навярно за владетелката на замъка, и ги донесли тук.
— Отворихте ли ги?
— Да, и намерихме чудесни турски женски дрехи. Да ги донеса ли горе? Мисля, че вече няма защо да носите мъжки дрехи. Господин виконтът е при нас и е готов всеки момент да ви защити.
— Харесва ми мисълта да се облека в женски турски дрехи. Нито капитан Темпеста, нито Хамид сега имат основание да съществуват.
— Ти ще изглеждаш още по-възхитителна, Елеонора — каза виконтът, — и не ще забъркваш вече главите на жените. Аз зная, че Хараджа е била влюбена до лудост в теб, смятайки те за чистокръвен мюсюлмански принц.
— Тази идилия твърде много би ме развличала, ако ти не беше пленен — отговори херцогинята. — Ако Хараджа беше разбрала, че съм се подигравала с нея, щях скъпо да заплатя тази игра.
Татко Щаке се беше върнал и дочул разговора.
— Куршум на дявола в ушите — каза той. — Още не сме далеч от нея и не можем да бъдем съвсем сигурни.
— Но кой ще й каже, че аз съм жена?
— Кой знае. Предателите не са малко.
— Но ти много черно пророкуваш, татко Щаке!
— Не, господарке, не съм спокоен, докато не видя бреговете на Италия или най-малко на Сицилия. Капризите на този лек ветрец не ми харесват. Той става все по-тих и по-тих, и ме е страх да не бъдем задържани от пълната тишина, която понякога има в тия места.
— Далече ли сме от Хюсиф? — запита виконтът.
— Около двайсет мили. А това е малко разстояние.
— Тогава заповядай, татко Щаке, да приготвят бяда, а пък аз в това време ще се поровя в сандъците — каза херцогинята.
Виконтът почака, докато херцогинята слезе долу, и хвана после стария моряк под ръка, тръгна с него и го запита:
— Кажете ми истината, кормчийо, страхувате ли се от нещо?
— Не, господин виконт, засега не смятам, че някой турски кораб ще ни преследва, защото ние потопихме шебеката. Но тъкмо това ме смущава. Хараджа е много хитра и подозрителна.
— Тя ще помисли, че шебеката е потънала.
— При такова тихо море?
— Сигурни ли сте, че около Хюсиф няма друг кораб?
— Аз можах да разгледам само една малка част от крайбрежието. Не мога да знам, дали в някое заливче или устие на река няма скрит някой кораб.
— Имаме ли достатъчно оръжие?
— Не е малко за нас. От една шебека не се боя. Корабът ни е добър и може и с бойна платно-ходка да се справи.
— Не вярвам да има такива в тези води — отговори виконтът.
— От тукашните не ме е страх, но да не дойде някой от флотилията на Али… Но, ах, ето че идва и херцогинята. Чудо хубавица! Завъртяла би главата на всички паши, пък и на султана даже!
Действително, херцогинята изглеждаше великолепна. Тя беше избрала един хубав костюм, като тези, които носят в Георгия и Персия. Всичко бе най-скъпо и хубаво, талията й бе пристегната от една черна, обшита със сърма и злато салтамарка, шалварите от свилен брокат, на раменете й висеше тънкотъкан, изпъстрен с бисери шал, а косата й спусната на много плитки.
Льо Хюсиер я гледаше с възхищение, а татко Щаке като че ли бе полудял; хвърляше шапката си във въздуха и викаше:
— Ура! Да живее херцогинята ни!
След него целият екипаж, като под команда, в един глас извика: „Ура, да живее нашата херцогиня!“
Едва радостните викове бяха утихнали и се чу от задния док една ругатня. Никола Страдиото седеше там, вперил поглед на север и стиснал юмруците си.
— Бог да ме убие! — извика възбудено гъркът. — Виждам три разгънати платна до височината на замъка. Ако това не е кораб от венециянската флота, тогава е от турската!…
Пленяването
Виконтът побледня.
— Три мачти — извика той. — Да нямате грешка?
— Не, господин виконт — отговори гъркът. — Очите ми добре гледат. Аз мога да различавам една галера от една шебека и от една галеаса, каквато е нашата. Ето галерата току-що напуска върха на залива при Хюсиф и се отправя към нас. Кълна се за това.
— Ще се оставим ли да ни настигне и потопи? — запита сърдито виконтът.
— Трябва да се отправим бързо към брега — каза гъркът. — За нещастие, вятърът намалява.
— А брегът е далеко — каза татко Щаке. — За петнадесет мили, които ни разделят, при това затишие на вятъра, ще ни трябват най-малко осем часа.
— Ами тогава защо са надути платната на другия кораб? — запита виконтът.
— Защото, ако съдим по тъмните петна на морската повърхност, там вятърът не е спрял.
— Какво мислиш, Елеонора? — запита виконтът. — Капитан Темпеста навярно ще ни даде добър съвет.
— Навътре в морето, как мислите, татко Щаке? — отговори тя. — Ние още със сигурност не знаем, дали корабът е наш или неприятелски, а освен това, ако видим, че е неприятелски, все ще можем да се доберем до брега.
— Право имате — каза татко Щаке. — Ние ще обърнем на запад. Там духа вятър, а корабът ни не е костенурка, я! Те още не са ни настигнали, но настигнат ли ни, ние имаме и топове, и пушки.
С голяма мъка моряците можаха да променят направлението към запад. Другият кораб бе още твърде далече, за да се види знамето му.
— Ще ни настигне ли? — запита херцогинята виконта, който мрачно гледаше в далечината.
— Боя се, че — да! — отговори той.
Галеасата зави на юг към брега, но вятърът беше съвсем слаб. Не се минаха даже десет минути, и тя беше вече в обсега на галерата.
В това време един глас се обади зад тях:
— Господарке, нали имам заповед от господаря си да бдя над вас?
Херцогинята бързо се обърна и видя Бен-Таел, верния роб на Дамаския лъв.
— Какво искаш? — запита го тя.
— Господарят ми заповяда, ако вие, господарке, сте в опасност, веднага да го предизвестя.
— Смяташ ли, че корабът е турски?
— Аз току-що се изкатерих на върха на мачтата и видях зеленото знаме на Пророка. Корабът е от големите, и ние не ще можем да устоим срещу него.
— А какво искаш да правиш?
— Искам да ми разрешите да отплувам до брега и след това да изтичам до господаря си, преди да бъда пленен от турците заедно с вас.
— Но ние сме на седем-осем мили далече от брега.
Робът се усмихна.
— Бен-Таел знае да плува много добре и не себои от акули.
— Но ние не сме убедени, че галерата ще ни настигне — каза херцогинята.
— Вярно е, но по-добре е да се вземат всички предпазни мерки.
Херцогинята изпитателно погледна виконта.
— Тогава върви — каза виконтът на роба. — Щом като видим, че не можем да избегнем галерата, ще обърнем кораба към брега. И там ще ни намерите.
