сега вече си седим по мъжки.
— Е, какво става с калвадоса?
Момичето се сепва и тръгва. Той протяга едрите си ръце и обхваща ръбовете на масата. Господин Ашил прелива от радост; иска му се да привлече вниманието на доктора. Ала е толкова дребен, че макар усилено да клати крака и да се тресе на канапето, не поражда никакъв шум.
Момичето поднася калвадоса. Кимва към човечето, за да го посочи на доктора, който бавно извива торс — не може да си движи врата.
— Я, ти ли си, нищожество такова? — провиква се той. — Още ли си жив?
Обръща се към келнерката:
— Защо го пускате тук?
Вторачва се в човечеца със свирепи очи. Прям поглед, който преценява нещата според истинската им стойност. После обяснява:
— Перко — хлопа му дъската.
Дори не си дава труд да се престори, че говори на шега. Знае, че перкото няма да се разсърди, че ще се засмее. Така и става: човечецът смирено се усмихва. Перко — олеква му, чувства, че го закрилят от самия него; днес нищо лошо няма да го сполети. Най-чудното е, че и аз се успокоявам. Перко — значи такава била работата…
Докторът се засмива, хвърля ми радушен и съучастнически поглед — вероятно го дължа на своя ръст, пък и ризата ми е чиста. Благоволява да ме приобщи към шегата си.
Не се усмихвам, не отвръщам на неговите усилия да ме предразположи: тогава, все така ухилен, той изпробва върху мен унищожителния обстрел на зениците си. Мълком се разучаваме в продължение на няколко мига; той ме измерва с присвити очи, като се прави на късоглед, и ми отрежда определено място. В коя ли категория? На перковците? Или на хъшлаците?
Тъй или инак, той пръв отвръща глава: да биеш обаче лек отбой пред някакъв си самотник без значение в обществото, никак не е важно и веднага се забравя. Свива цигара и я запалва, сетне остава неподвижен, втренчил суровите си като на старец очи.
Какви великолепни бръчки; всички възможни са налице — напречните черти по челото, ветрилообразните резки край очите, гърчивите гънки от двете страни на устата, без да се броят жълтите вървища, виснали пред гушата. Това е то човек с късмет: дори и отдалече да го гледаш, си казваш, че много страдания и бури са му минали през главата. Впрочем заслужава да има такова лице, тъй като нито за миг не се е заблудил относно начина да задържи и оползотвори миналото си: той просто го е препарирал, превърнал го е в жизнен опит, предназначен за жените и младежта.
Господин Ашил е щастлив, което сигурно отдавна не му се е случвало. Прехласнал се е, пие аперитива си на малки глътки, като издува бузи. Бива си го доктора, умее да се справя с хората! Виж, той не би се разстроил от някакъв си перко дотолкова, че да му причернее — на такива трябва да им скръцнеш със зъби, да ги скастриш с една-две остри думи. Докторът има опит. Той е професионалист в жизнения опит: лекарите, свещениците, съдиите и офицерите познават човека, сякаш собственоръчно са го сътворили.
Срам ме е заради господин Ашил. С него сме от едно тесто, би било редно да се сплотим срещу останалите. Той обаче ме заряза, премина във вражеския лагер, понеже чистосърдечно вярва в опита. Не в своя, нито в моя. В този на доктор Роже. Преди малко господин Ашил се чувстваше особен, струваше му се, че е съвсем сам, а сега знае, че като него има и други — доктор Роже ги е виждал, способен е да разкаже на господин Ашил историята на всеки от тях и да му разкрие как е приключила. Господин Ашил е просто медицински случай, който при това лесно може да бъде сведен до няколко общи понятия.
