ръце ги разнищвах като паяжини. В такива моменти тя ме ненавиждаше.
Положително ще отида да я видя. Още я ценя и обичам от все сърце. Дано някой друг е имал повече късмет от мен и е проявил по-голямо умение в играта на съвършени мигове.
„Проклетата ти коса всичко проваля — казваше тя. — Рижите хора за нищо не ги бива.“
Усмихваше се. Първо ми се изплъзна споменът за очите й, после за стройното й тяло. Възможно най- дълго съхраних представата за усмивката й, сетне, преди три години, и тя се изличи. Преди малко, докато поемах писмото от ръцете на хотелиерката, споменът внезапно се възроди — стори ми се, че виждам как Ани се усмихва. Опитвам се отново да го извикам: необходимо ми е да почувствам цялата нежност, която Ани ми вдъхва; тази нежност е тук, съвсем близко, готова е да бликне. Но усмивката не се появява — свършено е. Оставам празен и претръпнал.
Влиза зиморничаво свит мъж.
— Добър ден, дами и господа.
Сяда, без да съблече пардесюто си, което е тъй охлузено, че бие на зелено. Търка една о друга тесните си длани и сплита пръсти.
— Какво ще желаете?
Той се сепва, ококорва се тревожно.
— А? Дайте ми аперитив „Бир“ с вода.
Келнерката не се помръдва. В огледалото лицето й изглежда заспало. Всъщност очите са отворени, но образуват само цепки. Такава си е, никога не се разбързва да обслужи клиентите, отделя си мъничко време, за да помечтае над поръчките им. Навярно си въобразява как ще вземе от рафта зад тезгяха бутилката с бял етикет и червени букви, как ще налее гъстата течност — все едно че самата тя пие.
Мушвам в портфейла писмото на Ани: то ми даде каквото бе по силите му, но не ще ме отведе до жената, която го е пипала, сгънала, сложила в плик. Нима изобщо е възможно да мислиш за някого в минало време? Докато се обичахме, не допускахме да отминат и да се отронят от нас дори най-кратките мигове, дори най-незначителните болки. Звуците, уханията, окраските на дните, даже неизказаните мисли — всичко отнасяхме със себе си и всичко бе като незараснала рана; то не преставаше да ни радва и измъчва в настоящето. Нямаме ни един спомен; любовта ни беше неумолима и палеща, лишена от сенчести кътове, от отстояния, от убежища. Три едновременно присъстващи години. Затова и се разделихме — не ни достигнаха силите да носим подобно бреме. А когато Ани си отиде, трите години внезапно и отведнъж се продъниха в миналото. Дори не страдах, чувствах се кух. Сетне времето отново взе да тече и празнотата нарасна. Каквото все още се бе съхранило — непознати лица, площади, брегове на дълги реки, — и то се изличи в Сайгон след решението ми да се върна във Франция. И тъй, моето минало вече е само огромна яма. А моето настояще са замечтаната зад тезгяха келнерка с черна блузка и дребосъкът. Струва ми се, че от книгите съм научил всичко, което знам за живота си. Дворците в Бенарес, терасата на Прокажения владетел, храмовете на остров Ява с дългите си порутени стълби са се отразили за миг в очите ми, но са останали на място, не са проникнали в мен. Трамваят, който вечер минава пред хотел „Прентания“, не отнася върху стъклата си отражението на неоновата фирма; той само за миг припламва, сетне се отдалечава с тъмни прозорци.
Човекът не откъсва поглед от мен; дразня се. Придава си важност, която не подобава на ниския му ръст. Момичето най-сетне се наканва да го обслужи. Лениво протяга едрата си мургава ръка, докопва бутилката и я донася заедно с чаша.
— Заповядайте, господине.
— Господин Ашил — казва той любезно.
Тя му налива, без да отговори; той си чопли носа, но изведнъж чевръсто измъква пръста си и полага ръце върху масата. Отмята глава, а очите му заблестяват.
Студено изрича:
— Горкана.
Келнерката се сепва, сепвам се и аз: в израза на мъжа има нещо неопределено, може би удивление, сякаш не той е проговорил. И на тримата ни става неловко.
Дебеланата се съвзема първа, понеже й липсва въображение. Измерва господин Ашил отвисоко — знае си, че с една ръка може да го вдигне като перушинка и да го изхвърли навън.
