Застанал на миниатюрното плато до Барбара Уртадо и устремил поглед към ринга, Суоми бе твърде далеч, за да чуе как Лерос извиква имената, но с бинокъла си видя двамата мъже с вдигнати оръжия да се втурват един към другиго на ринга. Тогава свали бинокъла и се извърна, питайки се за какъв дявол се бе оставил да бъде въвлечен в тази гадна история. За лова на животни човек би могъл да намери или да съчини някаква причина или извинение, но не и за това — а ето че и Атина бе там, до самия ринг, и то като най-запалена зрителка.
— Някой би трябвало да направи антропологично проучване — му бе обяснила тя малко преди това, докато се готвеха да напуснат кораба. — Ако наистина се бият до смърт.
Бъдещият им водач — висок, облечен с бяла роба младеж, току-що им бе обяснил доста подробно правилата на Турнира.
— Но ти не си антроположка.
— Тук нямаме професионален антрополог. И все пак това е работа, която трябва да се свърши.
Тя отиде да се доприготви, закачи на колана си до холографската камера малък видеомагнетофон.
— И Шьонберг ли е тук, за да прави антропологични изследвания?
— Попитай него. Карл, щом мразиш Оскар толкова много и не можеш да понесеш да гледаш живота в цялата му суровост, защо изобщо дойде на това пътуване? Защо ме накара да помоля Оскар да те покани?
Той пое дълбоко въздух.
— Вече говорихме за това.
— Отговори ми отново. Наистина бих искала да узная.
— Добре. Дойдох заради теб. Ти си най-привлекателната жена, която съм виждал. Имам предвид не само секса. И сексът влиза в сметката, разбира се, но аз желая онази част от теб, която Шьонберг притежава.
— Той не ме притежава, както се изрази ти. Работя вече пет години за Оскар и той спечели моето възхищение…
— Защо пък възхищение?
— Защото е силен. И у теб има някаква сила, Карл, по-различна, която също ми допада. Оскар спечели моята възхита, а често и компанията ми — защото ми харесва да съм с него. Аз и той няколко пъти се любихме и това също бе приятно. Но той не ме притежава. Никой не ме притежава. И никой няма да ме притежава.
— Един ден ще се превърнеш в нечий подарък.
— Никога.
Брам и Чарлз се дебнеха предпазливо в първия двубой за деня, никой от двамата не се решаваше още на решителен щурм. Бяха еднакви на ръст, но Чарлз Изправения бе доста по-слаб, с тъй изпънат гръб, че бе съвсем очевидно откъде идва прозвището му. Носеше широка дреха от фина кожа, тъмното му лице бе симпатично.
Атина си помисли, че той излъчва невероятно спокойствие, докато изчаква с дългия си и остър на вид меч в едната ръка, насочен към противника. В крайна сметка явно не става въпрос за битка на живот и смърт, помисли си тя. Независимо колко насериозно я вземаха, сигурно бе някакъв спектакъл, някаква игра, в която символичният победен ще отстъпи… и макар непрекъснато да си го внушаваше, усещаше, че нещата не стоят така.
— Хайде — шепнеше Чарлз, сякаш предизвикваше някакво животно. — Ела, ела. Сега!
И безбрадият Брам, самата младост и необикновена сила, нападна: направи крачка, сетне втора, а после в страховит устрем вдигна меча си и го стовари. Острите лезвиета звъннаха при кръстосването си, двамината изпъшкаха. Сред тълпата зрители се чу нестроен хор от възбудени възгласи. Чарлз отбиваше удар подир удар и отстъпваше. За миг се подхлъзна и щеше да изгуби равновесие, но веднага след това нанесе контриращ удар, който предизвика дрезгав тътен от одобрителни възклицания от страна на воините, които наблюдаваха с очите на познавачи. Брам избягна удара, без да бъде засегнат, но устремната му атака бе спряна. Атина за пръв път започна да разбира, че тук на трона ведно с бруталната сила властваше и финото умение.
