— Турчинът и християнинът не са вече неприятели. Турчинът даже спаси някогашния си противник, когато Мустафа бе навлязъл във Фамагуста и заповядал да убият всичките й защитници.
— Хамид — християнин? — шепнеше Хараджа. После повдигна рамене и каза:
— Дали е турчин или привърженик на кръста, за мен е все едно. Той е красив, горд и благороден, а Пророкът тук няма работа.
Полякът се закикоти тихо.
— Той е красив. Вие можете да се изразите, че тя е красива — каза подигравателно той.
Внучката на великия адмирал изгледа уплашено поляка.
— Какво искаш да кажеш с това, капитане?
— Може би вие сте сбъркали, що се отнася до пола на капитан Темпеста.
— Какво казваш? — извика Хараджа и всичката й кръв нахлу в главата. — Какво? — И тя хвана капитана за раменете и го разтърси.
— Този красив Хамид, или този хубав капитан се казва всъщност Елеонора, херцогиня от Еболи!
— Той е жена?! — извика отчаяно Хараджа, като някое смъртоносно ранено диво животно и се хвана за сърцето. После няколко минути стоя като вкаменена и бледа като смъртница. Най-после тя избухна в луд гняв и изкряска: — Излъгана, подведена и осмяна!
Тя отвори вратата и извика:
— Метюб!
Той се излежаваше на един килим в двора и пушеше. Щом чу името си, веднага скочи и отиде при Хараджа, която изглеждаше страшно гневна.
— Къде е корабът ти? — запита Хараджа.
— Той е на котва в залива Доце.
— Вземи най-силния кон и иди там, веднага отпътувай и преследвай кораба на този… Хамид. Това са били християни. Те ни изиграха… Бързай и ми докарай Хамид, но жив. Разбираш ли, Метюб? Жив го искам!
— Слушам, господарке! Преди слънцето да залезе, ще настигна кораба на нахалното хлапе, което така дръзко се би с мене!
В открито море
Докато турският капитан и полякът родоотстъп-ник препускаха с все сила, корабът на херцогинята се беше отправил на юг с попътен вятър към залива Суда, за да се запаси с храна за дългия път към Италия. Херцогинята при това беше решила още веднъж да види Дамаския лъв и да му благодари за своя живот и избавлението на виконта.
Веднага след тръгването на кораба херцогинята се отправи към каютата, в която беше затворен виконтът.
Чуха се дълбоки и сърдечни възгласи:
— Елеонора!
— Гастон!
Виконтът с треперещи от вълнение ръце хвана нежната глава на херцогинята, загледа я с очи, пълни с възхищение и радост, и каза:
— Елеонора, аз чух, че ти си в Кипър. И само мисълта, че пак ще те видя, ми даваше сила, за да преживея страшните мъки, на които бях подложен от мохамеданите.
— Ти знаеше ли, Гастон, че съм тук?
— Славата на капитан Темпеста бе проникнала чак в затвора, даже по-далече — чак до блатистите места. Един пленник християнин, докаран от Фамагуста, ми разправи за геройските подвизи на капитан Темпеста. Той ми описа, как изглеждаш и ми каза, че при теб има един роб, който се казва Ел-Кадур. И аз веднага почувствах, че само ти можеш да бъдеш капитан Темпеста, когото всички боготворят.
— Не е ли чудо, приятелю — каза херцогинята, — че ние можем пак да се видим, че ти си свободен, и аз преодолях толкова страхове и ужаси?
— Същински сън. И аз съм неимоверно щастлив, че дължа живота и свободата си на тази, която обичам.
— Да не говорим за това, Гастон. В скоро време аз ще те запозная с моя противник.
— С кого, с Дамаския лъв?
— Ние сме на път към него. Корабът е готов. Спасението си дължа на него. Без негова помощ нямаше да изляза жива от Фамагуста.
— Каква опасност може още да ни дебне, Елеонора?
— Безпокоя се. Страх ме е от отмъщението на Хараджа. Тя е толкова енергична, колкото и жестока, а освен това разполага с бойните кораби на дядо си.
— Доколкото знам, турската флота се намира оше в Никозия — каза виконтът. — Докато тръгнат да ни преследват, ние ще бъдем далече.
— Ще се бавим само, докато намерим кораб, който ще ни отведе на запад.
— Да, Елеонора. Ела на палубата — имам нужда от чист и свеж въздух.
Корабът леко се люлееше по морските вълни и продължаваше в южно направление.
— Добро утро, господин виконт! — чу се един глас.
Виконтът се обърна и видя Ел-Кадур.
Арабинът мълчаливо пристъпи към виконта. Лицето му бе бледо, а на очите му блеснаха сълзи.
— Ти ли си, мой верни Ел-Кадур? — извика виконтът. — Колко съм щастлив, че пак те виждам!
— И аз не по-малко — отговори арабинът, мъчейки се да си предаде радостен израз. — Аз бях сигурен, че ще сполучим да те освободим от робство. Виждаш ли, че си щастлив вече, господарю?
— Да, неизказано щастлив — отговори виконтът, — сега вярвам, че мюсюлманите не ще могат да ме разделят от жената, която обичам.
Една тръпка мина по лицето на арабина.
— Господарю, ти вече не се нуждаеш от моята служба. Аз си свърших задачата и сега те моля за една милост, която отказа да ми даде херцогинята.
— Каква милост?
— Не ме взимайте със себе си в Италия.
— Ел-Кадур! — извика заповеднически херцогинята.
— Бедният роб иска да се върне в родината си — продължи арабинът, като да не бе чул гласа на господарката си. — Животът ми е края; аз се чувствам много уморен и искам да си отида там — в пустините на Арабия. Ден и нощ бленувам безкрайните дюни, зелените палмени оазиси, тъмните шатри, палещото слънце и вълните на Червено море. Ние, децата на пустинята, имаме кратък живот, и когато почувстваме края му, имаме само две желания: една шатричка върху пясъка и сянката на родната палма. Помоли жената, която обичаш, да даде свобода на бедния си роб!
— Значи ти си решил действително да ни напуснеш, Ел-Кадур? — запита със скръб херцогинята.
— Да, ако ми позволиш.
— Но защо ще ни напускаш, Ел-Кадур? Ти израсна и живя с моята годеница, ти й беше водач и защитник в трудностите — запита виконтът. — Неапол е по-красив от арабски град; дворецът на херцозите Еболи е по-хубав от шатра! Говори!
Арабинът затвори клепачите си. Херцогинята знаеше какво го измъчва.
— Настояваш ли, Ел-Кабур? — го запита тя.
— Да, господарке — отговори той тихо.
— И няма ли да ти липсва твоята господарка? Нали от деца сме били заедно?
— Бог е велик, господарке!
— Добре тогава; щом напуснеш Кипър, ти ще бъдеш свободен, верни ми Ел-Кадур.
— Благодаря ти, господарке — каза арабинът. Без думица повече, той се зави в пелерината си и се отдалечи. Виконтът и херцогинята поздравиха Никола.
— Господарке, щях да забравя. Хората, които потопиха шебеката, намерили в нея два големи сандъка,
