изпаднал по някое време при падането му.
— Карлос! — Бе гласът на Барбара, пронизан от ужас, долиташе някъде отвисоко. — Карлос, помощ! … — Писъкът й веднага и рязко прекъсна.
Суоми изтича до основата на пътеката и погледна. На върха се виждаше главата на единия от хънтърсците, които бяха изкатерили скалата. Суоми направи крачка нагоре; в полезрението му веднага се появиха ръцете на мъжа: държеше къс, дебел лък със запъната стрела. Суоми започна да вдига пушката и стрелата бръмна покрай ухото му. За миг изпита истински страх, ала не отвърна с огън. Нямаше да има полза, ако убиеше единия там горе. Макар и да разполагаше с превъзхождащо по силата си оръжие, Суоми нямаше да може да стори нищо за Барбара или да си върне кораба без помощ.
Трябваше да потърси помощ. Обърна се и се затича, като пренебрегна болката от разранените си и окървавени нозе и скования си гръб. Бягаше към мястото на Турнира, за да даде тревога. Пушката не вдигаше шум и навярно никой нямаше да го чуе, ако стреляше още.
Не бе изминал и петдесет метра в гората, когато пред него се появи редица от униформени мъже с лъкове и копия, разположени под прав ъгъл на пътя му, за да го отрежат. С тях бе облечен с бяла роба жрец. Униформените войници на Божата планина; те не идваха да помогнат на чуждоземеца в борбата му с бандитите, а бяха насочили оръжията си срещу него.
— Опитайте се да го хванете жив — изрече ясно жрецът.
Суоми още веднъж рязко смени посоката, пое надолу по хълма, за да добие по-голяма скорост, да се отклони и от войниците, и от кораба. Чу зад себе си подобни на сигнали свирки и прилични на птичи грак викове.
Зад гърба му кънтяха само чифт стъпки, бързо го застигаха. Суоми си представи още един робот- чудовище. Спря и се обърна, видя, че всъщност бе войник човек, ала въпреки това стреля на месо. Не улучи, отцепи парчета от дървесен клон над главата на преследвача си. Дали ранен от треските, дали замаян от ударната вълна, или чисто и просто изплашен, мъжът залегна, за да се укрие, и се отказа от преследването. Суоми избяга. В далечината мъжете продължаваха да си подсвирват и да си сигнализират един другиму, ала звуците ставаха все по-слаби, колкото повече тичаше. Когато най-сетне, останал без дъх, се втурна в гъст, с преплетени клони гъсталак, вече не чуваше нищо подире си; долавяше само шума на собствените си измъчени дробове и учестения пулс на кръвта във вените си.
VII
След като Суоми си тръгна от турнира, Шьонберг забеляза, че Атина го изгледа в гръб с изражение на досада върху лицето. Тези двамата, изглежда, се дразнеха един от другиго и това комай бе всичко. Бе започнало да става ясно, че между тях така или иначе няма да се случи нищо интересно — което бе добре дошло от гледна точка на Шьонберг, защото момичето бе безценна и много лоялна служителка. Шьонберг никак не би искал да я загуби.
Почуди се как би могла да бъде заинтригувана от мъж като Суоми, Изглеждаше свенлив като бяла ружа, следваше я безропотно, провали се на лова, опита се да не дойде на турнира от принципни съображения и като не успя, се цупи и мръщи при вида на пролялата се кръв. Разбира се, едно такова клето поведение би могло по някакъв начин да привлече дадена жена. Шьонберг отдавна се бе отказал от опитите си да предвижда какво биха сторили жените. Това бе една от причините да му е приятно да е заобиколен винаги от тях; те със сигурност бяха готови да поднесат изненади.
От другата му страна Селесте се приближи още малко и се отърка съвсем леко о ръката му. Тази вече ставаше досадна. Край на претенциите за независимост. Изглежда, вече не можеше да понесе да не е близо до него.
Но в следващия миг той веднага забрави за жените. Почивката отиваше към края си и жрецът Лерос държеше в ръка списъка с имената, от който щеше да чете отново.
— Рудолф Тадбъри — Томас Сграбчвача.
Тадбъри, с вид на военачалник, поздрави Лерос и Томас с меча си. Томас размаха неопределено копието си — жест, който би могъл да бъде изтълкуван като отговор, но би могъл и да не бъде — сетне го свали, насочи го и тръгна напред. Шьонберг наблюдаваше действията с критичен поглед. Мислеше си, че вече бе започнал — само започнал, разбира се — да схваща как се води двубой с остри и наточени оръжия.
