Изправения, който вървеше най-отпред, трябваше да извади меча си, за да накара начумерения колар на първата от спускащите се каруци да отбие кервана встрани, за да стори път на изкачващите се герои.
Раздразнението на Лерос се усили от това произшествие, но той не каза нищо и групата продължи. Е, наистина те вече не представляваха внушителна гледка. Мъжете бяха раздърпани след няколкото дена, прекарани на открито, а и бяха оставени практически без обслужване. Прииска му се да спре и да набие с пръчки онзи негодник коларя, но такова действие само би уронило още повече престижа на процесията.
Градът на Торун още не се виждаше, макар върхът на Божата планина да бе вече на не повече от километър над тях. Джайлс зърна за миг огромния чуждоземен кораб, който блестеше мокър на далечния си скалист пиедестал, ала сетне дъждът и мъглата го обвиха, а дърветата отново обрамчиха пътя, по който вървяха.
Двама жреци от среден ранг слязоха надолу да посрещнат Лерос и да приказват с него. Тримата, докато разговаряха насаме, се отдалечиха пред групата от осмина воини. Осмината продължиха да се изкачват спокойно и равномерно, понякога двама-трима вървяха заедно един до другиго достатъчно дълго, за да разменят по някоя дума, понякога крачеха в колона, потънали в самотно, самовглъбено мълчание. Двама опърпани роби — всичко, което бе останало от предишния им царски кортеж — носеха багажа най-отзад. Единият бе ням, а другият куцаше. Статуята на Торун, за която във всеки лагер досега се изграждаше временен олтар, бе оставена в предишния лагер. Временно, бе казал Лерос, докато не се сдобият със слуги, които да построят порядъчен храм.
Малко след несъстоялия се инцидент с каруците Джайлс Коварния потърси Джуд Исаксон, който крачеше сам, и тръгна дружески до мъжа, който след няколко часа щеше да се опита да го убие. Джуд отбеляза присъствието му с бегъл поглед, после се върна отново към мислите си.
Поглеждайки назад към окъсаните им като просяци слуги, Джайлс отбеляза:
— Така значи, няма месо. И както изглежда, днес няма да има и музиканти, които да извисят душите ни нагоре, към залата на Торун.
Джуд сви рамене, изгледаше загрижен. Може би примесеният с дъжд вятър, който духаше право във врата му, бе единствената причината за това.
Джайлс изброи още десетина крачки под ботушите си и добави:
— Аз знам едно. Шейсет и четирима храбри воини, всички до един пращящи от живот, кръв и доблестни дела, се сбраха в равнината долу. А сега сме само осмина, дето още дишаме. Тогава, когато все още можехме да се обърнем и да си тръгнем за дома, бяхме посрещнати и поздравени като герои. А сега? Никой няма да оцени делата ни, нито пък да пее в тяхна възхвала. Дали умрелите петдесет и шест вече наистина пируват там горе? — Погледна към върха, скрит от гората. — Не чувам вятърът да довява смях.
Мустаците на Джуд помръднаха, но той само се изплю.
Джайлс бе решен повече да не протака нещата; времето неумолимо напредваше. Като се опитваше наслуки да предизвика реакция, той рече:
— Ти и аз видяхме тези петдесет и шестима добри мъже да се превръщат в дим. Не, дори не и това. Дори не всички бяха изгорени, както подобава на герои, ами мнозина бяха погребани като убити животни. В плитки гробове.
— Човече — намери най-сетне гласа си Джуд, — човече, не знам защо ме изпитваш с тези приказки. Кажи ми — не знам нищо за теб освен името ти — дали без основания те наричат Джайлс Коварния?
— Това е дълга история, на която човек трудно би повярвал. Но ще я започна, ако пожелаеш.
— Не, не ме интересува. Един истински мошеник сигурно би се нарекъл Джайлс Честния. Добре! — Джуд очевидно бе стигнал до решение. — Добре! Щом искаш прям разговор. И децата знаят, че нито на върха на тази планина, нито пък някъде другаде има богове. А щом е така, кой всъщност управлява Храма, Божата планина, света? Простият отговор е, че те се управляват от хора.
