замислено гледа в необятната морска шир. Също и херцогинята дълго мълча, мислейки, какво ли сега вълнува тази загадъчна жена. Изведнъж Хараджа се изправи, разтърси се цяла и пристъпи към херцогинята.
— Страх ли те е, Хамид, да си премериш силите с Дамаския лъв? — запита тя възбудено.
— Какво искаш да кажеш, Хараджа? — зачудено попита херцогинята.
— Отговори на въпроса ми, Хамид? В състояние ли си да излезеш на двубой с Лъва?
— Мисля, че да!
— Но той е най-добрият ти приятел?
— Да, Хараджа.
— Какво значение има това — каза туркинята, като стисна зъби. — И най-близките приятелства понякога се скъсват. И не за първи път, двама другари могат да станат за нищо и никаква причина, или от ревност, най-непримирими врагове.
— Не те разбирам, Хараджа — каза херцогинята, смутена от възбудения вид на туркинята.
— След вечерята ще ме разбереш по-добре, красиви ми капитане. Освобождението на християнина е тясно свързано с това. А ако Мустафа мисли, че може да взема от мене пленниците на дядо ми, много се лъже. Ще види тогава с кого има работа. Само веднъж да се опита да обсади замъка ми. Али паша има по- голяма дума от великия везир, а и флотата от сухопътната войска! Само да посмее!
Хараджа сопнато се изправи, скръсти ръцете на гърдите си, а очите и блестяха от гняв. После внезапно тя промени тона си, изражението й стана неизказано миловидно и тя започна:
— Ела, красиви ми капитане. Върху това ще говорим след вечерята. Настроенията ми се менят като бурите в Средиземно море: къси, но страшни, а след това настава чудно спокойствие. Хайде сега да обиколим терасите. Ще ти покажа мястото, откъдето са успели да изкачат крепостта моряците на дядо ми.
Нито следа от гняв не бе изписана по лицето й. Очите й, красиви като тия на херцогинята, гледаха ясно и открито, а челото й бе спокойно и вдъхновено, като че ли облаче от мъка не бе минало по него. Тя погледна още веднъж далеч в морската шир и започна да слиза по витлообразната стълба на кулата.
Вървейки по покрива на крепостта, те се спряха пред една странична кула.
— Оттук се изкачиха на крепостта моряците на великия адмирал — каза Хараджа. — През това време аз бях на борда на военния кораб на моя дядо и можех да наблюдавам всичките фази на това ужасно сражение, което се водеше тук.
— Ах! — зачудено запита херцогинята. — И ти ли присъствуваше тогава?
— Внучката на Али паша не можеше да остане бездейна през това време в харема. Аз бях капитан на военния кораб… Учудва ли те, ефенди?
— Значи ти можеш да командваш кораб?
— Като най-добрият пилот на пашата — отговори туркинята. — Мислиш ли, че до сега не съм направила нито едно пиратско пътуване по Средиземно море? Не веднъж съм плячкосвала християнски кораби и не веднъж съм се изкачвала по тях. Ти, навярно, не знаеш, че баща ми бе един от най-прочутите корсари в Червено море. Нима не си слушал за Рамаида?
— Мисля, че съм чувал това име.
— Тази вечер ще ти разправя за трагичния му край.
Към заник слънце слязоха в гостната зала, красиво осветена и приготвена за вечеря. На масата бяха сложени изрядни яденета и най-хубаво кипърско вино, въпреки че Мохамед бе забранил пиенето на спиртни напитки.
Тя пиеше от сладкото вино и подканваше херцогинята.
— Красиви капитане, Пророкът, действително, няма време да мисли за нашите грехове. Пий, Хамиде, това вино има чудесен вкус и влива в жилите ни огън, който не може с никаква вода да се изгаси.
По едно време Хараджа се изтегна на дивана и направи знак на херцогинята да седне до нея. Тя последва поканата и седна на една копринена възглавница.
