растения с листа като трева.
После дърветата пооредяха, теренът стана равен и те видяха града-крепост, разположен върху самия връх на планината. Докато пътят ги водеше все по-близо до снежнобелите стени, право към зеещата порта, Шьонберг се обърна да хвърли още един поглед към кораба. Бе започнал да изпитва леко безпокойство, което трудно можеше да преодолее. Преди да влезе в града зърна само горната част на металната сфера над върховете на дърветата.
Вътре нямаше кой знае какво за гледане освен още стени от яркобял камък. Шьонберг намери улиците, по които следваха пътя си, за тесни и оживени. Облечени в сиво роби, каруци, теглени от многорози животни, сторваха път на облечените в бяло аристократи. Тук и там някоя елегантна жена хвърляше поглед към посетителите от носилката си или от зарешетения прозорец на къщата си. Прозорците бяха малки, вратите — обикновено затворени, стените — неизменно бели. Архитектурата на града бе белязана от абсолютна еднаквост. Уловил погледа на Андреас, Шьонберг попита:
— Можем ли да правим снимки тук?
— Разбира се. Можете да снемете и мен, но по-късно. Ще го оценя високо.
Все повече и повече от облечените в бяло господари на планетата образуваха шпалир край посетителите, покланяха се леко и вежливо и демонстрираха по-голямо любопитство, отколкото Шьонберг бе очаквал да проявят хънтърсците. Атина се усмихваше и махаше с ръка на жените и децата в бяло, които надничаха от прозорците или иззад ъглите. Облечените в сиво жени и мъже, общо взето, изглеждаха прекалено забързани, за да вдигнат очи. Шьонберг забеляза, че не се виждаха деца със сиви дрехи.
— Храмът на Торун.
Андреас бе спрял и сочеше висока порта от сив кован метал, която пазеше входа към вътрешен двор, обрамчен от трите си страни със сгради във вездесъщото бяло. Те бяха малко по-високи, отколкото сградите, покрай които бяха минали гостите дотук по пътя си през града.
— Там ще празнуваме довечера.
След като влязоха през портата, Андреас ги изостави временно и се запъти към постройката, за която Шьонберг реши, че е самият Храм — най-високата, около дванайсет-петнайсет метра, с широки бели стъпала и непристъпни двери.
Иноземците бяха отведени от покланящи се млади свещеници в съседна сграда, където ги настаниха в отделни стаи — до една без изглед към улицата, те гледаха към някаква симетрично подредена градина в затворения вътрешен двор.
Раболепен слуга отведе Шьонберг до отредената му стая, която той намери за малка, но приятна. Прозорчето бе защитено с декоративна решетка, меки килими покриваха пода, имаше и удобно на вид легло. Сигурно в поканата се включваше и пренощуване. Слугата подреждаше бели одежди, които бе извадил кой знае откъде, а през отворената врата се виждаха други слуги, които бързаха да пренесат нещо, което приличаше на вана.
Малко по-късно, след като му изтриха гърба — едва ли бе нужно, но нека си вършат работата по своя си обичай, — той откри, че неочакваното равнище на гостоприемство до известна степен бе отслабило безпокойството, което бе започнало да го потиска. Подозираше обаче, че Андреас ще поиска от него някаква голяма услуга, преди да се разделят. Каква би могла да бъде? Може би да пренесе контрабандно извънземни оръжия, необходими да покори някой особено натрапчив противник.
Докато свърши с банята и с обличането, бързоспускащата се тропична хънтърска нощ вече бе влязла във владение. Млад свещеник дойде да го придружи до празненството; изглежда, всичко се движеше по гладко разписание.
След като размени няколко думи с водача си, Шьонберг спря пред стаята на Атина, която бе до неговата, и видя, че тя бе готова да го последва — точна както винаги, сякаш щяха да пътуват по работа. Нейният водач й казал, че Де ла Торе и Селесте, чиито стаи бяха следващите в покрития с килим коридор, вече били тръгнали.
Като се шегуваха нехайно що за стока биха могли да продадат на своя нов клиент Андреас, Шьонберг и Атина следваха своите водачи от вътрешния двор през манастир към друг двор, без изобщо да зърнат градските улици. Очевидно Храмовият комплекс бе твърде обширен.
