занаятчии, които работят за него. Може би те са използвали части от унищожените берсерки, за да измайсторят фигурата на Мьолнир, а също на Торун. — Той кимна замислен. — Това обяснява защо хората се кълнат, че са виждали Торун да се разхожда с Върховния жрец в двора на Храма.
— Извинявай, но не е възможно занаятчии от тази планета да са конструирали робота, който ме нападна. Независимо с какви части са разполагали. Можеш ли да си представиш програмните проблеми, включени в конструирането на машина, която да тича, да се бие и да се катери като човек? По-добре от човек. Нито един човек не би могъл да изкатери онзи склон, по който се изкачи машината за няколко минути, като си дълбаеше по целия път стъпала. Ами трудностите, свързани с механиката? Не. На Земята, на Венера, на още няколко планети има хора и условия, които позволяват да бъдат създавани такива роботи. Тук може да го стори само действащият мозък на берсерк.
Двамината мъже мълчаха известно време, замислени, изучавайки се един другиго. Суоми промени позата си, седна и се облегна на един дървесен ствол. Раненият му крак туптеше. Най-сетне хънтърсецът рече:
— Да предположим, че берсеркът е тук, както казваш, и свещениците от Божата планина го притежават. Какво следва?
— Ти не разбираш! — Суоми го сграбчи за опърпаната риза в опит да го раздруса. — По-скоро той ги притежава. Как да ти обясня какво представлява берсеркът?
Той въздъхна и се отпусна назад, изтощен и изгубил надежда. Как да предаде на човек, който никога не е виждал дори картини от филм или холограф, вековете на масово унищожение, което берсеркерите са носили на галактиката, документираните случаи на отделни ужасии? Цели планети — стерилизирани, цели слънчеви системи — опустошени от неживия враг. Хората измираха с хиляди, с десетки хиляди при опитите на берсеркерите да открият какво прави тези странни, двукраки, произлезли от Земята капчици протоплазма толкова устойчиви и резистентни спрямо фундаменталната истина, заложена в програмирането на берсеркерите: че животът е заболяване на материята, което трябва да бъде изличено. Всичко това се бе случило тук, все още се случваше някъде на хиляди или повече светлинни години, около външните граници на малкото владение на човечеството вътре в галактиката.
Суоми рече тихо:
— Ако е вярно, че корабът ни е завладян от берсерк, това може да е само с една цел; някой иска да стерилизира тази планета, да я лиши от живот.
— Нали каза, че на кораба няма оръжия за масово поразяване!
— Имах предвид, че няма в обичайния смисъл на думата. Но съществува движителят, който ни придвижи между звездите. — Суоми се замисли. — Ако, да речем, корабът бъде погребан под тази планина и движителят бъде включен на пълна мощност, планината ще хвръкне във въздуха и всички на нея ще бъдат избити. Не е достатъчно добро решение за един берсерк, не и ако може да измисли начин да направи по- големи поразии. Обзалагам се, че ако движителят бъде използван достатъчно хитро и коварно, от него би излязло някакво оръжие, което ще може да стерилизира една планета. Например като се замърси атмосферата с радиоактивност. Не е необходимо оръжието да е с моментално действие. Навярно тук през следващите петнайсет стандартни години няма да дойде друг междузвезден кораб. Няма начин да се повика външна помощ, дори ако се разбере какво става.
Най-сетне мъжът в сиво се развълнува. Той се изправи предпазливо, огледа се, сетне отново клекна. Опипа дръжката на чука си, сякаш ръцете го сърбяха да го извади и да се бие.
— Превелики богове! — рече тихо той. — Това ще сработи, независимо дали е истина, или не!
— Ще сработи? Какво?
— Ще сработи срещу жреците на Божата планина; ако се разпространи новината, че движителят на пленения кораб ще бъде променен и въздухът ни — отровен. Че всъщност един берсерк управлява Божата планина и е решен да унищожи света. Ако можем да убедим хората, ще го хванем!
— Истина е, вярвам в това. Ала за да се разпространи каквато и да е история на планетата, ще е необходимо твърде много време.
