да отстъпва, но само започна. След като боздуганът изсвистя край него, дългото острие на меча му светкавично и силно намери гърлото на напредващия Кол. Кол Ренба умря, боздуганът изхвърча от ръката му и описа широка дъга, завъртя се край крещящите мъже около ринга, които се отдръпнаха, за да се предпазят от него.
Доста след като стихнаха виковете на другите зрители, Атина все още пищеше. Чу се и млъкна; пусна Шьонберг, чиито ръка и рамо бе стиснала в спазъм, без да се усети. Оскар я гледаше с недоумение, а също и де ла Торе, който бе прегърнал презрамо Селесте на известно разстояние от тях.
Ала Атина веднага ги забрави. Воините се подготвяха за следващата битка.
— Джайлс Коварния — Хал Копърсмит.
Копърсмит бе по-слабият в тази двойка и далеч по-висок. Задоволи се да започне в защитен план, като държеше дългия си меч като сензорния орган на някакво гигантско насекомо. Джайлс Коварния бе със сламеноруса коса, излъчваше едно такова сериозно упорство, а и имаше (както е при повечето успели предатели, помисли си Атина) — открито, внушаващо доверие лице. Не бе едър, не изглеждаше и кой знае колко силен, но действаше с дългия си меч уверено и пестеше силите си. Острието му ту излиташе високо, ту се спускаше ниско, без Атина дори да разбере, че бе започнало да се движи. Хал Копърсмит, изглежда, имаше същите затруднения. Първом лакътят му бе наранен, сетне коляното, а после едрият бицепс на татуираната му ръка бе пронизан изцяло. Оттук нататък следваше единствено касапницата. Джайлс отстъпи назад, с изписано върху лицето отвращение. Един роб притича и замахна с чук, за да сложи край на тихата агония на Хал.
— Джуд Исаксон — Ленос от Хайландс.
Ленос се втурна в атака едва ли не преди да прозвучи сигналът за началото на двубоя; свирепото му, обезобразено от белези лице се понесе подобно на щит пред тялото му. Държеше меч и кама с широки лезвия, въртеше ги и те бляскаха, досущ като косите, монтирани върху главините на древните колесници. Дребният Исаксон, който подвикваше сякаш от радост, че му се е паднало да срещне толкова агресивен противник, също се втурна напред, достатъчно бързо, за да се сблъска с Ленос почти в средата на отъпкания ринг. Кръглият метален щит на лявата ръка на Джуд звънтеше като полудяла наковалня под водопада от влудяващи удари на противника му. Изглежда Ленос не бе в състояние да измисли, още по- малко пък да предприеме някакъв защитен ход. Обладан бе единствено от атаката си с две ръце, и то толкова маниакално, че противникът му комай не можеше да намери и частица от мига и пространството, в които да контраатакува.
При такова темпо битката не можеше да продължи дълго; така и стана. Едната ръка на Ленос изведнъж застина, прободена в миг от дългото, заоблено острие на Исаксоновия меч. Камата на планинеца продължи да бляска във въздуха, но издрасканият щит на Исаксон поемаше ударите. Сетне Джуд измъкна меча си от ранената ръка на противника, развъртя го и засече все по-бързо и по-бързо, с все по-усилваща се ярост. По-силна дори от яростта на Ленос, който, преди да умре, бе насечен на парчета.
— Какво ти става?
Атина разбра, че настоятелният глас бе повторил въпроса няколко пъти. Шьонберг я държеше здраво за двете ръце и леко я раздрусваше. Вглеждаше се отблизо в лицето й. След като погледът й се фокусира върху неговия, изражението му смени загрижеността си със странна смесица от забава и пренебрежение.
— Нищо ми няма. Какво имаш предвид? Добре съм.
Тя продължи да очаква следващия двубой и чак по-късно осъзна, че жрецът, който ръководеше Турнира, Лерос, или както там се наричаше, бе обявил почивка. Бавно се изпълни с усещането, че, потъвайки напълно във възбудата на битките, временно бе изгубила контрол върху собственото си поведение, сякаш бе смесила дрога със секс. Ала не, всичко бе наред. Почти бе стигнала дотам, но вече се владееше.
Шьонберг я погледна загрижено и рече:
— Най-добре да дадем възможност и на Карлос и Барбара да видят това-онова.
— Той ли? — Тя се разсмя рязко, презрително. — Това не е за него. Благодаря ти, че ме доведе, Оскар.
