— Господарката ми ще се разсърди.
— Дамаският лъв ще я успокои — отговори Бен-Таел. — Ние изпълняваме неговите заповеди и докато той не дойде и не ни каже, ние няма да приемем вашето гостоприемство.
— Той е много зает с важен разговор, и аз не мога да го занимавам с такава дреболия — каза евнухът.
— Тогава ще чакаме.
Евнухът видя, че не може да промени решението на негъра и бавно се отдалечи, мислейки си за гнева, с който ще го обсипе господарката. И, действително, тя нервно се разхождаше по залата напред и назад, а в един от ъглите й стоеше съвсем забъркан еничерският капитан.
— Нареди ли ти поне нещо! — се нахвърли тя върху евнуха.
— Хората не искат да се допрат до питиетата и сладкишите ти и отказват да слязат от конете.
— Опасяват ли се от нещо?
— Навярно, господарке. Те бяха смутени и зачудени, когато им казах, че господарят им се е съгласил да обядва с тебе.
— А ти, капитане, не отговаряш за верността на еничарите, а? — запита Хараджа еничарина, който беше командирът на гвардията й.
— Касае се за Дамаския лъв, господарке, и аз се съмнявам, че войниците ми ще се съгласят да изколят свитата му. Този млад воин е много обичан от цялата войска, и всички са на негова страна, пък даже да има дори заповед от Мустафа.
— Добре, тогава ще заповядам всички ви да избият! — извика Хараджа извън себе си и се обърна към евнуха:
— Извикай всички роби и арабите ми и им заповядай да заемат площадките около двора!… А ти, капитане, заповядай на еничарите да снемат оръжието си. Аз не мога да им се доверя.
Тя откачи от стената една голяма бойна сабя, викна двамата араби, които стояха настрана до вратата, и им заповяда да запалят фитила на аркабузи-те си и да излязат с нея на двора.
Конниците на Мулай-ел-Кадел не бяха се помръднали от местата си. На края на двора еничарите се разправяха е капитана. По оградата на терасата се бяха наредили около тридесет роби и слуги с аркебузи.
Бен-Таел имаше вяра в хубавия си меч и страшно гледаше наоколо. Хараджа се запъти към него.
— Ти ли си началник на тая свита? — заповеднически запита Хараджа.
— Да, господарке!
— Но… като че ли съм те виждала някъде?…
Не беше ли ти между хората на Хамид? А?
— Не отричам, господарко.
— И ти се осмеляваш да стоиш пред мене, ти, черно куче? — извика гневно Хараджа.
— Аз слушам само заповедите на господаря си — отговори невъзмутимо Бен-Таел.
— Ти си роб на Мулай-ел-Кадел, нали?
— Да!
— Тогава слез от коня си и хвърли оръжието!
— Не мога да ти се подчиня, господарке. Мога да изпълнявам само заповедите на моя господар.
— Мизернико! Аз съм внучка на Али паша! Хвърлете всички оръжието си или живи няма да излезете от този двор!
Нито един от тридесетте конници не помръдна, нито един не угаси фитила на пушката си. А Бен-Таел насочи двата си пищова срещу господарката на замъка.
— Не чухте ли? — изкрещя Хараджа, която за първи път в живота си видя хора, които не й се подчиняваха.
— Ние тогава ще свалим оръжието си, когато видим пред нас господаря си. Какво направихте със славния син на могъщия паша на Дамаск? Ние искаме да знаем!
— Ти се осмеляваш да искаш от мене?
— Да, господарке — отговори робът с повишен тон, така че групата еничари го чуха. — Вие сте затворили Дамаския лъв, а може би и убили!
Едно брожение се понесе между конниците, които едва се въздържаха да не разкъсат внучката на Али.
— Веднага да докарате Лъва, господарке! — извика заплашително робът.
— Ха! Осмеляваш се даже да ми заповядваш? — извика почервеняла от гняв Хараджа. — Елате тук, еничари! Обезоръжете тези хора и ги хвърлете в подземието при Мулай-ел-Кадел!
Еничарите не се помръднаха, въпреки повторната заповед на капитана им.
— Страхливци! — извика Хараджа. — Всички ви ще набуча на колове!
После тя вдигна ръката си и заповяда на робите и слугите, които бяха на терасата:
— Огън! Избийте предателите!
Докато да се изпълни тази заповед, хората на Мулай бяха насочили пушките си към терасата и дадоха един страшен залп, а Бен-Таел гръмна с двата пищова право в двамата роби на Хараджа, които паднаха на земята. Робите и слугите в страшна паника избягаха от терасата и изчезнаха. Бен-Таел се възползва от суматохата, хвана здраво Хараджа за лакътя и насочи сабята си в гърдите й.
— Господарке — каза той, докато хората му отново пълнеха пушките, — нищо няма да ви направя, ако веднага дадете заповед да доведат Мулай-ел-Кадел. Ако упорствате, кълна се в корана, че ще ви убия, пък каквото ще да става после.
Хараджа бе изненадана от всичко това и не се мръдна. Смелостта на роба беше я поразила и бе сковала енергията й.
— Дамаският лъв, или смърт! Решавайте, господарке! — извика Бен-Таел и я стисна още по-силно. Хараджа се опита да се изскубне от ръката му, но почувства здравите мускули на негъра, които я държаха като клещи.
— Няма да ми избягате, господарке! Безполезно е да упорствате.
— Елате при мен, еничари! — изкрещя Хараджа, трепереща от ярост.
И този път никой от тях не се мръдна. Само капитанът скочи да се притече на помощ.
— Нито крачка напред, капитане — извика един от хората на Лъва, — или ще стрелям!
При тази заплаха капитанът се спря и Хараджа видя, че не може на никого да се осланя.
— Отстъпвам пред силата — каза тя, като стисна зъби и заплашително погледна Бен-Таел. — А ти помни, че внучката на пашата един ден жестоко ще ти отмъсти и ще ти одере черната кожа.
— Като дойде този ден, може да правите с мен каквото искате — отговори спокойно робът. — Но сега, ако ви е жал за вашата кожа, веднага докарайте господаря ми. Давам ви пет минути време за мислене.
Хараджа извика евнуха, който бе примрял от страх, и му заповяда:
— Докарай Дамаския лъв!
— Нека четири души да го придружават, и, опита ли се да клинчи, веднага да го повалите. — заповяда Бен-Таел на четирима конници, които слязоха от конете и заобиколиха евнуха.
— Напред! — извика един от тях и ритна евнуха.
Евнухът с четиримата войници отидоха при кулите и отвориха една желязна врата.
Бен-Таел бе пуснал внучката на адмирала.
— Ще чакате връщането на Дамаския лъв — каза той. Може би ще има още нещо да ви каже, преди да напусне замъка.
Хараджа стисна зъби и не отговори. Минаха няколко минути. Конниците гледаха към терасата, да не се появи някой, а еничарите поглеждаха ту към Хараджа, ту към хората на Мулай.
След малко се показаха четиримата войници.
След тях вървеше Дамаският лъв усмихнат. Той радостно погледна хората си, които махаха с шлемовете; отправи презрителен поглед на Хараджа и възседна коня си.
— Напред! — изкомандва той.
Еничарите при входа направиха път и извикаха:
— Да живее Дамаският лъв!
Мулай ги поздрави с ръка и мина моста. Когато стигна до платното, той се обърна. На моста стоеше
