— Дължа му благодарност, а тя с пари не се плаща.
— Благодарност? — насмешливо запита Хараджа. — Това е дума без съдържание! Баща ми не познаваше това. Или Дамаският лъв ще падне от сабята ти, или християнинът няма да бъде освободен. Избирай си едно от двете. Хараджа не връща думите си.
— А кое е второто условие?
— Веднага след като предадеш във Фамагуста пленника, ще се върнеш тук.
— Толкова ли държиш на това, Хараджа?
— Да… Давам ти една минута да помислиш.
Херцогинята занемя. Туркинята изпразни още една чаша кипърско вино, легна на дивана и се загледа в младия капитан.
— Още ли се двоумиш? — ненадейно запита Хараджа.
— Не — отговори решително херцогинята.
— Ще го убиеш ли?
— Ще се опитам. Ако само Дамаският лъв не ме убие по-рано.
Някакъв страх обхвана туркинята.
— Но ти не трябва да умираш! — извика тя. — Аз не искам това. И ти ли ще убиеш в мене любовта, която трепти в сърцето ми? Всички ли мъже сте такива диви, безчувствени лъвове?
Херцогинята искаше жестоко да се надсмее над излиянията й, но благоразумието я спра.
— Добре — каза тя след малко мълчания. — Приемам условията ти.
— И после ще дойдеш пак при мене? — запита Хараджа с повелителен глас.
— Да!
Херцогинята се усмихна слабо, а Хараджа стана от дивана и каза:
— Утре виконтът ще бъде тук.
Силна руменина обагри бузите на херцогинята и тя трепна неволно.
— Наредих вече да докарат пленниците от блатата.
— Благодаря ти, Хараджа — каза херцогинята, с мъка прикривайки вълнението си.
— А сега иди си отпочини, ефенди. Късно е вече. Може би много те задържах. Иди да спиш, красиви ми капитане. Тази нощ Хараджа ще мисли само за тебе.
Тя удари със сребърното чукче и веднага се явиха двама роби.
— Заведете ефенди в стаята, която определих за него. Довиждане, Хамид!
Херцогинята галантно й целуна ръка и се оттегли от залата. Робите с благовонни факли осветяваха пътя й.
Виконт льо Хюсиер
Робите доведоха херцогинята до една стая в долния етаж. Тъкмо тя прекрачваше прага и чу един познат глас да я вика: „Ефенди!“
Тя бързо се обърна, а придружаващите я веднага извадиха ятаганите.
— Ах, ти ли си, Ел-Кадур? — каза тя и се обърна към робите: — Този човек е довереният ми роб и винаги той спи пред вратата ми. Вървете си!
Двамата негри се поклониха до земята и се отдалечиха.
— Какво искаш, Ел-Кадур? — запита херцогинята.
— Чакам твоите заповеди — отговори арабинът. — Никола Страдиото нетърпеливо чака нарежданията ти. Какво трябва сега да прави?
— Засега нищо. Най-много може да изпрати някого до кораба да съобщи, моряците да бъда готови за път утре.
— Къде? — запита страхливо арабинът.
— За Италия. Утре виконтът ще бъде освободен и целта ми е изпълнена.
Арабинът обори глава на гърдите си.
— Господинът ще бъде свободен! — шепнеше той. — Свободен! Край на всичко! Ел-Кадур няма да преживее щастието на господарката си.
Той бързо измъкна ятагана си и го отправи към гърдите си, но Елеонора забеляза това негово движение и извика заповеднически:
— Какво правиш ти!
— Исках само да опитам, дали лезвието на това оръжие е достатъчно остро за да убие един турчин — отговори арабинът.
— Кой турчин?
— Не мога да кажа, господарке.
— Ще го кажеш, аз искам!
— Добре! Мулай-ел-Кадел!
— Благородният ми избавител? Така ли се отплащате вие арабите на човека, който ви е спасил от явна смърт?
Вместо да отговори, той наведе глава и дълбоко въздъхна.
— Говори! — заповяда херцогинята. Арабинът метна назад бялата си пелерина и горчиво заговори:
— Знаеш какво направи за мен баща ти… знаеш, как аз бдя над дъщеря му… Работата ми се свършва вече. Утре ти и виконтът ще отплувате за родината си. От мене нямате нужда. Съдбата не ме е създала да бъда щастлив. Имам сега само едно желание: да диря смъртта… Остави ме да убия този човек, господарке, който хвърли око на тебе и тайно те обича.
Херцогинята се приближи до арабина.
— Ти мислиш, че той…? — запита тя.
— Ел-Кадур вижда, наблюдава и не се лъже никога. Хараджа съвсем не ме смущава. Тя е луда, като всички туркини, но Дамаският лъв ме безпокои…
— Защо, Ел-Кадур?
— Защото робът прочете нещо и в сърцето на господарката си.
— Християнката, която обича християнин, никога няма да заобича един турчин, кръвен неприятел на расата й.
Арабинът махна с ръце и отговори:
— Съдбата на човека се намира в ръцете на Аллаха.
— Господ не е Мохамед. Силата Му е много по-голяма от тази на Пророка. Лъжеш се, Ел-Кадур.
— Арабинът не се лъже, господарке. Ще видиш сама: турчинът ще надделее над християнина.
— Но стига глупости, Ел-Кадур! Херцогинята неспокойно закрачи из стаята.
— Къде са господин Перпиняно и Никола Страдиото?
— Те са с моряците и робите на Мулай-ел-Ка-дел, настанени в една зала.
— Трябва да ги предупредиш, че утре ще отплуваме. Ако някой от пленените турци избяга — загубени сме. Но стой!…
— Какво има, господарке?
— Ами шебеката? Ако Хараджа изпрати хора да ни придружат до пристанището, как ще обясним загадъчното изчезване на екипажа? — каза херцогинята побледняла. — Убедена съм, че Хараджа ще ни изпроводи до кораба ни с голяма свита… Има ли стража на двора?
— Не вярвам, господарке.
— Тогава извикай ми Никола. Още тази нощ някой ще трябва да напусне замъка и да се отправи към кораба. Шебеката трябва да изчезне някъде, иначе сме загубени.
Когато рано сутринта херцогинята се събуди, двама роби я посрещнаха на вратата и й казаха, че господарката им моли ефенди да го види.
— Християнинът тука ли е вече? — запита Еле-онора със слаб трепет.
— Не зная, ефенди, но навярно някой е дошъл през нощта, защото чух дрънкането на веригите на висящия мост.
Херцогинята се качи на стълбата и влезе в залата, където беше обядвала и вечеряла. Хараджа беше вече там, облечена в червена дреха с широки небесно-сини шалвари. В черните й коси бяха втик-нати
