— Около залива на Суда — добави херцогинята.
— Добре, господарке, ще ви очаквам там — каза робът. Той захвърли наметалото си, сложи ятагана в пояса и скочи във водата.
Виконтът и херцогинята отидоха при кормчията.
— Приближава ли се? — запита Льо Хюсиер.
— За съжаление — да, господин виконт. И е турски кораб.
— Какво ще правим сега, кормчийо?
— Ще се държим за брега и ще се опитаме да стигнем до залива Суда.
— Сега вече не можем да им избягаме — викна татко Щаке. — Дявол да го вземе това затишие на вятъра! Най-малко три-четири часа са ни нужни да стигнем брега. Няма що, ще трябва да се бием.
— Ти, Елеонора, с Перпиняно иди при батареите. Там е по-прикрито. Всяка секунда може да започнат обстрелването ни.
— А ти? — запита херцогинята и нежно го загледа.
— Мястото ми е тук. Да се надяваме на Бога и на мъжеството си.
Херцогинята не искаше да се раздели от него, но той я хвана за ръка и я заведе долу.
— Не се излагай на опасност — каза тя и се хвърли на шията му. — Ти знаеш колко много те обичам!
— Кураж, Елеонора! — каза виконтът и отиде на дока.
Когато той бе горе, видя, че галерата е на осемстотин крачки от тях и иска да им препречи пътя. Галерата беше голям кораб, предната й част — високо издигната, и на нея имаше множество войници с пики и ятагани, готови да нахълтат в кораба при първото стълкновение.
— Кормчийо, ще стигнем ли брега, преди да ни потопят? — запита виконтът.
— Попитайте Мохамед, виконте, ако не е оглушал.
Един залп разтърси кораба и с шум се пречупи главната мачта. В същия миг Перпиняно изкомандва „Огън!“
Четирите далекобойни оръдия дадоха залп, и платната на неприятелската галера се разкъсаха на много места, а събраните за щурмуване войници се запремятаха.
— Дявол го взел! — извика татко Щаке. — Това беше чудесен поздрав!
Турците веднага отговориха с десет оръдия, куршумите и камъните на които обсипаха като градушка нашия кораб. Едната му страна беше почти разрушена, задната каюта беше изчезнала, а по борда зееха големи дупки.
Виконтът скочи бързо към стълбата и високо запита:
— Някой ранен?
— Не — отговори Перпиняно. — Момчета, огън бий!
Галерата, която пак се беше приближила, получи встрани такъв удар от втория залп, че се наведе. Турците яростно започнаха стрелба с аркебузите.
Хюсиер, Ел-Кадур и останалите на палубата набързо направиха барикади от бъчви, сандъци и други предмети и откриха огън от своя страна. От страна на турците гърмежите не преставаха, и корабът им все повече се доближаваше. Топовете на Перпиняно мъчно можеха да се справят с двадесетте на неприятеля. След половин час обстрелване фоковата мачта беше улучена и с трясък падна, като платната й покриха сражаващите се.
Тъкмо виконтът се мъчеше да се освободи от въжетата на падналата мачта, когато един куршум го улучи право в сърцето. Ел-Кадур и Никола веднага се завтекоха към него, а татко Щаке извика:
— Те раниха господин виконта!
Подпоручик Перпиняно и херцогинята, бледи, се изкачиха горе. Останалите моряци бяха прекратили огъня, виждайки, че е безполезно да стрелят. Херцогинята се хвърли върху годеника си.
— Гастон! — извика тя и сълзи рукнаха от очите й.
Ел-Кадур и Никола повдигнаха ранения.
— Съвсем незначителна рана — каза той. — Не се плаши, Елеонора…
Той не можа да продължи. Тялото му затрепери. С широко отворени очи той се вгледа в херцогинята и после се отпусна, съвсем блед, в ръцете на Ел-Кадур и Никола.
Елеонора изпищя, сви юмрук и заканително го насочи към галерата:
— Мизерници! Вие го убихте!
После тя взе меча на виконта, слезе по стълбата и извика:
— След мен, храбреци! Долу мерзавците! Ел-Кадур остави ранения на Никола и бързо се завтече към херцогинята.
— Господарке — каза той. — Какво искаш да правиш? Виконтът е само ранен. Защо дириш смъртта, когато той ще може да оздравее?
— Бягай от пътя ми и ме остави да умра!
— Не, господарке, аз трябва да бдя над теб. Виж натам: и турците спряха огъня, а Метюб ни прави знак да се предадем.
— Метюб? — извика гневно херцогинята. — Капитанът на Хараджа? Тогава сме загубени.
Изведнаж силите й я напуснаха. Тя седна на една купчина въжета, закри лицето си в ръце и захълца.
Галерата вече се беше допряла до кораба и Метюб пръв скочи в него, следван от дузина войници с шлемове и заредени пищови.
— Радвам се, че пак те виждам, госпожо — каза подигравателно той. — Ти си чудесно красива и ми харесваш много. Много по-хубава си в тези дрехи, отколкото в онези, които носеше в замъка. Значи, ти си била дъщерята, а че синьт на пашата от Медина?
Херцогинята скочи като лъвица, взе падналия меч и извика:
— Нещастнико! Отбранявай се срещу християнката, ти, който се хвалиш, че си най-добрият фехтувач на турската флота. Ако смееш, премери силата си.
Веднага турчинът отскочи две крачки назад и взе от ръката на един войник пищова.
— Ах, страх те е и затова ще стреляш! — извика възбудена херцогинята. — Покажи рицарството си, турчино! Аз съм жена, а ти си мъж!
Красотата и храбростта на херцогинята направиха силно впечатление на дивите турци. Един офицер хвана ръката на Метюб и го отклони да стреля.
— Тази християнка принадлежи на Хараджа — каза той. — Ти нямаш право да я убиваш.
Капитанът не се съпротиви и пусна пищова на земята.
— В Хюсиф ще си видим сметката. Тук сега не е място да се дуелираме.
Херцогинята гордо хвърли сабята си и с пренебрежение каза:
— Прави сега каквото искаш с мен!
— Вие сте моя пленница и аз ще ви отведа в Хюсиф — отговори капитанът.
— Тогава — заповядай да ме завържат.
— Не съм получил такова нареждане.
— А какво ще правиш с придружаващите ме?
— Това е работа на Хараджа.
— И е малко нещо моя — се обади отзад един човек, облечен като еничарски капитан.
Предложението на поляка
Перпиняно, подпомогнат от татко Щаке, още се биеше с шест мохамедани, когато чу гласа, който му се стори познат. Той отскочи и веднага се нахвърли върху капитана — еничарин със здрав юмрук в лицето.
— Проклет вероотстъпник! — извика той. Капитанът почувства като удар от камшик плесницата и изпсува.
— Позна ли ме? — извика той. — За този шамар ще ми платиш. И сега сметката си няма да разчистваме с цехини.
— Лахчински! — извика херцогинята.
— Да, същият. Мечката от горите на Полша.