— Баща ми, — започна Хараджа — бе голям корсар. И никой не можеше да се сравни с него — нито по смелост, нито по жестокост, нито по благородна щедрост. Дете бях тогава, но и сега го виждам ясно пред себе си. Силна любов имаше той към мене и брат ми, но тежко ни, ако не го слушахме — би ни убил така спокойно, както убиваше хората си, които не му се подчиняваха. Червеното море бе признато за негово владение. Даже султанските кораби не оспорваха това негово право. Тайната на неговата власт над хората се криеше в ненадминатата му храброст и смелост, която правеше от него полубог.
Брат ми, който бе по-възрастен от мен, го придружаваше в пътуванията и тежко му, ако някога покажеше и най-малък признак на малодушие. Баща ми не бе човекът, който можеше да прощава, а още повече на своите кръвни рожби. Не след дълго баща ми умря в бой… Останах аз сама на света.
Хараджа изпи една чаша кипърско вино, запали цигара, обтегна се на дивана и постави лявата си ръка върху черните къдрици на младия капитан.
— Моят вуйчо, който през това време водеше победоносни сражения в Средиземно море е венецианците и генуезците, ме осинови и ме изпрати да живея в харема му. Тогава бях още дете. Но като виждаше, че аз от ден на ден все повече линея, той ме взе със себе си на адмиралския кораб и ме обучаваше да управлявам. В жилите ми тече пиратска кръв аз жадувах за борба в живота. В кратко време аз станах дясна ръка на вуйчо си и го придружавах във всичките му пътувания и сражения в Средиземно море. Спомням си, как веднъж заповядах да избият почти цялото население на остров Хиос, защото се бунтуваше срещу турците. По-добре би било за мен да не бях стъпвала на този остров…
Тя отпусна дългата си коса да падне върху раменете й и с пресипнал глас продължи:
— Той тогава се сражаваше в сухопътната войска, на помощ на която бяха изпратени моряци. Никога дотогава не бях виждала толкова красив, толкова силен и толкова храбър младеж! Той изглеждаше божествен! Където опасността бе най-голяма, там блясваше неговият меч и неговият щит, и нито аркебузи, нито топове спираха неговия устрем.
„Аз се влюбих в него! Влюбих се горещо, но той не искаше да разбере моето чувство, или по-скоро, не искаше да го види. За него любовта бе само една празна дума. Той жадуваше само за слава! Ах, колко безсънни нощи, колко мъки съм прекарала! Пред Фамагуста го видях отново и говорих с него. Той остана непоколебим. Така той се държи с мене, с мене — Хараджа, внучката на великия адмирал!… О, как го ненавиждам!… И сега искам да бъде мъртъв!“
Херцогинята със съчувствие се загледа в нея. Тя още не можеше да разбере, кой е този човек, който така дълбоко бе ранил сърцето й.
— Хараджа — каза тя, — за кого говориш? Кой е този храбър човек, който е отблъснал любовта ти?
— Кой? Кой? — извика Хараджа. — Ти ще го убиеш, нали?
— Но кого?
— Него!
Хараджа привлече херцогинята, постави ръце на раменете й и каза възбудено:
— Този, който можа да победи най-добрия фехтувач на турската флота, ще може да победи и най- страшния меч на турската войска.
— Още не те разбирам, Хараджа!
— Искаш ли да ти подаря християнския пленник, ефенди? Давам ти го при две условия.
— Какво трябва да сторя? — запита неспокойно херцогинята.
— Ти ще предизвикаш Дамаския лъв и ще… го убиеш!
Вик на изненада се изтръгна от устата иа херцогинята.
— Аз трябва да убия Мулай-ел-Кадел? Но ти нали знаеш, Хараджа, че той е най-добрият ми приятел?
— Страх ли те е, ефенди?
— Хамид Елеонора не се бои от никаква шпага и от никаква извита сабя, това знаеш много добре. Но защо да скъсам със старото си приятелство?
— Един мъж никога не трябва да се крие зад някакво извинение, а храбрият още по-малко — каза Хараджа, смеейки се.
— Аз, обаче, много дължа на Мулай-ел-Кадел!
— За какво? Дълга ти ще го платя аз!