Мъжът с чука вдигна поглед към върха на планината, стаен зад върховете на дърветата.
— Не мисля, че ще е необходимо да стигаме дотам. Засега. Как да предадем историята в разбираем вид? Дай да видим. Преди петстотин години тук е била флотилията на берсерките. Полубогът Карлсен я е прогонил.
Свещениците кой знае защо се интересуваха дали някой от вас, иноземците, е споменавал името на Карлсен; всичко съвпада. А сега…
Сега Суоми вече наистина го сграбчи за ризата за голямо учудване на хънтърсеца.
— Питаха за това, така ли? — излая Суоми. — Разбира се, че всичко съвпада.
В следващия половин час те кроиха планове.
X
Четиримата останали претенденти бяха събудени рано, измъкнаха ги от сладкия сън върху меката трева на мястото, което Томас Сграбчвача нарече частния парк на боговете. В утрото изригна шумната врява на малки хвъркати, всяко от които защищаваше територията си срещу посегателствата на себеподобните. Фарли от Айкоск, стреснат от шума на този миниатюрен Турнир, ги погледа известно време, а сетне, изведнъж осъзнал къде се намира, обърна поглед нагоре към хълма, където през дърветата на парка се виждаше върхът на планината.
А там белите стени изглеждаха мрачни и призрачни на утринната светлина. Той знаеше, че като ги види по-късно, на слънце, щяха да блестят ослепително. През целия си живот бе слушал със затаен дъх винаги, когато е било възможно, разказите на пътешественици, които са посещавали града. Изпълни се с благоговение, че наистина вижда пред себе си белите камъни.
Там живееше Торун.
Торун наистина живееше там.
Още със събуждането си тази сутрин Фарли бе обладан от все по-засилващо се чувство на нереалност. Не можеше още да повярва напълно, че е тук, на върха на планината, нито пък — на успеха си дотук в Турнира. (Колко ли щеше да е доволен баща му най-сетне, ако можеше да стане победител!) Това чувство на нереалност упорито не го изоставяше и по време на целия сутрешен ритуал на богослужение, и по време на оскъдната им закуска със студени печени питки, останали от предишния ден. Немият роб, който им прислужваше, обясни с гневни жестове, че тук нямало дърва, за да запали огън за готвене.
Другият роб го нямаше, навярно бе отишъл за дърва. Лерос още не се бе завърнал. Жрецът Йелгир, който все още бе непознат за Фарли, изглеждаше схванат и разрошен след нощта, прекарана на открито. Съобщи им с извинителен тон, че още не е приготвен рингът за следващите боеве.
След консултации с воините Йелгир избра равен терен и робът се залови да го разчиства от растителността и да го отъпква доколкото може. Тази работа му отне няколко часа; другите чакаха и го наблюдаваха седнали.
Не можеше да се каже, че Фарли бе нетърпелив, но забавянето бе още една промяна в установения ред, а от това всичко му се струваше още по-нереално. Най-сетне обаче рингът бе готов. Йелгир шепнеше молитви и бе време за първите двама воини да заемат местата си.
— Фарли от Айкоск — Джуд Исаксон.
И двамата вече бяха в кръга, от който само единият щеше да излезе на собствените си крака. Ала когато Джуд тръгна към него, по-бавно отколкото обикновено, на Фарли му хрумна, че самата смърт тук щеше да бъде по-различна, почти под прозорците на залата на Торун. Дали изгубилият тази битка щеше наистина да умре така, както умират обикновено мъжете, като някакво заклано животно? Не би ли могло вместо това той просто да погледне зеещата си рана, да признае поражението и да поздрави победителя с учтиво кимване и, досущ като след безобидна тренировка, просто да си тръгне между дърветата, може би пресрещнат по средата на пътя си от приветстващия го Мьолнир или Карлсен, та дори и от самия Торун?
Ятаганът блестеше като слънце в очите на Фарли. Джуд вече се разгряваше, готвеше се да нападне с обичайната си ярост. Фарли изведнъж се почувства свободен и непринуден, по-бърз и по-силен, отколкото
