Хараджа.
— Тигрица! — прошепна той. — Върни ме, ако можеш!
Той пришпори коня си.
— Трябва да попречим на Метюб да стигне кораба си в залива — каза той на верния си роб.
— Какво ще правим, господарю? Ние нямаме кораби.
— В залива на Суда има гръцки пленени кораби. Те са под командата на приятеля ми капитан Щитет и се обслужват от гърци. Той ще ми помогне и ще даде кораби да пресрещнем Метюб. Има ли път край брега?
— Да, господарю! Той е най-краткият път за Суда.
— Знаеш ли пътя?
Бен-Таел кимна утвърдително.
— Напред! — каза Мулай-ел-Кадел. — Сега всяка минута е скъпа.
— За четири часа сме в Суда, ако конете издържат.
— Надявам се да издържат.
Групата се отправи на запад, изкачи няколко хълма и тръгна по дюните. След като бяха карали два часа в галоп, от една шубрака изскочи полугол човек и извика:
— Стой, Бен-Таел! Да живее Дамаският лъв!
Конниците спряха и се хванаха за сабите си. Робът на Мулай извика:
— Ти ли си, Никола Страдиото?
— Кой е този? — запита Лъвът.
— Гъркът, който ни доведе с кораба в Хюсих.
— Как си попаднал тук? — запита Мулай.
— Един въпрос преди това, господарю! За къде сте се забързали? Херцогинята ли дирите?
— Да. Ние идем от замъка Хюсиф, защото мислех, че херцогинята е закарана там.
— Тя се намира на друго място, и ако бързо не й се притечете на помощ, не зная дали тя ще може да се освободи от ноктите на полския авантюрист. Тя избяга от моряците на Метюб, и сега полякът я преследва.
— Какво разправяш?
— Аз и татко Щаке запалихме галерата и тя потъна. Християните се спасиха и няма да ги закарат в Хюсиф.
— А къде е херцогинята? — възбудено запита Мулай.
— Недалеч от тук.
— Виконтът с нея ли е?
— Не. Полският авантюрист го удави; видях с очите си, когато се готвех да скоча от моя кораб.
— Качи се отзад на коня ми и ни води. Но кажи ми преди това, как си попаднал тук?
— Бях тръгнал към замъка, с надеждата да ви намеря там. Мислех, че Бен-Таела ще ви заведе най- напред в замъка, защото той не видя, когато корабът гореше и…
Един залп, който се чу в далечината, изненада конниците.
— Качвай се! — извика Мулай-ел-Кадел и извади сабята си. — Напред, момчета! Никаква милост към хората на Хараджа! Дамаският лъв ви предвожда!
Смъртта на предателя
Херцогинята беше съвсем отпаднала духом, след като чу за смъртта на годеника си. Като мина припадъкът й, тя започна нервно да плаче и хълца. Татко Щаке, Ел-Кадур и Перпиняно с най-голяма любов се грижеха за нея и бяха й приготвили нещо като палатка от пелерините си. Така бе голяма мъката на херцогинята, че те по едно време се уплашиха да не загуби разсъдъка си. Двадесет и четири часа след тази криза, тя се успокои и унесе в дълбок сън.
Метюб заповяда на войниците си да направят временен лагер до оздравяването й. Той често я спохождаше и се осведомяваше за здравето й. Също и полякът се яви един-два пъти при палатката й, но недружелюбният поглед на татко Щаке бързо го пропъждаше.
Напускайки палатката, подлецът си мислеше: „Въпреки всичко, колкото и да я пазите, тя ще попадне в лапите на полската мечка! Скоро и с вас, господа, ще си разчистя сметката…“
Тримата неотлъчно стояха до леглото на херцогинята.
— Трябва вече да решим — каза старият моряк. — Останем ли още една нощ тук, да знаете, че сме загубени и че ще се развеем като знамена по кулите на замъка. Дочух, че войникът, който бил изпратен от Метюб в близкото пристанище, се е върнал и казал, че утре пристига корабът, с който ще отпътуваме за залива на замъка.
— Трябва да се вземе бързо решение — каза Ел-Кадур.
— Заспят ли турците, ще трябва да си плюем на петите. Какво друго решение ще взимаме! — отговори татко Щаке. — Надявам се, че херцогиня-та ще може да върви с нас, стига спокойно да спи още четири-пет часа. Тя има здрава натура и може много повече да издържи от един наемник офицер… Но свети Марко да ни е на помощ!… Полякът… само той да не подуши нещо!
— Аз съм още тук! — прошепна през зъби Ел-Кадур.
— Какво значи това?
— В пояса си имам кама и ще я мушна право в сърцето на този нехранимайко.
— Прави, каквото искаш. Ако захърка като прасе, можеш да го пратиш на онзи свят. Някой ден ще го намерим там да ври в катран.
— Кога ще бягаме? — попита Перпиняно.
— Колкото се може по-късно, за да се съвземе херцогинята. Освен това, между три и четири часа след полунощ хората спят по-тежко, отколкото в среднощ.
— Не трябва ли поне да откраднем оръжие? — каза подпоручикът. — При изгрев слънце ще видят, че ни няма, и ще започнат да ни преследват.
— Някои от турците взеха със себе си оръжие и го оставиха в лодките — каза Ел-Кадур. — Аз ще се опитам да го взема през нощта.
— Браво, бе, славно момче си ти! — каза татко Щаке. — Ако някога аз получа кораб, ще те направя домакин.
Арабинът се усмихна и после заклати глава.
— Ел-Кадур няма жив да напусне Кипър — каза той.
— Какви глупости говориш? — отвърна татко Щаке. — Друг път да не чувам такива работи! А сега нека налягаме около палатката и да спим, ама само с едно око. Разбрано, нали?
— Аз ще бдя — каза Ел-Кадур. — Вие си отпочинете.
Перпиняно и татко Щаке излязоха от палатката, а Ел-Кадур седна до спящата херцогиня и се замисли.
Турците бяха се разпръснали по дюните и си копаеха място в пясъка, за да лежат по-добре. Перпиняно, татко Щаке, Симоне и моряците гърци също започнаха да ровят пясъка и си нагодят място за спане. Те трябваше да бъдат бодри и отморени за далечния път.
Въпреки добрите си намерения, татко Щаке, без да желае, заспа, и то, не само с едното око, а здравата — по моряшки. Бедният старец не бе по-малко изморен от младите, и действително, след всичко, което направи днес, имаше право да спи.
Татко Щаке бе спал няколко часа вече, когато някой го задърпа за рамото. Той веднага отвори очи и видя Ел-Кадур.
— Време ли е вече?
— Всички спят — отговори арабинът.
— А господарката?
— Готова е да върви с нас.
— А оръжие?
— Две шпаги, четири ятагана и десетина мускети, всички заредени, и няколко пищова. За всекиго от нас има по едно оръжие.
