искат живота на толкова младо и толкова гордо същество… Да вървим. Виждам, че ти с нетърпение искаш да се разделиш с мен.
— Не, Хараджа! Но аз съм задължен да сторя това. Аз съм войник и трябва да се подчинявам.
— Имаш право, Хамид. Да вървим. Конете и свитата ни чакат.
П редателството
В двора, пред вратата на висящия мост, стояха две групи конници, очакващи внучката на Али паша и сина на пашата от Медина. Едната редица съставляваха гръцките ренегати, Перпиняно, Ел-Кадур, татко Щаке и младият му приятел — моряк, а другата — две дузини въоръжени до зъби еничари.
Между двете редици, върху един черен жребец, седеше един тридесет годишен висок мъж. Лицето му беше бледо и скулесто, а очите му — дълбоко врязани и черни. Вместо златообшита дреха, каквато носеха турците, той беше облечен във вехта, тъмна дреха от груб плат, а на главата си имаше неизгладен малък фес с пискюл.
Погледът на трескавите му очи веднага се спря на херцогинята, а тялото му се преви от тръпки. Но той не издаде нито един звук, а захапа устни до кръв. Елеонора, която изведнъж го позна, побледня като платно, а след това лицето й пламна, като че ли всичката й кръв се беше събрала там.
— Това е християнинът — каза Хараджа, посочвайки към него. — Никога ли по-рано не си го виждал?
— Не — отговори с изкуствено спокойствие херцогинята.
— Казаха ми, че имал треска. Морето ще го освежи малко, а във Фамагуста ще е по-добре. Ще имаш грижа добре да го гледаш, ефенди, за да не кажат, че много зле се отнасям с пленниците.
— Обещавам ти — отговори тихо Елеонора. След малко докараха два богато накичени коня от най- чиста, буйна кръв, на които се качиха двете жени.
Начело с Хараджа и херцогинята, двете групи конници галопираха към пристанището.
На края бе конвоят на херцогинята, предвождай от Перпиняно и Никола.
— Ако всичко би свършило щастливо — каза венециянецът на гърка, — добре ще сме. Но кой знае?…
Конниците галопираха без прекъсване. Към седем часа сутринта те стигнаха до брега на залива.
— Ето кораба ми — каза херцогинята, посочвайки недалеч от брега.
— Какво значи това? — извика Хараджа. — Защо не се вижда шебеката ми? Ти трябва да си я видял, Хамид, когато пристигна тук?
— Да, тук имаше една шебека — със спокойствие отговори херцогинята.
— Безпокоя се, че шебеката не е тук. Дали не й се е случило нещо?
Туркинята първа скочи от коня, а в същото време от кораба се спусна една лодка към брега. В нея бяха двамата моряци и младият Олво.
Щом слязоха от лодката, Хараджа ги запита:
— Нали тук имаше една шебека?
— Да, господарке — отговори младият. — Тя рано сутринта замина на разузнаване.
— Да не би да сте видели неприятелски кораб?
— Снощи, преди залез, на юг се показа един кораб по направление към острова. Навярно шебеката е искала да узнае, дали той е турски или неприятелски.
— Значи скоро ще се върне — каза Хараджа успокоена. — А сега закарайте християнина на борда и го завържете на дока, или по-добре затворете го в каютата и поставете стража.
Виконтът стоеше спокойно, като чели всичко му беше безразлично, но отвреме навреме поглеждаше Елеонора. С татко Щаке, Симоне и четиримата гърци той се качи в лодката.
— Хамид — каза Хараджа и се приближи към херцогинята, която гледаше отдалечаващата се лодка — иде минутата на раздяла. Не забравяй, ефенди, че с нетърпение очаквам връщането ти и че разчитам на твоята десница. Ти трябва да отмъстиш заради мен на Мулай-ел-Кадел, ако искаш да станеш комендант на замъка и да получиш всички почести от султана. Един ден ти ще бъдеш най-мощният паша в турската войска.
— Ако убия Дамаския лъв, тогава ще ме видиш.
Лодката беше дошла втори път на брега и херцогинята с хората си се качиха в нея.
Матросите в това време вдигаха котва и бяха разперили платната. Татко Щаке, щом стъпи на борда, веднага започна за командва:
— Чевръсто, момчета! Свеж ветрец духа от запад, и ние ще плуваме като тюлени. Ах, чудесно изиграхме ролята си. Докато съм жив, ще се смея!.
Всички бяха заели местата си и корабът тръгна. Хараджа стоя на брега, докато той се загуби зад крайбрежните скали. После тя възседна коня си и тръгна към Хюсиф.
Тя наближаваше вече моста на замъка, когато видя по другия път един еничар да препуска към нея.
— Стой! — извика конникът и рязко спря коня си. — Вие ли сте внучката на великия адмирал?
— Аз съм внучката на Али паша — отговори Хараджа недоверчиво.
— Тогава, чудесно! Страхувах се, че няма да ви намеря в замъка. Християните тук ли са още?
— Изглежда, че искаш да се подиграваш — отговори сърдито Хараджа.
— Извинявай, господарке — отговори капитанът.
— Кой, собствено, си ти?
— По-рано бях християнин поляк, а сега съм турчин и верен последовател на Мохамед.
— А, значи вероотстъпник?
— Във всеки случай, сега съм турчин и съм дошъл да ви направя голяма услуга.
— Каква услуга?
— Тук ли са християните, които искаха да освободят един така наречен Льо Хюсиер?
— Християните?
— Предполагам, че може би са се представили за турци.
— Нима съм излъгана? — извика Хараджа гневно. — Хамид…
— Да, Хамид. Това е името, с което си е послужил капитан Темпеста.
— Последвай ме! — извика Хараджа побледняла.
Влизайки в една зала на замъка, Хараджа заключи вратата и с треперещ глас запита:
— Говори!… Казваш, че той е християнин?
— Той е прославеният капитан Темпеста, който в един двубой пред Фамагуста победи Дамаския лъв.
— Хамид е победил Лъва? — извика Хараджа.
— И даже го рани — отговори полякът. — Той можеше и да го убие, господарко. Но той предпочете да му подари живота.
— Тогава, значи, не е вярно младият християнин да е приятел на Мулай-ел-Кадел. И тук ли ме излъга?