Брам остана неподвижен за миг, намръщен, срещнал сякаш неочакваната съпротива на неодушевен предмет. Сетне изведнъж се втурна отново, по-буйно и отпреди, ако това изобщо бе възможно. Дългите мечове се кръстосаха и зазвънтяха, отделиха се, после пак се кръстосаха и запяха. Атина започна да разбира и темпото, и стратегията на ударите. Беше погълната изцяло от двубоя, отворила широко очи, а съзнанието й бе готово да попие всичко. В един миг кой знае как — въпреки пълното си съсредоточаване тя не успя да забележи как — мечът на Чарлз вече не бе в ръката му. Стърчеше от ребрата на Брам, ефесът му бе здраво забит в гръдната кост, а половин метър от острието излизаше окървавено и гротескно от широкия гръб на Брам.
Брам разтърси глава — веднъж, дваж, триж — изглежда, че можеше да повярва. Атина виждаше всичко това съвсем ясно и й се струваше, че бе някак си забавено. Брам все още въртеше своя меч, но, изглежда, вече не можеше да уцели току-що обезоръжения си противник, който стоеше точно пред него. И тогава някак несръчно Брам седна на земята, пусна меча и вдигна ръка към лицето си; разтърка го, сякаш изведнъж осъзнал, че никога няма да му порасте брада. Ръката му се отпусна, а самият той се наведе напред, главата му се склони върху гърдите. Тази поза изглеждаше невероятно неудобна, но той я понасяше без никакво оплакване. Чак когато облеченият в сиво роб закуцука, за да извлече тялото извън ринга, Атина осъзна с пълна сила, че мъжът… момчето… бе умряло пред очите й.
Чарлз Изправения изтегли меча си с рязко и силно движение и го подаде на друг роб да го почисти, а трети роб през това време пръскаше пясък върху мястото, където Брам бе изгубил живота си. Някъде отзад копаеха. Само за няколко мига светът се бе променил, или по-скоро Атина се бе променила. Никога повече нямаше да бъде същата.
— Кол Ренба — Фарли от Айкоск.
Мъжът, който пристъпи напред, когато обявиха името Кол Ренба, бе едър, с шоколадова кожа и рошава глава. Застана почти в центъра на арената, въртейки боздуган — обкована с шипове топка в края на къса желязна верига, — и очакваше Фарли да го нападне.
Оскар се опитваше да й каже нещо, но Атина нямаше време да слуша или да мисли, нямаше време за нищо друго, освен да гледа. Нямаше време дори за Оскар.
Фарли от Айкоск, рус и луничав, висок и добре сложен, макар и да не можеше да бъде определен като симпатичен, пристъпи котешки с обутите си в ботуши от фина кожа крака. Останалата част от облеклото му бе проста, но от скъпа, здрава тъкан. Присви очи от отблясъците, които слънцето хвърляше върху добре лъснатите му меч и кама. Стиснал оръжията в двете си ръце, той направи лъжлива атака, влезе в обсега на боздугана и кимна сякаш със задоволство, като видя колко бързо топката с шипове се изви в дъга към него на опънатата си верига и после се върна обратно.
Сега Фарли започна да кръжи, движеше се около Кол Ренба първо в едната, после в другата посока. Боздуганът го следваше, още по-бърз от преди, по-бърз, отколкото бе възможно, според Атина, и тя извика, без да се усети дори. И пак извика, този път с облекчение, като видя, че шиповете не улучиха гладкото, бледо тяло на Фарли.
За миг и двамата застинаха, сетне отново се размахаха оръжия — с такава бързина, че Атина трудно можеше да се ориентира. Помисли си, че вихрушката е преминала, когато върхът на един от шиповете на боздугана закачи ръката на Фарли и камата му изхвърча леко, ала някак несръчно настрани. Почти в същия миг дългият меч на Фарли отвърна на удара и Кол Ренба отстъпи на свой ред, като продължаваше да върти с дясната си ръка боздугана, а лявата му бе свита, сякаш искаше да се предпази сама от нов удар; ръкавът й бързо се пропиваше в червено.
Сега левите ръце и на двамата мъже кървяха, но ръката на Фарли изглеждаше по-безсилна. От външната й страна стърчаха белите краища на счупени кости. Лъскавото острие на дългата му кама се въргаляше в праха.
Когато въоръженият с боздугана видя какви поражения бе нанесъл и разбра, че собствената му лява ръка можеше поне да бъде опазена в това й състояние, той спря да отстъпва и захвана отново да атакува. Въртеше грозната тежест на смъртта около себе си в плавна елипса. Когато Кол приближи, Фарли започна
