— И таз добра! — лицето на келнера изрази силно негодувание. — И таз добра! Що за приказки.
Да не е умрял… И на мен ми бе минала подобна мисъл. Тъкмо такива неща ти идват наум в мъгливо време.
Старицата си тръгна. Би трябвало да последвам примера й — беше тъмно и студено. Мъглата проникваше изпод вратата, щеше бавно да нахлуе и всичко да обгърне. В градската библиотека можех да намеря светлина и топлина.
Към стъклото отново се долепи лице — кривеше се.
— Ще те науча аз теб — гневно рече келнерът и излезе тичешком.
Главата изчезна и останах сам. Горчиво се упрекнах, че съм напуснал стаята си. Мъглата навярно вече бе проникнала вътре; страх ме беше да се прибера.
В сумрака зад касата нещо пропука. Звукът идеше от вътрешната стълба; дали управителят най-сетне слизаше? Не, никой не се появи, стъпалата скърцаха от само себе си. Господин Фаскел още спеше. А може да бе умрял над главата ми.
Но дали още бе в леглото си? Дали не се е свлякъл заедно със завивките и не е ударил главата си о пода?
Много добре познавам господин Фаскел: понякога ме пита как съм със здравето. Той е дебел веселяк с грижливо поддържана брада; ако е умрял, сигурно е от мозъчен кръвоизлив. Ще бъде морав, с изплезен език. Брадата му ще стърчи нагоре, вратът ще е синкав под валмата й.
Стълбата тънеше в мрак. Едва можах да различа месинговата топка на парапета. Ще трябва да прекося дрезгавината. Стълбата ще проскърца. Горе ще намеря вратата на стаята…
Тялото е там, над главата ми. Ще превъртя електрическия ключ, ще докосна хладната кожа, за да проверя. Не издържам повече, ставам. Ако келнерът ме свари на стълбата, ще кажа, че съм чул шум.
Келнерът рязко влезе задъхан и се провикна:
— Да, господине!
Глупак! Приближи се.
— Два франка.
— Чух шум горе — казах му.
— Крайно време е!
— Ама нещо май не е наред — някой като че хриптеше, а после глухо изтрополя.
След мрачното помещение, сред мъглата зад прозорците думите прозвучаха съвсем естествено. Няма да забравя с какви очи ме погледна келнерът.
— Би трябвало да се качите да видите — добавих коварно.
— А, не! — каза той, после се оправда: — Ще вземе да ме скастри. Колко е часът?
— Десет.
— Ще отида в десет и половина, ако дотогава не е слязъл.
Понечих да се отправя към вратата.
— Тръгвате ли? Няма ли да останете?
— Не.
— Наистина ли бяха хрипове?
— Не знам — рекох на излизане. — Може и да съм си внушил.
Мъглата едва се беше разсеяла. Побързах да стигна до улица „Турньобрид“ — нуждаех се от светлините й. Останах разочарован: светлина имаше, тя струеше по витрините на магазините, но не беше ведра — белееше се от мъглата и се сипеше по раменете като водни капки.
Пълно беше с народ, особено с жени — домашни прислужници, чистачки, тук-там някоя господарка — от онези къщовници, които заявяват: „Аз сама си пазарувам, така съм по-сигурна.“ Те леко душеха изложените пред магазините стоки, после влизаха.
Спрях пред колбасарницата на Жулиен. От време на време виждах през стъклото ръка, която посочваше гарнираните свински крачета и наденичките. Тогава пълна руса девойка се навеждаше, главата й се полюшваше, а тя поемаше с пръсти късчето мъртва плът. На пет минути оттук господин Фаскел лежеше мъртъв в стаята си.
Подирих наоколо твърда опора, закрила против мислите си. Не намерих: мъглата постепенно се бе разсеяла, но из улиците все още витаеше нещо тревожно, макар че надали представляваше същинска заплаха — беше бледо, прозрачно. Върху майонезата на едно фаршировано яйце забелязах тъмночервена капка. Кръв. Догади ми се от червеното на жълтия фон.
Внезапно ми се привидя, че някой е паднал ничком и кървища струят в блюдата. Яйцето плуваше в кръв; колелцето от домат върху него се бе търкулнало и пльоснало отстрани, червено върху червено. Майонезата леко се беше разтекла езерце от жълтевина разделяше кървавата вадичка на два ръкава.
„Глупости, трябва да се съвзема. Ще отида да поработя в библиотеката.“
Да работя ли? Знаех си, че и ред няма да напиша. Още един пропилян ден. Пресякох градската градина и на пейката, където сядам обикновено, видях неподвижно застинала широка синя пелерина. Този явно не мръзнеше.
Когато влязох в читалнята, Самоукия точно се канеше да тръгва. Спусна се към мен:
— Толкова съм ви признателен, господине. Благодарение на вашите снимки прекарах незабравими часове.
При вида му за миг се обнадеждих — с друг човек може би по-лесно щях да изкарам деня. Със Самоукия обаче сме двамина само наглед.
Той потупа едно томче. Беше „История на религиите“ от някой си Нусание.
— Господине, нали Нусание е нямал равен по вещина и единствен е могъл да се заеме с тъй всеобхватно дело?
— Изглеждате зле — рекох.
— Ах, господине, че как иначе! Да знаете каква ужасия ме сполетя.
Пазачът идваше към нас: той е дребен сприхав корсиканец с юнашки засукани мустаци. С часове снове между масите, като чатка с токове. Зиме храчи в носни кърпи, които после просва до печката да съхнат.
Самоукия се приближи плътно до мен. Дъхтеше ми право в лицето.
— Не искам да говоря пред този човек — заяви той поверително. — Господине, нали ще склоните?
— За какво?
Той поруменя, снагата му кръшно се изви.
— Господине, ах, господине, не смея да се пресрамя… Ще ми окажете ли честта да обядвате с мен в сряда?
— На драго сърце.
Да обядвам с него, ме блазнеше не повече, отколкото да се обеся.
— Как ме ощастливявате! — каза Самоукия. — Ще дойда да ви взема от вас, стига да нямате нищо против — добави той бързо и изчезна, навярно от страх да не се разколебая, ако ми остави достатъчно време.
Беше единадесет и половина. Работих до два без четвърт. Нищичко не свърших: книгата лежеше пред мен, но мислено все се връщах в кафене „Мабли“. Дали господин Фаскел вече е слязъл? В дъното на душата си не вярвах, че е починал, и тъкмо това ме глождеше! Мержелееше ми се смътна представа, която не можех нито да приема, нито да отхвърля. Обущата на корсиканеца скърцаха по пода. На няколко пъти той се закотви пред мен, сякаш искаше да ми каже нещо. После се разколебаваше и отново се отдалечаваше.
Към един часа и последните читатели се разотидоха. Не бях гладен и най-вече не ми се тръгваше. Поработих още малко, сетне изведнъж се сепнах — почувствах се погребан в тишината.
Вдигнах глава — бях сам. Корсиканецът вероятно бе слязъл при жена си, която е вратарка на библиотеката; жадувах за тропота от стъпките му. Дочух обаче само тих звук от свличане на въглища в печката. Мъглата бе нахлула в помещението — не същинската, отдавна разсеяла се мъгла, а другата, която все още изпълваше улиците, излъчваше се от стените, от настилката, придаваше на всичко някаква невещественост. Естествено, книгите все така си стояха, подредени по азбучен ред върху лавиците, гръбчетата им бяха черни или кафяви, с етикети, на които пишеше „ОП фл 7996“ (обществено ползване —
