вчерашното си падане. Безпокоеше го гърбът му, смяташе също, че една от по-малките рани на крака му може би се бе инфектирала, въпреки имунологичните мерки, взети преди отпътуването им от Земята.
Гъсталакът, в който се бе заровил, когато спря да тича, бе толкова гъст и обширен, че изглеждаше възможно човек да остане там, без да го открият — поне докато преследвачите му не решат да отделят стотина мъже да го издирят. Ала Суоми май нямаше преследвачи. На тази чужда планета той нямаше къде да отиде. Подозираше, че продължаващата му свобода, ако можеше да се нарече така, се дължеше единствено на факта, че не се правеха особени усилия да го намерят. Не вярваше, че воините от Хънтърс се бояха кой знае колко да умрат от огъня на пушката му, значи не го преследваха, защото имаха по-важни грижи.
След като осъзна, че няма да постигне нищо там, той излезе от храстите. Трябваше да предаде предупреждението си. На моменти му се струваше, че всичко това не е нищо друго освен една чудовищна шега, нещо като обредно посвещение… Но сетне си спомняше ясните си, мрачни мисли от току-що отминалата нощ и потреперваше, въпреки че вече бе дошъл топлият ден. Не се боеше само за себе си, не и само за хората, с които бе дошъл от Земята. В съзнанието му още бе запечатана с великолепна яркост разкъсаната черупка на робота, разпръснатите парчетии от него. И там, сред ръчно направените части…
— Кротко, иноземецо — рече тих глас доста близо зад гърба му.
Суоми се обърна и се оказа, че бе насочил пушката си срещу доста нисък мъж със сламеноруса коса, който стоеше до едно дърво на шест-седем метра от него, с вдигнати мускулести ръце, в които не държеше нищо — ясен знак за мирни намерения. Мъжът бе облечен в сиви дрехи, каквито Суоми бе видял да носят робите на Божата планина, масивен чук с къса дръжка бе втъкнат в дебелото въже, което му служеше за пояс. Убиецът на падналите гладиатори. Имаше по-открито и симпатично лице, отколкото го помнеше Суоми.
— Какво искаш? — Пушката не трепваше в ръцете на Суоми, макар погледът му да шареше във всички посоки из гората. Не се виждаше друг; робът бе дошъл сам.
— Само да поговоря за малко с теб. — Тонът на мъжа бе успокояващ. Той бавно спусна ръце, без да направи никакво друго движение. — Да намеря общата кауза с теб, ако мога, срещу нашите общи неприятели.
Нима робите на Хънтърс говореха по този начин? Едва ли, помисли си Суоми. Той не си спомняше дори да ги е чувал да говорят. Не се отпусна.
— Как ме откри?
— Предположих, че по това време ще си някъде близо до пътя и обмисляш да се предадеш. Опитвам се да те издиря от час време и се съмнявам някой друг да си е направил този труд.
Суоми кимна.
— И аз мисля така. Кой си ти? Не си роб.
— Прав си. Не съм. Но за това — после. Нека да се върнем в гората, преди някой да ни е видял от пътя.
Сега вече Суоми се отпусна, свали пушката с треперещи ръце и последва другия към гората, където клекнаха да разговарят.
— Първо ми кажи следното — настоя веднага онзи, — как можем да предотвратим възможността Андреас и бандата му от крадци да се възползват от вашия откраднат кораб?
— Не знам. Къде са спътниците ми?
— Задържани са в Храма, при неизвестно какви условия. Не изглеждаш добре. Бих ти предложил храна и вода, но за момента нямам у себе си. Как мислиш, защо Андреас иска вашия кораб?
— Страх ме е — Суоми поклати глава. — Ако е само до Андреас, предполагам, че си е наумил просто да използва кораба за някакви военни цели, за да завърши с покоряването на тази планета. Може би смята, че корабът ни носи оръжия за масово поразяване. А той няма такива.
Мъжът се вторачи в Суоми.
— Какво имаше предвид с това „Ако е само до Андреас?“
— Чувал ли си за берсерките?
Празен поглед.
— Разбира се, машините на смъртта от легендата. Какво общо имат те с това?
Суоми започна да му разказва за битката си с човекоподобната машина. Слушателят му цял бе внимание.
— Чух слуха, че Мьолнир е излязъл да се бие и е бил убит — рече замислено мъжът в сиво. — Значи си убил берсерк?
— Не съвсем. Не изцяло. Тази пушка щеше да е безполезна срещу истински берсерк-андроид. Но в разкъсаното тяло на машината намерих ето това. — Той извади от джоба си малка капсулована кутийка от блестящ метал. От нея излизаше дебел сив кабел, от който се разклоняваха безброй тънки като косъм жички — от мястото, където бе попаднал високоенергийният заряд на пушката му. — Това е електроядрено устройство, в другите светове — част от изкуствен мозък. Ако се съди по размера и по броя на жичките в този кабел, бих казал, че две или три от тези, ако са правилно свързани, ще са достатъчни един робот да върши някои физически действия по-добре от човека, както и да изпълнява прости заповеди и да взема прости решения.
Мъжът взе кутийката и я претегли недоверчиво на ръка.
Суоми продължи:
— На Земята и в други високоразвити в технологично отношение светове се произвеждат много такива устройства. Виждал съм безброй техни разновидности. Но знаеш ли колко подобни на това съм виждал? Само едно. В един музей. Беше част от берсерк, заловен в междузвездна битка в Стоун плейс преди много, много години.
Мъжът се почеса по брадата и върна кутийката.
— Трудно ми е да приема една легенда за истина.
На Суоми му се прииска да го сграбчи и да го разтърси.
— Берсерките са си съвсем реални, уверявам те. Кой, мислиш, е унищожил технологиите на вашите предци тук, на Хънтърс?
— Като деца ни учеха, че нашите предци са били прекалено горди и силни, за да се оставят под властта на някакви хитри машини. Е, легендите разказват и за война срещу берсерките.
— Това не са само легенди, а история.
— Добре де, история. Какво имаш предвид?
— Тази война е отрязала вашите предци от останалата галактика за дълго време и е унищожила технологиите им — както казваш, те са били корави мъже и жени, които са разбрали, че могат да минат и без множество умни машини. Превърнали са нуждата в добродетел. Във всеки случай, приема се, че победата на Карлсен тук е унищожила или прогонила берсерките от Хънтърс. Но може би един е оцелял или поне неживият му мозък е оцелял, докато останалата част от машинарията му е била осакатена или унищожена. Може би този берсерк е още тук.
Слушателят му още възприемаше, но не бе впечатлен. Суоми реши, че са необходими допълнителни обяснения.
— На други планети е имало култове, злонамерени мъже и жени са почитали берсерките като богове. Мога само да предположа, че такива хора е имало и на Хънтърс преди петстотин години. След битката те са намерили някъде своя осакатен бог, спасили са го и са го скрили. Устроили са таен култ, боготворели са го скришом, поколение след поколение. Молили са се на Смъртта, работили са за деня, в който ще могат да унищожат живота на тази планета.
Мъжът прокара силните си и нервни пръсти през сламената си коса.
— Но ако си прав, значи не се свършва само с фигурата на Мьолнир. И берсеркът не е унищожен?
— Сигурен съм, че има и още нещо. Мозъкът на истинския берсерк би трябвало да включва много от тези малки кутийки. А и други части. Навярно е вложил в Мьолнир само резервни части. Или пък са го изработили хора-занаятчии, които са работели по указанията на берсерка.
— А защо изобщо допускаш, че тук трябва да има истински берсерк? Андреас разполага с много сръчни