— Че защо да съм горкана?
Той се колебае. Гледа я объркан, после се усмихва. Лицето му се набраздява от множество бръчки и той ситно кърши китката си:
— Обижда се. Ами така му е думата: горкана. Не го взимай навътре.
Тя обаче го загърбва и отива зад тезгяха; действително е засегната. Той отново се засмива:
— Ха-ха! Просто ми се изплъзна от езика. Сърдиш ли се? Сърди се — бегло се обръща към мен.
Извивам глава встрани. Той леко вдига чашата си, но няма намерение да отпие; примигва слисано и смутено, сякаш се мъчи да си припомни нещо. Момичето е седнало зад касата и измъква изотдолу някакво ръкоделие. Отново се възцарява мълчание, но сега то е различно. Завалява дъжд, който тихо трополи по матовите стъкла; ако из улиците още има деца в карнавални дрехи, от влагата мукавените им маски ще се разкашкат, а цветовете ще се размият.
Келнерката светва лампите: часът е само два, но небето е схлупено, мрачно и тя не вижда достатъчно ясно, за да шие. Блага светлина; хората са по домовете си, сигурно и те палят лампи. Четат, гледат небето през прозорците. За тях… за тях не е същото. Те са остарели другояче. Живеят сред наследени или подарени вещи и всяка част от тяхната покъщнина е спомен. Стенни часовници, медальони, портрети, раковини, преспапиета, паравани, шалове. Притежават шкафове, пълни с бутилки, с платове, с вехтории, с вестници — всичко са опазили. Миналото е разкош, достъпен за собственици.
Къде ли бих съхранявал своето? Не можеш да скъташ миналото в джоба си, трябва да имаш дом, за да го разположиш в него. Аз не притежавам друго освен тялото си; сам-самичък човек не може с тяло да заприщи спомените си — те минават през него. Нямам право да се оплаквам — та нали исках да бъда свободен.
Дребосъкът шава и въздиша. Сгушил се е в палтото си, но от време на време отмята глава и заприличва на човек. Той също няма минало. При повече старание навярно ще се открие нещичко у братовчеди, прекъснали връзките с него — например фотография от сватба, на която той е с корава яка, риза с нагръдник и щръкнали младежки мустаци. А от мен май и толкова не е останало.
Ето че пак ме гледа. Този път ще ме заговори, чувствам се нащрек. Не симпатия се поражда помежду ни — ние сме еднакви, там е работата. Като мен и той е сам, но е още по-затънал в самотата си. Сигурно чака своята Погнуса или някакво нейно подобие. Значи вече има хора, които ме разпознават, взират се в мен и си казват: „Той е нашего брата“. Е, какво иска? Сигурно му е ясно, че нищо не можем да сторим един за друг. Семействата са по домовете си, сред своите спомени. А ние сме тук — две безпаметни отрепки. Ако той изневиделица стане, ако ме заприказва, ще избухна.
Вратата се отваря с трясък: доктор Роже.
— Добър ден на всички.
Той влиза, троснат и мнителен; леко подгъва дългите си нозе, на които туловището му едва се крепи. В неделни дни често го виждам в бирария „Везелиз“, но не се познаваме лично. По телосложение напомня бивш треньор — ръце като бутове, сто и десет сантиметра гръдна обиколка, само дето краката не го държат. — Жана, милата ми Жана.
Ситни до окачалката, за да остави там голямата си филцова шапка. Келнерката сгъва ръкоделието си и без да бърза, като насън, пристъпва към доктора, за да го отмотае от шлифера му.
— Какво ще поръчате, докторе?
Той сериозно се взира в нея. Това се вика красива мъжка глава. Похабена, набраздена от живота и страстите. Докторът обаче е разбрал живота, овладял е страстите си.
— Чудя се… — казва той с гръден глас.
Отпуска се на канапето срещу мен и изтрива чело. Стига да не е на крак, чувства се свободно. Очите му са смущаващи — големи, черни и властни.
— Дай ми… дай ми един отлежал калвадос, моето момиче.
Без да помръдне, келнерката съзерцава широкото, прорязано от бръчки лице. Умислена е. Дребният човечец вдига глава и се усмихва, сякаш е дошло избавлението му. И наистина е така — исполинът действително ни е избавил. Тук имаше нещо ужасяващо, което щеше да ни погълне. Дълбоко си отдъхвам —