Той кимна, усмихна се, доволен от собствената си логика, и сетне продължи отново:
— Така. След като няма да ни посрещнат в някаква си въображаема зала, възниква въпросът защо сме тук. Би трябвало да има истинска причина. Би било безсмислено да се избиваме един другиго до последния човек заради забавлението на неколцина другоземци, които са се озовали тук. Не. Помни ми думата. Преди да започнат двубоите днес — или в най-лошия случай преди да свършат, — шестима или осмината от нас, които сме останали, ще бъдат посветени в тайната и Турнирът ще бъде прекратен.
— Наистина ли смяташ така?
— Човече, че какво друго? Ние влизаме в някаква елитна, тайна част. Вече спряха да ни изпращат припаси, нали? Турнирът ще бъде спрян, ще ни поднесат някаква история за това кой е крайният победител и колко щастливо си пирува и мърсува с боговете.
— Добрият стар Лерос трябва да е отличен актьор.
— Може би още не са му казали. Може да е добър, но не е от най-умните. Достатъчно ясно е, ако се вгледаш, ако прецениш всички факти. Ще ни включат в някакъв вид дворцова охрана — на Върховния жрец или на когото и да е там, дето ни дърпа конците от върха на оная планина.
След като Джуд замълча, Джайлс също не можа да намери известно време какво да рече, макар и да разсъждаваше трескаво. Най-сетне отвърна:
— Може и да си прав. Аз знам само, че бих дал много, за да мога да се спусна по стъпките си надолу и да намеря пътеката към дома.
— Говориш глупости, Джайлс. След като си стигнал толкова далеч, те никога няма да те пуснат. Къде е домът ти?
— Блатото Ендрос. — Това бе отдалечена южна провинция. — Там думата на Божата планина не важи много-много.
— Така съм чувал и аз. Всъщност дори са ми разправяли, че там е пълно с врагове на Торун. — Джуд го гледаше втренчено. — Защо си тук тогава?
— Аз не съм враг на Торун — отвърна мигновено и твърдо Джайлс. — Може би е вярно, че някои от тези свещеници не са толкова достойни и честни, колкото би трябвало да бъдат. А на въпроса защо съм тук, ами, и аз самият си го задавам.
Далеч напред жреците се бяха спрели, все още потънали в оживен разговор. Лерос ръкомахаше гневно, докато другите двама изглеждаха нещастни и смирени. Бяха стигнали до следващия ринг, подготвен за боевете. Джайлс забеляза, че бе построен така, та част от ръба му да наднича над почти отвесната пропаст. Усети ледена тръпка да пробожда сърцето му. По неговия край, на юг, вярваха, че това се случва, когато един мъж види мястото, където ще умре.
— Какво ти казах? — прошепна Джуд и сръга с лакът Джайлс. Лерос се бе обърнал към тях, когато приближиха, и се готвеше да заговори на воините. Но нещо в позата му се бе променило и всички веднага разбраха, че няма просто да обяви следващия рунд на боевете. Предстоеше нещо друго.
Лерос бе ядосан, но не на воините, не и на потиснатите свещеници, които стояха до него. Заговори с напрегнат глас:
— Първо ми е наредено да попитам дали, след като иноземците бяха при нас вчера, някой от тях е споменавал името на полубога Карлсен.
Воините си размениха леко учудени погледи. Повечето от тях не можеха да си спомнят нещо, казано от иноземците: имаха по-важни неща, за които да мислят. Това едва ли бе съобщението, което Джуд бе очаквал, и той се намръщи.
Всички мълчаха, единствен Джайлс вдигна ръка и попита:
— Добри ми Лерос, да не би тези иноземци да се обвиняват в някакво богохулство?
— Това се решава горе — рече единият от двамата свещеници и посочи към върха.
— Кажи на Андреас да го решава тогава — сопна се Лерос. — И ме остави да продължа по-важната си работа тук.
— Господарю Лерос, моля за извинение. Повтарям отново, че аз и мнозина други се отнасяме със съчувствие към твоите възгледи. Само препредавам нарежданията…
— Да. — Лерос отново се обърна към очакващите воини. — Онези горе, изглежда, са решили да ни
