— Има писмо за вас.
Писмо за последен път получих през май миналата година — от директора на библиотеката в Руан. Жената ме отвежда в канцеларията си; подава ми дълъг плик, жълт и издут: подателката е Ани. Вече пет години нямам вест от нея. Писмото е било изпратено на парижкия ми адрес; клеймото е от 1 февруари.
Излизам; въртя плика между пръстите си, не смея да го разпечатам — Ани използва все същата хартия за писма, чудя се дали още я купува от малката книжарница на „Пикадили“. Предполагам, че не е променила и прическата си — буйни руси коси, които не искаше да подстриже. Навярно търпеливо се бори пред огледалото, за да спаси лицето си — не от суетност или от страх пред старостта, а просто от желание да си остане каквато е, тъкмо такава, каквато е. Може би именно това харесвах най-много у нея — непоклатимата, твърда неотстъпчивост към най-незначителните подробности от образа си.
Стройните букви на адреса, изписани с виолетово мастило (мастилото също е непроменено), все още леко лъщят.
Приятно ми е да чета името си върху пликове. Като в мъгла си припомних нейната усмивка, представих си очите й, сведената глава: когато седях, тя идваше и се изправяше пред мен с усмивка. Стърчеше над главата ми, хващаше ме за раменете и ме разтърсваше с протегнати ръце.
Пликът е тежък, вероятно съдържа поне шест листа. С красивия почерк се преплитат драскулките на някогашната ми вратарка:
Тези ситни буквички не лъщят.
Разпечатвам писмото и разочарованието ме подмладява с шест години.
„Не ми е ясно как Ани прави така, че пликовете да изглеждат издути — те никога нищо не съдържат.“
Това изречение стократно съм си го повтарял през пролетта на 1924-а, мъчейки се като днес да измъкна някое малко, разграфено листче от поредния плик. Сегашният е подлепен отвътре с разкошна тъмнозелена хартия на златни звездички, подобна на тежък колосан плат. Само на нея се падат три четвърти от тежината на посланието.
Ани е написала с молив:
Ще се отбия в Париж за няколко дни. Ела на 20 февруари в хотел „Испания“ да се видим, моля те (добавила е „моля те“ между редовете и го е свързала с „да се видим“ посредством чудновата спирала). Трябва да те видя.
Когато навремето в Мекнес или Танжер се прибирах вечер, понякога намирах на леглото си бележка: „Искам да те видя незабавно. Ани“ Отърчавах, Ани ми отваряше, изненадано вдигаше вежди: вече нямаше какво да сподели, дори леко я беше яд на мен, че съм дошъл. Ще отида; може би ще откаже да ме приеме. Или пък на рецепцията ще ми заявят: „Тук не е отсядала клиентка с такова име.“ Не ми се вярва да го направи. Само че не е изключено след седмица да ми пише, че е променила решението си и се налага да отложим срещата за друг път.
Хората са на работа. Карнавалният вторник се очертава твърде вял. Улица „Мютиле“ остро мирише на влажна дървесина, както всякога преди дъжд. Не обичам подобни странни дни: в кината има дневни прожекции, учениците са разпуснати, из града се чувства смътно празнично настроение, което непрекъснато се натрапва, щом му обърнеш внимание.
Положително ще се видя с Ани, но не бих казал, че тази мисъл определено ме радва. Откак съм получил писмото й, не мога да се захвана за работа. За щастие вече е обед; не ми се яде, но ще хапна, колкото да мине времето. Влизам в гостилница „При Камий“ на улица „Орлож“.
Заведението е уютно; денонощно предлага кисело зеле и яхния с фасул. Хората ходят да вечерят там след театрално представление; регулировчиците го препоръчват на пътниците, които пристигат прегладнели посред нощ. Осем мраморни маси. Тапицирани с кожа канапета опасват помещението. Две огледала, осеяни с ръждивочервени петънца. Двата прозореца и вратата са с матови стъкла. Барът е разположен в ниша. В съседство има още едно малко помещение, но никога не съм влизал в него — то е само за влюбени двойки.
— Дайте ми омлет с шунка.
Келнерката е едра, руменобуза девойка. Заговори ли с мъж, напушва я непреодолим кикот.
— Не ми е разрешено. Искате ли омлет с картофи? Шунката е под ключ — само шефът може да реже от нея.
Поръчвам яхния от зрял фасул. Шефът се нарича Камий и не си поплюва.
Момичето се отдалечава. Сам съм в мрачното овехтяло помещение. В портфейла ми има писмо от Ани. Безпричинен свян ме възпира да го прочета. Мъча се да си припомня фразите една по една.
Усмихвам се — не, Ани сигурно не е написала „Скъпи ми Антоан“.
Преди шест години, когато единодушно стигнахме до заключението, че трябва да се разделим, реших да замина за Токио. Изпратих й няколко реда. Вече не вървеше да я наричам „любов моя“ и съвсем чистосърдечно започнах със „Скъпа ми Ани“.
Измъквам писмото от портфейла. Не е написала
„Секнеш се тържествено като еснаф и покашляш в кърпата си самодоволно.“
Не биваше да й се отговаря, трябваше да се изчака: при някакъв недоловим за мен знак Ани се сепваше, красивите й морни черти се изопваха и тя като пчеличка започваше да се труди. Излъчваше завладяващ, пленителен трепет; тананикаше си през зъби, озърташе се на всички страни, после с усмивка се изправяше, идваше при мен, разтърсваше ме за раменете и в продължение на няколко минути сякаш отправяше разпореждания към околните вещи. С тих и припрян глас ми обясняваше какво се иска от мен.
„Хайде, поне мъничко се постарай! Така глупаво се държа миналия път. Представяш ли си колко прекрасен би могъл да бъде този миг? Виж небето, виж отблясъците на слънцето върху килима. Тъкмо съм си сложила зелената рокля и нямам грим, съвсем бледа съм. Отстъпи назад, иди да седнеш на сянка; разбираш ли какво трябва да правиш? Хайде де! Ама че си загубен! Кажи ми нещо.“
Съзнавах, че успехът на начинанието е в мои ръце: мигът притежаваше неясен смисъл, който се полагаше да бъде избистрен и огладен — за тази цел бе необходимо да се направят определени движения, да се изрекат определени думи; чувствах се смазан от бремето на собствената си отговорност, пулех се и нищичко не съзирах, заплитах се сред обредите, които Ани на място измисляше, и с едрите си непохватни
