— По-добре първо да вземем комуникатора и да се свържем с Андреас — рече другият.
След кратък спор стигнаха до съгласие и отведоха Суоми до рампата на отворения входен люк. Там се спряха за малко, двама войници го държаха за ръцете. Пазачите му бяха необикновено едри и силни мъже, а след като бе преминало първоначалното объркване при залавянето му, изпълняваха заповедите точно и пъргаво.
На Суоми му се щеше да приседне, но не бе сигурен дали ще може да се изправи отново. Чуваше гласове откъм командната зала, сякаш говореха с някого по комуникатора. Очевидно екипажът на Андреас притежаваше повече технологични знания, отколкото бе предполагал Суоми. Толкова по-зле.
След малко единият от аристократите се завърна от командната зала, изправи се пред Суоми и го изгледа с критичен поглед.
— Андреас е зает с принасянето на жертва. Мисля да затворим този в кабината му. Тя е претърсвана десетина пъти, няма оръжие. Иноземецо, не изглеждаш много добре.
— Ако мога да получа малко храна…
— Няма да те морим с глад. Макар че може да ти се иска да го бяхме сторили.
Той даде знак на войниците да го въведат в кораба. При входа към командната зала аристократът се обърна:
— Дръжте го здраво, докато минавате оттук.
Вкараха го вътре; имаха достатъчно основания да го държат здраво. Инак би могъл да скочи към ръчките на движителя и преди да успеят да го възпрат, да унищожи кораба. Ала нямаше надежда да го стори, ръцете му бяха приковани от толкова здрава хватка, каквато не би могъл да разкъса дори да бе в най-добра форма, а той не беше.
В голямото централно кресло на пилота седеше друг аристократ-жрец.
На екрана пред себе си виждаше лицата на двама мъже, които, изглежда, се намираха в мъждиво осветена каменна зала. В дъното бе някакъв жрец. Пред него бе Шьонберг.
— Значи така — рече свещеникът, настанил се в пилотското кресло, — казваш, че ако корабът се наклони повече от десет градуса, когато е на ръчно управление, автопилотът ще се намеси автоматично.
— Да — отвърна изображението на Шьонберг от екрана. — Само ако изкуствената гравитация е изключена. Десет градуса крен, и автопилотът ще се включи.
— Шьонберг! — извика Суоми. — Не ги учи как да го карат, Шьонберг, те работят за един берсерк. Не прави нищо от онова, което искат.
Лицето на Шьонберг показа някаква реакция, макар и слаба, погледът му се отмести, навярно проследяваше преминаването на Суоми през командната зала на преносим екран, занесен там от кораба. Мъжете, които съпровождаха Суоми не предприеха никакви действия да ускорят преминаването му.
— Берсерк, Шьонберг!
Очите на Шьонберг на екрана се притвориха. Лицето му издаваше смъртна умора. Гласът му прозвуча отпаднал в кораба.
— Знам какво правя, Суоми. Просто иди с тях. Не усложнявай нещата повече, отколкото са и без това.
Суоми и ескортът му излязоха от командната зала в тесния коридор, който водеше към кабините, вървяха с бърза крачка. Вратите на повечето кабини и помещения бяха отворени, виждаше се царящото в тях безредие, единствено кабината на Барбара бе затворена. На вратата отвън се бе облегнал войник с отегчен вид.
— Там ли е момичето? — попита Суоми.
И отново не получи отговор. Но в дадения момент нямаше значение дали е там, или не е.
Охранителите му по някакъв начин бяха научили коя е кабината му — или бяха намерили името му върху някоя вещ, или може би поради някаква причина Шьонберг им разкриваше всичко до най-малката подробност. Бутнаха го в кабината му и Суоми забеляза, че в нея цареше същия хаос, както и в останалите, което и можеше да се очаква след няколко щателни претърсвания. Нямаше следи нещо да е било потрошено нарочно. Дотук — добре.
