Погнусата

френска литература) или „ОП ен“ (обществено ползване — естествени науки). Само че… как да кажа? Обикновено от тях лъхат мощ и твърдост и заедно със зелените лампи, високите прозорци и стълбичките те сякаш образуват бент пред бъдещето. Докато се намираш между тези стени, каквото и събитие да се случи, то неминуемо ще се осъществи било вдясно, било вляво от печката. Дори лично свети Дьони да се появи, понесъл в ръце главата си, той ще трябва да влезе отдясно, да мине покрай стелажите за френска литература и масата, отредена за читатели. И даже ако не докосва пода, ако се носи на двадесет сантиметра над него, окървавената му шия ще стига едва до третия рафт с книги. Така предметите служат ако не за друго, то поне да установят границите на правдоподобното.

Само че днес вече нищичко не установяваха; наглед сякаш съществуването им беше поставено под въпрос и те неимоверно трудно се вместваха във времето. Здраво стиснах в ръце томчето, което четях, но и най-силните ми усещания бяха притъпени. Нищо не изглеждаше истинско; чувствах се сред мукавен декор, който внезапно можеше да бъде отмахнат. Светът чакаше със затаен дъх, свиваше се — очакваше своя пристъп, своята Погнуса, досущ като господин Ашил онзи ден.

Станах. Вече не ме свърташе между обезсилените предмети. Отидох да надзърна през прозореца, към главата на Емпетраз. Промълвих: „Всичко може да настъпи, всичко може да се случи.“ Разбира се, не някоя от страхотиите, измислени от хората; Емпетраз нямаше да се разтанцува на пиедестала си — нещо съвсем различно щеше да стане.

Боязливо погледнах крехките твари, които след час, след минута дори щяха да грохнат: е, да, аз бях тук, живеех сред претъпкани със знания книги, от които едни описваха устойчивите животински видове, а други разясняваха, че количеството енергия се запазва във вселената непроменено; бях тук, изправен пред прозореца, чиито стъкла пречупваха светлината според точно определен ъгъл. Ала колко неустойчиви бяха тези прегради! Предполагам, че само от леност светът си остава същият ден подир ден. Днес обаче той сякаш се стремеше да се промени. Значи всичко, всичко можеше да се случи.

Няма време за губене — причината за моя смут се корени в историята от кафене „Мабли“. Трябва да се върна там, да видя дали господин Фаскел е още жив, ако се наложи, да докосна брадата или ръцете му. Тогава навярно ще се избавя.

Припряно грабнах пардесюто си, но не го нахлузих, само го наметнах и хукнах. Докато прекосявах градината, видях, че човекът с пелерината не бе помръднал от мястото си; лицето му беше огромно и бледо между пламналите от студ уши.

Кафене „Мабли“ отдалеко искреше — навярно и дванадесетте електрически крушки бяха запалени. Ускорих крачка; трябваше да се сложи край на всичко това. Първо надникнах през големия прозорец — нямаше жива душа. Не се виждаха нито касиерката, нито келнерът, нито господин Фаскел.

С голямо усилие на волята влязох, но не седнах. Извиках: „Моля!“ Никакъв отговор. На една от масите имаше празна чаша. В чинийката — бучка захар.

— Няма ли никой?

На окачалката висеше палто. Върху масичка бяха струпани списания в черни кашони. Със затаен дъх се вслушвах и в най-малкия шум. Вътрешната стълба леко проскърца. Отвън се чу корабна сирена. Излязох заднишком, без да изпускам стълбата от очи.

Ясно ми е, че в два часа следобед посетители рядко се отбиват. Господин Фаскел вероятно е грипозен; сигурно е изпратил келнера да свърши някоя работа, може би да доведе лекар. Само че аз имах нужда да видя господин Фаскел. В началото на улица „Турньобрид“ се извърнах, с отвращение се взрях в грейналото от светлини безлюдно кафене. Щорите на първия етаж бяха спуснати.