Тъй като мечът няма обсега на копието, Рудолф се плъзна встрани от мощните мушкания, като сечеше копието, когато успееше, опитвайки се да отчупи върха му и да скъси дистанцията, при която копието вече щеше да е по-малко ефективно и предимствата да минат на страната на меча. Това не бе кой знае колко по-различно от онова, което Шьонберг бе очаквал. Бе чел теоретичните разработки на учените за личните двубои и бе гледал на Земята анахронистите да си играят с техните притъпени оръжия. Никога обаче не бе похващал някой от дървените им мечове; не си падаше много по игрите.
Тадбъри нямаше успех в сеченето на копието, защото то бе обвито със спираловидни метални ленти по цялата си дължина, които мечът не смогваше да пробие. А и нямаше кой знае колко възможности да опитва; Сграбчвача явно бе майстор на оръжието, което беше избрал. Рудолф не успя да стигне до желаната от него дистанция на боя. Томас въртеше дългото копие напред-назад, то изглеждаше леко като змийски език, и в същото време сръчно парираше всеки път, когато мечът а-ха да достигне лицето или масивното му тяло. И ето че в миг Томас вече не стоеше отдръпнат назад, та да се възползва максимално от по-големия обсег на оръжието си. Вместо това той отблъсна с копието меча от пътя си и скочи, за да улови противника си в хватка от борбата.
Викове на изненада се разнесоха около ринга, а и Тадбъри също бе слисан. Мечът и копието паднаха на отъпканата земя и двамата мъже трамбоваха и се въртяха заедно в някакъв гротесков танц, като всеки се опитваше да препъне и хвърли другия. Ала Томас имаше предимството на силата, а и на умението. Когато паднаха, той бе връз рухналия по очи Рудолф. Масивната дясна ръка на Томас се превърна в лост, който да строши жилестия врат на Рудолф. Самият Рудолф, по корем под противника си, риташе окаян, извиваше тялото си с отчаяна сила. Усилията му изглеждаха безполезни. Лицето му почервеня, сетне стана мораво.
Шьонберг си помисли, че остатъкът от кислород в кръвта и в дробовете му сигурно бързо свършваше. Надяваше се човекът да се избави бързо от болката си и дори побутна Селесте малко назад, за да види по- добре идващата смърт. Ако го видеха колко внимателно гледа, много хора на Земята биха го помислили за садист. Всъщност той не желаеше страданието на нито едно живо същество.
Шьонберг би поискал сам да се включи в Турнира. Естествено, знаеше отлично, че не бе по-подготвен да се изправи срещу тези мъже с остри оръжия, отколкото те бяха готови да срещнат високоенергийните пушки. Предишния сезон, когато ловуваше с Микенас, Микенас му бе показал как да използва ловно копие и Шьонберг бе успял да прободе някакъв опасен дивеч с взетото назаем оръжие. Това бе едно от най- запомнящите се изживявания през живота му и той не бе разказвал никому за него.
Но да участваш в Турнир като този бе съвсем различна работа. А и не би могъл да очаква, че ще бъде допуснат до участие. Може би трябваше да разбере как се извършва класирането в предварителните кръгове и кога ще се проведе следващия планетарен Турнир. Предполагаше, че ще има отново турнир, може би през следващия ловен сезон. А пък ако можеше да намери начин да тренира на Земята и да се върне след петнайсет години… може би синът на някой от тези мъже щеше тогава да го убие.
Малко вероятно бе, меко казано, че някога изобщо би могъл да спечели голям Турнир на планетата на ловците, независимо през колко тренировки и каква подготовка би преминал. Не изгаряше от желание да умре, а и знаеше, че когато видеше насилствената смърт да се задава, щеше да се уплаши, както и преди. Но си струваше, струваше си, струваше си. Заради поставения извън времето миг на свръхнапрегнат живот, който щеше да изживее преди края. Заради момента на пълноценното съществуване, когато монетата с надпис „Живот“ и „Смърт“ вместо ези и тура се завърти пред олтара на бога на късмета — мигове, далеч по-ценни от толкова години досада, които съставляваха по-голямата част от онова, което хората наричат цивилизация.
Рудолф не можеше повече да се напряга да оттласне убиеца си, не можеше дори да издава ръмжащото си гъргорене. Лицето му бе зловещо, нечовешко. Не се чуваше друг звук освен тежкото дишане на Сграбчвача. А и той утихна скоро, след като усети как животът под него си бе отишъл. Пусна главата на