Как ми се иска да му обясня, че го мамят, че го използват хора, които си придават важност. Професионалисти в опита? Те живуркат, вцепенени и в полусън, оженват се на бърза ръка и от немай-къде създават деца по силата на обстоятелствата. Срещат се с хора по кафенета, на сватби, на погребения. От време на време попадат в някой водовъртеж и се мятат, без да ги разбират какво ги е сполетяло. Всички засягащи ги явления започват и свършват извън тяхното полезрение; източени смътни форми, придошли отдалеко събития мимоходом ги докосват, а когато те се помъчат да ги съзрат, всичко вече е отминало. После, към четиридесетгодишна възраст, обявяват жалките си закостенели представи и десетина шаблонни израза за опит и започват да действат като автомати: две монети в левия процеп, и се изсипват увити в станиол анекдоти; две монети в десния, и се отронват ценни съвети, които лепнат по зъбите като горена захар. При такива изисквания и аз бих могъл да бъда канен на гости, а помежду си хората биха си казали, че съм голям пътешественик, на световно равнище. Ето например: мохамеданите уринират клекнали, индийските акушерки лекуват кръвоизливите със счукано стъкло, примесено с говежди фъшкии; по време на месечните си неразположения девойките в Борнео прекарват три дни и три нощи върху покривите на домовете си. Във Венеция съм виждал погребения с гондоли, в Севиля съм присъствал на тържествата през Страстната седмица, слушал съм оратории в Оберамергау. Естествено, всичко това е само бегъл образец от моите познания. Но ще се разположа на стола си и духовито ще отпочна:
„Чували ли сте за Иршава, драга госпожо? Чудновато градче в Моравия, където се отбих през 1924 година…“
А след като привърша разказа си, председателят на съда, пред чиито очи са минали толкова различни съдби, ще вземе думата:
„Колко правдиво, драги господине, колко човешко! Имах подобен случай в началото ма своята практика. Беше през 1902 година. Назначен бях за заместник-съдия в Лимож…“
Само че с подобни приказки ми проглушиха ушите още като дете. При това семейството ми не беше от професионалисти. Срещат се обаче и любители. Такива са секретарите, чиновниците, търговците, всички, които слухтят по кафенетата и попиват чуждите брътвежи. Чукнат ли им четиридесетте, те започват да се чувстват преизпълнени с опит, който не могат да изразходват. За щастие създали са деца и тях заставят да го поглъщат. Искат да внушат, че миналото им не е погубено, че спомените им са се напластили и плавно са прераснали в Мъдрост. Какво удобно минало! Преносимо минало, златно книжле, изпълнено с прекрасни максими. „Повярвайте, от личен опит ви говоря, каквото знам, от живота съм го почерпил.“ Да не би Животът да се е наел да разсъждава вместо тях? Те обясняват новото чрез старото, а старото чрез нещо още по-старо, подобно на историците, които определят Ленин като руския Робеспиер, а Робеспиер като френския Кромуел — в крайна сметка всичко им се изплъзва… Зад тяхната самомнителност се отгатват леност и униние: пред очите им се нижат привидности, докато те се прозяват, убедени, че няма нищо ново под слънцето. „Перко“ — и доктор Роже смътно се сеща за други перковци, макар ни един да не може ясно да си припомни. Сега каквото и да стори господин Ашил, то няма да ни изненада — та нали е перко!
Не е перко, ами се бои. От какво? Искаш ли да разбереш нещо, трябва да се изправиш пред него очи в очи, съвсем сам, без опора: цялото минало на света не би ти помогнало. После нещото изчезва и каквото си разбрал, изчезва заедно с него.
Обобщените представи влияят по-добре на самочувствието. Пък и професионалистите, та даже и любителите в края на краищата всякога излизат прави. Тяхната мъдрост повелява да вдигаш около себе си възможно най-малко шум, да живееш възможно най-малко, да си кротуваш. Назидателните им разкази са за дръзки хора, за чудаци, които получават съответно възмездие. Е, да, така става, никой не твърди противното. Навярно и на господин Ашил не му е много чиста съвестта. Сигурно си казва, че е нямало да изпадне дотук, ако се е вслушвал в съветите на баща си, на по-голямата си сестра. А на доктора му се полага да говори: той не е опропастил живота си, съумял е да принесе полза. Над тази дребна отрепка той се извисява спокоен и могъщ — същинска канара.
Доктор Роже е изпил калвадоса. Едрото му тяло се килва, а клепачите тежко се притварят. Зя пръв път виждам лицето му без очите: сякаш е картонена маска, подобна на онези, които днес се продават по будките. Страните му са със зловещ възрозов цвят… Истината внезапно ми се разкрива — този човек скоро ще умре. Той положително си го знае; достатъчно е да надзърне в огледалото — с всеки изминал ден се усилва приликата му с трупа, в който ще се превърне. Ето в какво се състои техният опит, ето защо все си казваш, че от него лъха на смърт: той е последната им защита. На доктора му се ще да си вярва, да потули от себе си непоносимата действителност: че е сам, без нищо придобито, без минало, със закърняващ ум и сплуващо се тяло. И за свое обезщетение той грижливо е изградил, стъкмил и уплътнил цял налудничав блян — убеждението, че бележи напредък. Мисълта му се губи, има мигове, когато умът му действа на празен ход? То е, понеже се е отърсил от младежката прибързаност в преценките. Непосилно му е да вниква
