— Още тази вечер галерата ще гори от хамбара до върха на мачтите — каза полякът. — Довиждане, любима! Вие няма да бъдете недоволна от мен.
Той отвори вратата и на пръсти излезе. Херцогинята остана в размишление. Изразът на лицето й беше мрачен и очите й замъглени.
— Мизерен, проклет вероотстъпник! — шепнеше тя. — Ще те излъжа, както излъгах и Хараджа. Аз за нищо не се заклех!
Заговорът
Докато в кабината херцогинята мислеше върху новото положение, татко Щаке в хамбара пращаше по дяволите Мохамед и всички негови верующи ту в ада, ту на дъното на морето. Той гърмеше като турска бомба:
— Пленен! — викаше той и се удряше по главата. — И Бог, и кръстът ли ни изоставиха? Това е вече скандал! Няма ли край да има това турско щастие? По-нататък не може така да върви. Бога ми, господин Перпиняно, човек не знае каква вяра да хване!
Поручикът седеше мълчалив и съвсем не мислеше да му отговаря. Другите също мълчаха.
— Що мълчите като мишки, бе? Или искате да ни откарат в замъка и да ни набучат на колове?
Бога ми, аз съвсем съм против тая работа. Не! Аз няма да се оставя като краставо магаре да правят с мене каквото им се иска…
— Но, татко Щаке, какво искате да правите? — запита най-после Перпиняно.
— Аз ли? — извика старецът. Ще вдигна във въздуха галерата с всички нехранимайковци на нея, с изключение на нас.
— Тогава защо се бавиш! — каза подигравателно Ел-Кадур.
— Мислиш, че не мога да подпаля барут, полска и пясъчна мишко?
Ел-Кадур искаше да отговори, но Перпиняно го спря:
— Изкажете се, татко Щаке. Какво искате да опитате?
— Галерата да полети във въздуха преди да стигнем Хюсиф.
— И аз искам това, но как? Имате ли план за това?
— Разбира се. Само ми липсват инструменти.
— Какви?
— Няколко лоста, един чук и едно длето, с които да отворим дупка в средната греда на кораба. Ще нахлуе вода и галерата ще започне да потъва.
— Но ние нямаме нито едно ножче даже, татко Щаке.
— За съжаление, господин подпоручик.
— Тогава аз имам по-добър план — обади се Никола Страдиото, който дотогава не беше отварял уста.
— Говори, гърко! — каза татко Щаке. — Твоите съотечественици минават за най-хитрите хора на изток.
— Турците взеха оръжието ни, но забравиха да вземат фитила и огнивото.
— Чудесно! Ако имах тютюн, щях да си запаля лулата — надсмя се старецът.
— Но може и един кораб да се запали — отговори съвсем сериозно гъркът.
Татко Щаке подскочи от радост.
— Нали ви казах, че гърците са най-хитрите хора? — извика той и се удари по главата. — В черепа ми има мозък колкото на патица!
— Действително ли мислите да подпалите галерата, Никола? — запита Перпиняно.
— Да, господине, това е единственото средство да се попречи на по-нататъшното плуване на кораба.
— Не бихме искали ние самите да се пържим в огъня — каза Перпиняно.
— Аз не мисля да запалвам най-напред средната греда — каза гъркът. — Ще трябва най-добре да намерим някоя пролука, за да стигнем до склада на въжетата и резервните платна. С общи усилия ще можем да разбием капака над нас.
— Ами ако вън стои някой на пост? — запита го подпоручикът.
— Ще му отрежем гръкляна — каза татко Щаке.
— Кога мислите, че може да стигнем до залива? — попита Перпиняно.
— Не преди полунощ — отговори гъркът. — Тихият вятър няма да се усили. Аз познавам тукашните ветрове.
— А херцогинята? А виконтът? Ще можем ли да ги спасим?
— Брегът не е далеч. Лодки има на борда и без големи трудности ще стигнем брега. Там ще ни помогне Дамаският лъв. Робът му навярно вече е при него.
— Ти си чудесен човек, бе, гръцка лисицо! — се възхити татко Щаке. — Я сега да разгледаме и опитаме капака.
Те станаха, и тъй като в хамбара влизаше една слаба светлина през един процеп, лесно намериха капака, който водеше към дока. Татко Щаке бе вдигнал ръка, за да опита да го вдигне, и той се поотвори.
— Те не са го заключили! — извика той учуден.
— Не, защото аз отместих запора — се обади един глас.
И тримата викнаха едновременно:
— Родоотстъпникът!
— Вярно, родоотстъпникът! — каза полякът. — Той идва от името на херцогинята да ви освободи.
Той слезе по тясната стълба и се изправи пред тримата мъже, които го гледаха учудени.
— Вие идвате… да ни спасите? — запита татко Щаке, подпрял ръце на хълбоците си. — Вие?… Уважаеми господине, желаете да се шегувате, а? Тази шега скъпо ще я платите! Аз ви го казвам!
Полякът повдигна рамене и се обърна към подпоручика:
— Кажете на хората си да стоят готови при капака. Каквото ви съобщя, не трябва турците да го знаят. Касае се и до моята кожа.
— Това се казва невероятна случайност — каза татко Щаке.
Полякът се престори, че нищо не е чул, и продължи:
— Вие имате фитил и огниво?
— Да — отговори Никола.
— Значи? — запита той Перпиняно.
— Тъй като вие давате честната си дума, че няма да ни предадете, то ние сме готови на всичко, стига да спасите херцогинята и виконта.
— Разбрахме се, значи?
— Да, господин капитан.
Ренегатът обърна гърба си към тримата, изкачи стълбата и после затвори капака.
След половин час дойдоха двама моряци, придружени от четири войника, и донесоха яденето: маслини, черен хляб и солено месо.
След като похапнаха, подпоручикът предложи да си полегнат, защото силите им ще са нужни. Те налягаха по стари насмолени платна и скоро заспаха. Пръв се събуди татко Щаке:
— По дяволите! Заспали сме като заклани. Ставайте, сънливци!
— Готови ли сте? — запита след малко подпоручикът.
— Готови! — отговориха всички.
— Да вървим!
Те пипнешком тръгнаха, като се държаха един за друг. Татко Щаке вървеше пръв, защото се беше похвалил, че вижда и в тъмното. Стигайки до капака, той го натисна и отвори.
— Така значи — мърмореше си той. — Изглежда, че действително съвестта мъчи полското куче.
Няма що.
Той пръв се промъкна през отвора и се вслуша в тъмното. Изглеждаше, че нямаше никой, а освен това и никакъв фенер не светеше наоколо. На горния док се чуваха тежките крачки на часовоя и пляскането на