Най-накрая влязоха през малка странична врата във високата сграда, която Шьонберг бе определил като самия Храм, и ги отведоха в просторна зала, малко под земното равнище. В нея бе освежително хладно след топлината на слънчевия ден.
Де ла Торе и Селесте вече бяха на масата, облечени в бяло, Де ла Торе с венец от листа на главата, като древен римлянин. С тях бяха Върховният жрец и още половин дузина мъже от най-висок ранг. Някои от тях бяха от придружителите на Андреас при първото му опознавателно посещение на иноземния кораб.
Слугите обслужваха безшумно и сръчно. Банкетната зала бе голяма, приятно украсена с фини драперии, с меко осветление от добре разположени свещи. Всичко бе тъй, както трябваше да бъде.
— Нашият домакин ни разказваше за голямата зала на Торун — рече Де ла Торе, след като размениха поздрави.
— Така ли? — Шьонберг направи с ръка кръгово движение, обхващащо залата. — Това ли е тя?
Един от жреците от Вътрешния кръг се ухили, широко и някак мръснишки.
— Не, светът на Торун е доста по-различен от нашия. Или от вашия.
Както и на Турнира, Шьонберг се озова между Атина и Селесте. Тук, въпреки външно приятната обстановка, не само Селесте, но и Атина се стремяха сякаш несъзнателно да бъдат по-близо до него. Не само че нямаше други жени-гости тази вечер, но Шьонберг имаше усещането, че никога в историята на Храма тук не бе стъпвал женски крак. Андреас и другите хънтърски водачи не разговаряха с Атина, освен ако не им зададеше пряк въпрос, което тя, разбира се, правеше от време на време, за да покаже смелостта си. Селесте, като добра компаньонка, знаеше, че от нея се очаква да си мълчи. Ако хънтърците научеха какъв е истинският й статус, щяха да се обидят жестоко.
Не ще и дума, групата му се радваше на изключително внимание. Щеше да се наложи поне привидно да приеме искането им, когато го предявяха — каквото и да бе то.
Пиршеството бе богато, но Шьонберг, след като се извини на Андреас, посъветва иноземците да не вкусват определени блюда, както и от ферментиралото мляко, което им поднесоха в големи купи.
— За нашите земни стомаси ще е по-добре да пием само вода, ако Торун не възразява.
Андреас махна небрежно с ръка.
— Торун обикновено не обръща внимание на такива неща. А и водата винаги е била питието на добрия воин.
Шьонберг сръбна от водата си, налята в златна чаша.
— С нетърпение очаквам следващия кръг на Турнира.
— Аз също. Радвам се, че интересите ни съвпадат. За съжаление работата ми попречи да видя по- раншните кръгове.
— Знам какво означава човек да е много зает.
Селесте потропваше с крак под масата. На сцената се бяха появили танцьори и тя ги наблюдаваше с професионален интерес. Бяха добри — момичета и младежи танцуваха заедно, представлението бе много просташко спрямо земните стандарти, прекалено откровено еротично на места, но добре отработено и изпълнено с енергия. Хънтърците около масата наблюдаваха шоуто с мрачни лица или изобщо не го гледаха. Шьонберг се почуди мислено дали свещениците тук са безбрачни. Ще попита по-късно, ако изобщо го стори. Въпросите за секса на която и да е планета се оказваха по-чувствителна тема, дори от религията, която тези духовни водачи, изглежда, не приемаха прекалено насериозно.
За иноземците всичко бе ново и интересно и вечерта за тях премина бързо. Бе станало вече доста късно, свещите догаряха, танцьорите буквално щяха да се строполят от изтощение и тогава Шьонберг рече, че е време за него и групата му да се завърнат на кораба.
Андреас направи жест на учтиво неодобрение.
— Леглата ви са приготвени. Някое от момичетата ей там може да сподели твоето, ако поискаш.
— Предложението е безкрайно привлекателно. Но се безпокоя за кораба си.
— Останете тук. Прекарайте нощта под покрива на Торун. Ти и аз имаме още много неща, за които да си говорим. А и ще е неприятно да се катерите по онази висока скала нощем, за да стигнете до кораба.