— Все пак мисля, че ти стига.
Де ла Торе надникна иззад рамото на Оскар.
— И на мен ми стига, поне засега. Да се връщаме на кораба, Атина.
— Аз оставам!
Тонът й бе такъв, че никой от двамата мъже не й възрази. Селесте междувременно се бе доближила до Шьонберг; гледаше повече него, отколкото онова, което ставаше на ринга.
— Е, тогава аз си отивам — рече Де ла Торе и тръгна.
След като подаде пушката си на новия постови Де ла Торе, Суоми се плъзна и се заспуска по стръмния склон от върха на платото, като се придържаше за въжето, което бяха провесили от върха, за да става качването и слизането по-лесно и безопасно. От тази страна скалата в по-голямата си част не бе чак толкова стръмна; имаше няколко петна покрита с дребни камъчета земя, някой и друг храст. Вече се виждаше донякъде отъпкана пътека.
Когато стигна до гората, Суоми се отправи право към мястото на Турнира. Атина бе там, и то не за да хвърли едно око, а бе останала сама, за да го изгледа целия. От чисто научен интерес? Антропология? До този ден не бе проявявала никакво любопитство към тази наука, поне не и пред Суоми. Може би в крайна сметка турнирът не бе толкова смъртоносен, колкото си го мислеше Суоми. Нито той, нито Барбара бяха гледали. След като се върна, Де ла Торе не каза нищо, а и Суоми не го попита. Може би бе тъй кървав, както ги бе предупредил водачът им, а тя стоеше там и го гледаше. Ако бе такава, то най-добре той да узнаеше това овреме.
Когато се появи от гората и приближи, на ринга не ставаше нищо ужасяващо. Хората просто стояха в очакване, докато един облечен с бяла роба мъж изпълняваше някаква церемония пред прост олтар. Като приближи, Шьонберг му кимна за поздрав. Атина го погледна, имаше вид на изцяло погълната от видяното. Бе и притеснена от нещо, забеляза той, ала не даваше признаци, че иска да бъде някъде другаде. Вниманието му скоро бе отвлечено от нея.
— Омир Келсумба — Месълс от Уинди Вейл.
Келсумба пристъпи напред с пружиниращите си, масивни като дънери крака, черната му кожа блестеше, брадвата лежеше като бебе в люлката на страховитите му ръце. Месълс, мършав и побелял, замислен, донякъде очукан от годините като старинната коса, с която възнамеряваше да се бие, се държа известно време на почтително разстояние от Келсумба, оттегляше се с пестеливи движения, докато изучаваше движенията на своя съперник. И ето че брадвата го връхлетя — Суоми се сепна от бързината на удара, при това с такава сила и маса, вложени в него, че на пръв поглед никакво човешко същество не би могло да го отбие. Месълс не сбърка, острието на косата му се озова на подходящото място да отклони брадвата, ала жестокият звънлив тласък, когато остриетата се пресрещнаха, едва не го събори на земята. Нов удар на брадвата се стовари върху косата, сетне — още един. Месълс не успя да заеме позиция, за да отвърне на атаката. След четвъртото или петото отбиване на ударите лезвието на косата се строши. От кръга зрители се понесе придружен със стонове ропот и Суоми чу, че в него участваше и Атина. Видя унесеното й лице с овлажнени устни; бе погълната изцяло от боя, забравила за него и за всичко останало.
Все още стиснал здраво строшеното си оръжие, чийто счупен връх продължаваше да бъде опасен, Месълс запазваше спокойствие и демонстрираше по-голяма пъргавина, отколкото човек можеше да предположи при вида му. Известно време избягваше да бъде избутан в края на ринга. Нито на него, нито на някого другиго от останалите воини би им минало някога през ум да пресекат тази линия и да излязат от ринга — все едно там съществуваше някаква невидима стена.
Брадвата сега следваше Месълс като неясна бляскава сянка. Най-накрая го улучи в гърба в момент, когато се опита да се извърти и да я избегне. Тялото му се свлече на земята, но продължаваше да се гърчи, да потръпва, да се движи. Един роб пристъпи напред с чука, за да нанесе последния удар.
Стомахът на Суоми се сви, разбунтува се, жалкият, и изхвърли в спазъм онова малко количество храна, което бе поел за закуска. „Трябваше да взема успокоителни“ — помисли си той. Ала вече беше късно. Извърна поглед от ринга, но не можеше да направи нищо, за да предотврати повръщането. Ако по този