Обзе ме същинска паника. Вече не знаех накъде вървя. Затичах се по доковете, после обиколих пустите улици в квартал Бовоази; с унили очи къщите ме гледаха как бягам. Тревожно си повтарях: „Къде да отида? Къде да отида? Всичко може да се случи.“ От време на време рязко се завъртах кръгом с разтуптяно сърце. Какво ли става зад гърба ми? Може би щеше да започне зад мен, а когато в един миг се обърна, ще е твърде късно. Докато все още бях в състояние да се съсредоточавам в предметите, нищо нямаше да се случи: втренчвах се в тях, доколкото бе по силите ми — павета, къщи, газени фенери; очите ми бързо сновяха от едни към други, за да ги издебна и спра посред тяхното преобразяване. Не ми се струваха съвсем естествени, но насила си внушавах: „Това е газен фенер, а това — каменна чешма“, и с поглед се мъчех да ги сведа до обичайния им вид. Неведнъж минавах покрай пивници: „Бретонско кафене“, „Флотски бар“. Спирах, поколебавах се пред розовите тюлени завески, може би тези закътани помещения бяха пощадени, може би още съхраняваха частица от вчерашния свят, обособена и забравена. Ала би трябвало да бутна вратата, да вляза. Не смеех и отново поемах. Вратите на домовете особено ме плашеха. Боях се да не би от само себе си да се отворят. Накрая закрачих по средата на уличното платно.

Внезапно излязох на кея към северните предградия. Рибарски лодки, малки яхти. Стъпих върху закрепена в камъка халка. Тук, далеч от къщите, далеч от портите, бе възможен миг отдих. По тихата, изпъстрена с тъмни точици вода плуваше тапа.

„А под водата? Не се ли замисляш какво има под водата?“ Животно? Голяма, полузатънала в тинята черупка? Дванадесет чифта крачка бавно пъплят в мътилката. От време на време животното се понадига. На дъното, под водата. Приближих се, дебнех на повърхността движение, трепет. Тапата си стоеше неподвижна сред черните точици.

В този миг чух гласове. Крайно време беше. Обърнах се и отново хукнах.

На улица „Кастильоне“ догоних двамата мъже, които си говореха. При звука от стъпките ми те се сепнаха и едновременно се извърнаха. Видях как разтревожените им очи се вторачват в мен, после зад гърба ми, за да видят дали няма нещо друго. Значи между нас не съществуваше разлика, значи и те се бояха? Когато ги задминах, се спогледахме: насмалко да се заприказваме. Ала на лицата им внезапно се изписа недоверие — в такъв ден човек не говори с кого да е.

Дъх не ми бе останал, когато се озовах на улица „Булибе“. И тъй, жребият беше хвърлен — ще се върна в библиотеката, ще взема някой роман, ще се помъча да чета. Докато крачех покрай оградата на градината, съгледах човека с пелерината. Той все още седеше там, сред пустите алеи; носът му аленееше наравно с ушите.

Тъкмо да бутна вратата и да вляза, но от израза му застинах: той присвиваше очи, захилен глуповато и мазно. Взираше се право пред себе си в нещо, което не можех да видя, а погледът му беше тъй суров и настойчив, та рязко се обърнах.

Пред него стоеше на куц крак десетгодишно момиченце и с полуотворени устенца го гледаше като хипнотизирано, трескаво подръпваше шалчето си и протягаше напред островатото си личице.

Човекът се усмихваше някак вглъбено, като че кроеше шега. Изведнъж стана; двете му ръце бяха мушнати в джобовете на пелерината, която се спускаше до петите му. Пристъпи две крачки напред и очите му се изцъклиха. Стори ми се, че ще се свлече на земята. Той обаче продължаваше да се усмихва унесено.

Внезапно разбрах: пелерината! Прииска ми се да му попреча. Достатъчно бе да се изкашлям или да отворя металната врата. Ала и аз на свой ред бях като омагьосан, само че от лицето на момиченцето. Чертите му бяха изопнати от страх, сърчицето му навярно биеше до пръсване, но по мишата муцунка се четеше и нещо друго, властно и зло. Не любопитство, по-скоро някакво уверено очакване. Почувствах се безсилен — намирах се извън градината, извън тяхната дребна драма, а те бяха приковани един към друг от тъмната сила на своите желания — представляваха двойка. Затаих дъх, исках да видя какво ще се изпише на състареното личице, когато човекът разтвори пешовете на пелерината.

Ала изневиделица малката се освободи от вцепенението, тръсна главица и се затича. Човекът в пелерината ме беше видял — само това го бе възпряло. За миг той остана неподвижен насред алеята, после си тръгна сгърбен. Пелерината се мотаеше в нозете му.

Тласнах вратата и с един скок го настигнах.

— Ей, вие! — извиках.

Той се разтрепера.

— Голяма заплаха е надвиснала над града — рекох вежливо и отминах.

Влязох в читалнята и от една маса взех „Пармският манастир“. Опитвах да се вглъбя в книгата, да намеря убежище във ведрата Италия на Стендал. На моменти успявах, пред мен изникваха бегли видения, сетне отново пропадах в застрашителния ден, озовавах се срещу дребен старец, който се прокашляше, и младеж, унесено отпуснат на стола си.