опънатата кожа на лицето и показваше всяка шейсетина от човешкия живот — онова, което иноземците биха нарекли стандартна година.
Но тази прогресивна промяна в изражението на лицето му не го безпокоеше особено.
Макар да чувстваше умора в краката си, той успяваше да поддържа бърза крачка и твърде скоро групичката му се завърна в града.
Там той отблъсна подчинените си, които възнамеряваха да го засипят със стотици въпроси и разнопосочни мнения за посетителите. Тези мъже, под равнището на Вътрешния кръг, не разбираха нищо. Останал сам, Андреас закрачи бързо и все така замислен из лабиринта от тесни, но светли улици. Слуги, занаятчии, войници и аристократи — всички му сторваха път. На стълбите пред високите външни порти на Храма на Торун неколцина аристократи от Вътрешния кръг с поръбени с пурпур роби прекъснаха разговора си, за да се поклонят учтиво — поздрав, на който Андреас отвърна с леко кимване. Куртизанка, която слизаше от носилката си, се поклони още по-дълбоко. Очевидно бе държанка на някой безбрачен свещеник на по-ниско равнище от Вътрешния кръг. Андреас изобщо не й обърна внимание.
Във външната част на Храма осветлението бе добро, ярка слънчева светлина нахлуваше през отвора 6 покрива; тук тихото пеене на бойни песни, придружено от приглушен барабан, идеше от групичката псалти, коленичили пред олтара, отрупан с вражески черепи и пленени оръжия. Въоръжен пазач, който стоеше пред входа към Вътрешния Храм, отдаде чест на Андреас и отстъпи встрани, докато му отваряше голямата порта. Широки стълби се спускаха надолу. Залата, към която водеха, бе просторна, вкопана донякъде под равнището на облените от слънце улици навън.
Тук, във Вътрешния храм, осветлението бе косо и мъждиво, светлината се процеждаше през множество малки входове. Андреас отмахваше завеса подир завеса от метални брънки, за да си проправи път към огромната зала. Мина покрай място, където бе коленичил самотен богомолец — боец с щит и меч в ръка, жрец-генерал, облечен изцяло в бяло, който се молеше мълчаливо пред висока каменна статуя. Силно стилизирана, тя представляваше мъж с плътно прилепнала чуждоземска носия, който носеше кръгъл и почти безличен шлем, имаше мрачно, безбрадо лице — това бе Карлсен, полубог от далечното минало с меч в дясната си ръка и с подобно на пръчка иноземно оръжие в другата. Андреас леко се намръщи. Знаеше се, че махането на статуята щеше да донесе неприятности. Карлсен все още бе популярна личност за голяма част от народа.
Нататък Андреас пое по път, недостъпен, дори неизвестен, освен за малцина. Мина през още няколко завеси от метални брънки и сви в ъгъл, от който започваше небиещ на очи коридор. Отново имаше стълбище надолу, с по-тъмни и по-тесни от предишните стъпала. Там, където свършваха, в ниша на стената светеше газена лампа — светлината й позволяваше на човек да се движи, без да опипва стените, но не и повече. Тук бяха високите и масивни порти, които водеха към залата на Торун. Иззад тези врати от време на време проблясваше светлина, чуваше се звукът на арфа, рог и буен смях. В такива случаи на новодошлите им разрешаваха да останат с широко отворени очи на стълбите и за малко да погледат и послушат отдалеч как боговете и героите пируват вътре.
Андреас носеше единия от двата ключа за портите на Торун. Другият бе у Лашез — главният занаятчия на Храма и, разбира се, член на Вътрешния кръг. След като завъртя ключа по правилния таен начин, портите се разтвориха пред Андреас, той бързо се вмъкна вътре и притвори плътно вратата подире си.
Голямата зала на Торун, изкопана от скалата под Храма, бе може би пет метра дълга, три широка и три висока — във всеки случай доста скромна за господаря на света. Стените, подът и таванът бяха груби — от гол камък; залата на Торун не бе завършена. И навярно никога нямаше да бъде завършена. Работата по нея бе започнала преди почти двайсет хънтърски години, пет пъти повече от човешкия живот. Малко нещо бе сторено по време на властването на предишния Върховен жрец. Ала след това плановете се промениха. Залата бе вече достатъчно голяма, за да изпълнява единствената си истинска функция — да мами новодошлите. Имаше вентилационен отвор на тавана, за да могат да горят ярки факли и да осветяват вратите отдолу и отстрани, в единия ъгъл бяха струпани музикални инструменти. А що се отнася до гръмогласния, божествен смях — и Торун, и Мьолнир можеха да го изпълнят.