Оставиха го насаме и затвориха вратата; не ще и съмнение, че пред вратата щеше да застане на пост някой войник. Тъй като кабината не бе проектирана за затворническа килия, тя можеше да се заключва само отвътре. Но за нещастие тя не бе проектирана и за крепост; макар вратата да бе плътна и звуконепроницаема, навярно лесно би могла да бъде насилена от двама-трима въоръжени и решителни мъже. Въпреки това Суоми безшумно задейства заключването.
Приближи койката си, до нея в стената бе вграден интерком, вдигна ръка към него, но се спря. Би могъл да се свърже с Барбара. Но какво можеше да й каже? Някой от враговете можеше да е в кабината й и да слуша. Да се опита да я окуражи, да й предложи надежда, би било безполезно, че и по-лошо. Включи интеркома на приемане, без да предава, и го остави така.
Следващото нещо, което направи, бе да отпие голяма глътка вода от чешмата на малката мивка. Сетне отвори аптечката, избра антибиотик и болкоуспокояващо. Там намери и обработени с лекарства бинтове, с които да превърже най-разлютените си рани — преди всичко дълбокия разрез на крака, който се бе инфектирал. След това, като хвърли само един изпълнен с копнеж поглед към койката, отиде до малкото писалище-тезгях, където държеше личните си камери и звукозаписващи устройства. И тези неща, като всичко останало, бяха претършувани и пръснати. Издърпа чекмеджетата, огледа внимателно всяко ъгълче. Всичко бе разпиляно, но нищо от онова, което му бе нужно, не бе взето или потрошено. Въздъхна с облекчение, ала веднага навлезе в нова фаза на напрегнатост.
Време бе да седне и да се залови за работа.
В своята подземна гробница дълбоко под Храма берсеркерът чуваше хора на пет познати нему гласове. От същото място идваше и шумът на тътренето на четиринайсет човешки нозе по начин, еднакъв с процесиите, с които хората обикновено започваха жертвените си ритуали. Рутинният анализ на шумовете даде на берсеркера възможността не само да идентифицира петима познати нему участници в ритуалите, но и да установи присъствието на два други човешки организма, един мъжки и един женски, които му бяха непознати.
Принудително, но рутинно, берсеркерът съсредоточи всичките си сетива върху непознатия мъж, който малко неуверено се спускаше от върха на дългото каменно стълбище, след като процесията започна слизането си от храма на Торун. Както би постъпил с всеки непознат мъж, берсеркерът сега се опитваше да го идентифицира с друг, чиито лични данни бяха запазени с грифа на най-голяма важност в базата от данни в паметта му.
След осакатяването и почти фаталния за него изход от битката преди 502,72… стандартни години, сетивата на берсеркера бяха замъглени и несигурни, едва ли бяха по-добри от зрението и слуха на хората. Ала процесията водеше мъжа все по-близо и по-близо и вероятността това да е човекът с данните на цел номер едно бързо намаляваше и стигна до незначително равнище. Берсеркерът сега можеше да обърне внимание на друго.
В електроядрения му мозък нямаше неща като чудене или нетърпение, ала със сигурност имаше сетива, които определяха, че някои събития са по-вероятни от други. И в този смисъл берсеркерът бе учуден, когато пресметна, че днес щяха да му предложат две човешки жертви вместо една, или пък някое животно — както често ставаше.
През цялото време след битката, в която пострада, след като хората на тази планета го спасиха от разрушаване и започнаха да го боготворят, берсеркерът бе получавал подобни жертвоприношения само в няколко случая. След като потърси в паметта си и сравни данните, той установи, че това е ставало неизменно през периоди на силни вълнения сред поклонниците му.
Един такъв случай бе празнуването на крайната победа над особено упорито вражеско племе, победа, постигната след като берсеркерът състави плана за битката и го представи на поклонниците си като божествена заповед. Тогава през един-единствен ден бяха принесени в жертва седемдесет и четири
