в прочетеното? Просто вече няма отношение към книгите. Неспособен е да се люби с жена? Та нали го е бивало навремето? Да си любил, е много по-добре, отколкото да продължаваш да го правиш: от разстояние по-ясно осмисляш, сравняваш и разсъждаваш по въпроса. И за да съумява да понася ужасния образ на смъртник в огледалото, той се мъчи да си внуши, че върху него са изписани поуките на жизнения опит.
Докторът леко извръща глава. Клепачите му се приповдигат, той ме гледа с порозовели от сънност очи. Усмихвам му се. Бих искал тази усмивка да му разкрие всичко, което той се опитва да скрие. Положително ще се сепне, ако смогне да си каже: „Ето един човек, който знае, че ще пукна!“ Ала клепачите му отново се спускат и той заспива. Тръгвам си, оставям господин Ашил да бди над неговия сън.
Дъждът е спрял, въздухът е свеж, по небето бавно се търкалят прекрасни черни картини — обстановка, напълно подходяща за съвършен миг; за да запечата тези картини, Ани би отприщила в сърцата ни мътни, немощни талази. Аз обаче не умея да се възползвам от случая, вървя слепешката, празен и спокоен под неупотребеното небе.
Сряда
Не бива да се боя.
Четвъртък
Изписах четири страници. Сетне известно време се чувствах щастлив. Не трябва прекалено да се разсъждава за стойността на Историята. Така се излагам на опасността да се отвратя от нея. Нека да не забравям, че в сегашния момент господин Дьо Ролбон представлява единственото оправдание за моето съществуване.
След седмица ще замина при Ани.
Петък
На булевард „Рьодут“ мъглата беше тъй гъста, та реших, че ще е по-разумно да вървя плътно покрай стената на казармата; вдясно от мен автомобилните фарове пръскаха пред себе си мокро сияние и беше невъзможно да се разбере къде свършва тротоарът. Наоколо ми имаше хора, чувах шума от стъпките им, а понякога и тих брътвеж, но никого не виждах. По едно време женско лице се очерта на височината на раменете ми, но мъглата тутакси го погълна; после някой ме докосна, като дишаше тежко. Не знам накъде крачех, бях твърде съсредоточен, погълнат от усилието да напредвам, да опипвам земята с крак и дори да протягам ръце пред себе си като слепец. Впрочем никак не ми беше приятна цялата тази гимнастика. И все пак през ум не ми минаваше да се прибера, бях като омагьосан. Най-сетне, след половин час, забелязах в далечината синкава омара. Насочих се нататък и скоро навлязох в пределите на ярко зарево; насред него разпознах кафене „Мабли“, което пронизваше мъглата със светлините си.
В кафене „Мабли“ има дванадесет електрически лампи, но само две бяха запалени — една над касата и друга на тавана. Самотен келнер насила ме избута към някакъв тъмен ъгъл.
— Не оттук, господине — виждате, че почиствам.
Носеше сетре, бе свалил жилетката си и подвижната яка на бялата си риза с лилави райета. Прозяваше се и ме гледаше е досада, като прокарваше пръсти през косите си.
— Кафе и кифли.
Без да отвърне, той разтърка очи и се отдалечи. Обгръщаше ме сянка, отвратителна ледена сянка. Радиаторът положително не беше включен.
Не бях сам. Восъчнобледа жена седеше срещу мен и ръцете й непрекъснато шареха — ту приглаждаха блузата, ту наместваха черната шапка. Беше с висок рус мъж, който ядеше кифла, без думица да отрони. Мълчанието ми се стори тягостно. Искаше ми се да запуша, но нямах желание да привлека вниманието им, като драсна клечка кибрит.
Отекна телефонен звън. Ръцете застинаха и останаха вкопчени в блузата. Келнерът се размайваше. Невъзмутимо доизмете, преди да вдигне слушалката.
— Ало, господин Жорж, вие ли сте? Добър ден, господин Жорж… Шефа го няма… Да, би трябвало вече да е слязъл… Е, да, в такава мъгла… Обикновено идва към осем… Да, господин Жорж, ще му предам. Дочуване, господин Жорж.
Мъглата плътно се спускаше пред стъклата като тежка завеса от сив плюш. Някакво лице за миг се долепи до прозореца, сетне изчезна.
Жената жаловито рече:
— Вържи ми обувката.
— Не е развързана — каза мъжът, без да погледне.
Тя се подразни. Ръцете й сновяха по блузата и шията като едри паяци.
— Хайде де, вържи ми обувката.
Той се наведе с досада и леко докосна крака й под масата.
— Готово.
Тя доволно се усмихна. Мъжът извика келнера.
— Сметката, моля.
— Колко кифли имате? — попита келнерът.
Бях свел очи, за да не личи, че ги наблюдавам. Подир малко чух скърцане и в полезрението ми се появиха крайчец на пола и две ботинки, изцапани със засъхнала кал. Следваха ги обувките на мъжа, лачени и островърхи. Те пристъпиха към мен, спряха, после се обърнаха кръгом — човекът обличаше палтото си. В този миг по полата се заспускаха пет пръста и след леко колебание взеха да драскат по плата.
— Тръгваме ли? — каза мъжът.
Пръстите се разпериха, докоснаха голямо звездообразно петно върху дясната ботинка, после изчезнаха.
Мъжът изпухтя.
Изпод окачалката измъкна куфар. Двамата излязоха и видях как потъват в мъглата.
— Пътуващи артисти — обясни ми келнерът, като донесе кафето. — В кино „Палас“ изпълняваха номер през антракта. Жената си слага превръзка на очите и отгатва имената и възрастта на разни зрители. Днес си заминават, понеже е петък и програмата се сменя.
Отиде да вземе чиния с кифли от масата, която артистите бяха напуснали.
— Няма нужда.
Не ми се ядеше от тези кифли.
— Трябва да угася електричеството. Две лампи за един-единствен клиент, и то в девет сутринта — ще си имам разправии с шефа.
Кафенето потъна в полумрак. Оскъдна светлина, размътена от сиви и кафяви сенки, се процеждаше през високите прозорци.
— Бих искала да видя господин Фаскел.
Не бях забелязал кога е влязла старицата. Потръпнах от нахлулия леден полъх.
— Господин Фаскел още не е слязъл.
— Изпраща ме госпожа Флоран — продължи тя. Не й е добре. Днес няма да дойде.
Госпожа Флоран е червенокосата касиерка.
— Такова време й действа зле — рече бабичката.
Келнерът вещо заяви:
— От мъглата е. И на господин Фаскел не му понася. Чудно ми е, че още го няма. Търсиха го по телефона. Обикновено слиза в осем.
Старицата машинално погледна към тавана:
— Горе ли е?
— Да, там е стаята му.
С провлачен глас, сякаш сама си говореше, старицата каза:
— Да не е умрял…
