издигаха нависоко и заплашваха да запалят платната на мачтите. За да отстранят каквото и да е съмнение у турците, гърците и татко Щаке правеха всичко възможно да хвърлят вода в огъня, който не можеше вече да се загаси. Усилията на всички бяха напразни. Огънят все повече напредваше и заплашваше да обхване целия кораб. Никои не можеше да слезе долу. Железните скоби една след друга се разтваряха, и основата на задната мачта започна да гори.
Метюб още не беше загубил надежда да спаси хубавата си галера. Опасявайки се от взрив, той беше наредил да се пусне вода в барутния склад а също да се свалят и лодките, за да може, в краен случай, да се прехвърлят на пленения кораб.
Никола беше предугадил това. При суматохата никой не беше забелязал отсъствието му. Той беше поставил вече на командния мостик на кораба си барут, масло и катран и ги беше подпалил.
Метюб мислеше вече да дава заповед за прехвърляне на другия кораб, когато изведнъж се подадоха пламъци и от него.
— Огън! Огън и на другия кораб! — се чуха викове.
— Краят настъпва — мислеше капитан Метюб, но не искаше да се смята за победен.
— Вода, моряци! Вода! Ние не трябва да загубим хубавия си кораб, който внучката на великия адмирал ни е поверила — викаше той. — Още не е загубено всичко!
Но всичко беше напразно. Пламъците лижеха перилата на палубата, която беше от насмолено борово дърво.
Един див танц на искри последва експлозията на няколко бъчви със смола и катран. Мостикът падна, като ударен е оръдие, и турци и християни забягаха към лодките.
— Това е вече краят! — извика татко Щаке и захвърли кофата.
Полякът, който беше зад него, му извика:
— Вярваш ли, че е краят?
— Последен момент за бягане — отговори старият морски вълк. — Ако още се бавим, подът ще се продъни под нас и после — „лека нощ!“
— Къде е Ел-Кадур?
— При виконта.
— Аз ще измъкна херцогинята и ранения.
— Но бързайте; смолата ще плъзне към нас.
В тази секунда край тях мина Метюб с няколко моряци. Полякът го спря и запита:
— Ще напуснем ли вече кораба?
— Галерата е загубена! — отчаяно отговори турчинът. — Ние ще трябва да се качим в лодките.
— Има ли място за всички?
— Надявам се. Идете и спасете жената.
— Ще взема грижата — отговори полякът.
Той се завтече към лазарета. Ел-Кадур тъкмо се готвеше да вдигне на ръце ранения.
— Погрижи се за господарката си — каза Лах-чински. — Аз ще се погрижа за виконта.
Той покри виконта, който беше в безсъзнание, и го понесе на силните си ръце. Ел-Кадур, хванал за ръка херцогинята, я водеше през пламъците и дима.
Престъплението на вероотстъпника
Докато Перпиняно и гърците, подпомогнати от самия Метюб, се мъчеха да направят място за херцогинята, една група моряци разкъса кордона. Полякът не беше стигнал преградата и бе откъснат от другите.
„Сега му е времето!“ — измърмори той. И извика на лекаря:
— Спаси се и не мисли за мене. Аз ще се грижа за ранения!
Когато полякът се убеди, че никой не го вижда, той скочи с виконта в морето.
Той се загуби в дълбочината… Пяна изскочи около мястото, където се хвърли и… когато той се появи на повърхността, беше вече сам.
Заплува бързо, искайки да догони някоя лодка. Ето, че една се зададе, пълна с турци.
— Карайте насам! — извика той. — Ще оставите ли еничарския капитан да загине?
Полякът беше добър плувец и с четири удара достигна лодката. Моряците го хванаха и поеха.
Минавайки край горящата галера, той видя как Ел-Кадур помагаше на херцогинята при слизането в лодката.
— Нека всички да изгорят — мърмореше той. — Само тая жена да се спаси — това ми стига. Напред, момчета!
Страшен гръм се разнесе по морската шир. Складът с барут на пленения кораб беше експлодирал. Един висок стълб от огън се издигна към небето и с трясък падна в разпенените вълни.
Полякът беше вече на брега, когато пристигна лодката с херцогинята. Тя скочи и побледняла се отправи към него.
— Къде е виконтът? — попита тя уплашено.
— Какво? — запита с учудване подлият поляк.
— Нима той не е във вашата лодка? Нали там го донесоха?
— Кой?
— Двамата турци и лекарят. На тях го предадох, след като ме нападнаха четири-пет полудели моряци, които искаха да го вземат от мене и хвърлят в морета.
— Господи! — извика херцогинята и се хвана за сърцето. — Той не е при вас?
— Но, милостива госпожо, аз трябваше лъвски да се бия с тия мизерници, които искаха да го хвърлят в морето. Даже аз паднах във водата, не виждате ли по дрехите ми?
— Значи той не е жив? — извика нещастната жена и падна в ръцете на татко Щаке.
— Херцогинята умира! — извика уплашен Перпиняно.
— Тя е в безсъзнание — каза татко Щаке. Арабинът взе на ръце херцогинята и я занесе в лодката. Перпиняно също отиде в нея. Татко Щаке остана при поляка и изпитателно го загледа.
— Кажете ми, капитане, къде оставихте виконта?
— Казах вече — отговори авантюристът. — Аз го предадох на лекаря и двама моряци.
Татко Щаке сви юмруци и със сподавен глас каза:
— Добре! Ще чакаме другите лодки.
— Всички християни ли са спасени? — запита Метюб стария кормчия.
— Всички, с изключение на един — отговори сопнато старецът.
— Кой липсва? — запита турчинът.
— Виконт Льо Хюсиер — отговори полякът. Метюб сбърчи челото си и погледна вероотстъпника.
— Нали вие го носехте на ръце?
— Да, но бях нападнат от вашите хора, които искаха да го хвърлят в морето.
— Как? — извика турчинът. — Покажете ми тия хора, и аз ще ги обеся.
— Какво мислите да правите сега, капитане? — запита полякът.
— Ние ще нощуваме тук, и аз ще пратя хора да отидат в замъка.
Старият моряк, който беше чул целия разговор, изгледа вероотстъпника, изръмжа нещо и се отправи към лодката.
— Преспивай тук, телешка турска главо — мърмореше той. — Ние си знаем работата. А и крантата до тебе, и на нея ще светим маслото.
Мулай-Ел-Кадел
Към осем часа сутринта на другия ден Бен-Таел, цял примрял от умора, стигна вратите на града.
Бен-Таел се дотътри до квартирата на господаря си.
— Ти ли си? — извика Мулай-Ел-Кадел. — Лошо известие ли ми носиш, Бен-Таел?
— За жалост, да, господарю! Християните бяха пленени от една галера, командвана от един капитан на Хараджа.