Торун бе в залата, седнал зад маса, която почти изцяло заемаше малкото помещение. Толкова бе едър, че дори седнал, очите му бяха на равнището на очите на високия жрец, изправил се пред него. Буйната му, тъмна и рошава коса бе прибрана със златиста превръзка, коженото му наметало висеше на гигантските му рамене. Славният му меч, толкова голям, че никой човек не можеше да го повдигне, бе препасан на кръста. Грамадната му дясна ръка, както винаги скрита в кожена ръкавица, лежеше върху масата до масивна метална чаша. На мъждивото осветление лицето на Торун с дългата му тъмна брада би могло да бъде взето за човешко, само че бе прекалено неподвижно и твърде едро.
Торун не помръдваше. Нито пък полубогът Мьолнир, седнал от другата страна на масата, със сребриста препаска на главата, загърнат в тъмно наметало. Почти толкова едър, колкото и бога на войната и на лова, Мьолнир споделяше пира на Торун без ядене и пиене в някакво мрачно братство.
След като влезе в залата Андреас изчака малко, застанал неподвижен, цял внимание — искаше да се увери, че нито един от двамата няма да бъде предизвикан да се раздвижи от влизането му. Понякога го правеха. И човек трябваше да е предпазлив. Успокоен, той заобиколи високата маса и отиде зад стола на Торун. Там, в стената, имаше малка тайна врата, за която не бе нужен ключ. Андреас я отвори, като натисна на подходящото място. Зад вратата се виждаше стълбище, водещо надолу.
Този път слизането му отне повече време. На последното стъпало Андреас се обърна първо наляво. След три или четири крачки в тази посока излезе от тесен тунел в дъното на огромна яма, издълбана в скалата до Храма. Изкопаването й бе отнело труда на поколения роби; бе започнало по време на властването на петия Върховен жрец, предхождащ Андреас. Толкова далновидни и великолепни бяха плановете на истинския бог, чиито плодове едва сега зрееха! В горната си част ямата бе обрамчена с белокаменни стени и покрита така, че гледана отвън, наподобяваше на сградите в Храмовия комплекс, по никой начин не изпъкваше в лабиринта от постройки, а те всички малко или много си приличаха.
Андреас се върна в тунела и продължи пътя си вдясно от последното стъпало. Преди да влезе в залата без врата, до която го изведе тунелът, той се спря, затвори очи в благоговейно наподобяване на Смъртта и прошепна кратка лична молитва. Съвсем не към Торун. Торун бе създание, един инструмент, част от необходимата измама за пред масите, измама, която Андреас бе изоставил зад гърба си в Храма. Онова, което сега бе пред него, бе върховната — и единствената — реалност.
Залата, в която Андреас влезе, бе стара, колкото първите неща, построени от хората на Хънтърс. Осветяваше я мъждива светлина, която се процеждаше косо през някаква шахта на покрива с тежки решетки, които до голяма степен спираха слънчевите лъчи. Бе малко по-голяма от залата на Торун над нея. Можеше да побере стотина души, но това никога не се бе случвало. По-малко от десетима знаеха изобщо за съществуването й.
До стената срещу единствения вход имаше ниска дървена маса, върху която стояха половин дузина сандъчета от блестящ метал. Всяко от тях бе с различна форма, всяко бе положено в специално издълбано ложе в плота на масата. Външната повърхност на сандъчетата бе много прецизно обработена и оформена, явно продукт на далеч по-съвършена технология от тази, с която разполагаха местните ковачи на мечове. Лабиринт от сиви тръбички и кабели свързваше различните сандъчета.
Ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да забележи, че дървената рамка, върху която бяха поставени сандъчетата, всъщност не бе маса, а нещо, което повече приличаше на носилка или на паланкин, макар и оформено не така, че да поеме човешко тяло. От двата края на носилката стърчаха яки прътове с изрязани дръжки, тъй че шест или осем души биха могли да носят цялата конструкция. Дръжките бяха излъскани от дългогодишна употреба, ала носилката, както и всичко останало в залата, бе много чиста.
Светлият плочник на пода блестеше дори на мижавата светлина. Единствено ниският каменен олтар в средата на залата бе потъмнял от стари и неизличими петна, от ръждата на скованите железни халки, към които са се привързвали някога крайниците на жертвите, с ръждиво-кървави петна на местата, където някога са се вадели органите им. Пред носилката бе поставена купа за плодове, пълна с детски черепи. Приношения от цветя лежаха пръснати на малки купчинки, но не и във вази. Почти всичките бяха увехнали.
След като влезе в залата, Андреас коленичи, сетне се просна в цял ръст на пода — главата и разперените му ръце сочеха към олтара, и отвъд него — към носилката с металния й товар.
