начин оскверняваше свещена земя — ами, тогава щяха да го убият. Ала като се изправи, забеляза, че май изобщо никой не му бе обърнал внимание. Дали бе от деликатност, или от липса на интерес — това не можеше да разбере.
— Полидор Мръсния — Рахим Сосиас.
Суоми почувства, че вече може да гледа. Полидор, не по-мръсен от останалите си съперници, размахваше очукан меч с очебийна сила и енергия. Сосиас бе пълен и нисък, ала някак си успя да нарани пръв противника с ятагана си — направи грозен разрез на лявото му рамо. Полидор бе по-скоро стимулиран, отколкото отслабен от раняването и осъществи такова мощно нападение, щото в следващите няколко мига изглеждаше, че ще надделее. Ала неочаквано нанесе несръчен удар отдалеч и с почуда видя как собствената му дясна ръка, отсечена до лакътя, падна в краката му. Направи гримаса и плю срещу Сосиас малко преди ятаганът да се върне отново, за да отнеме живота му.
Облеченият в бяло жрец бе пак в кръга и, изглежда, нямаше да има повече почивки. Не че това имаше някакво значение за Суоми. Той се извърна, този път преднамерено. Бе разбрал, че би могъл да гледа каквото и клане да предстоеше; ала въпреки това предпочиташе да не го прави.
Приближи към Шьонберг и Атина, успя да улови неговия поглед, но не и нейния, и рече:
— Връщам се на кораба.
Погледна и към Селесте, но тя му отвърна с отегчено изражение и се премести по-близо до Шьонберг.
Суоми им обърна гръб и пое бавно през гората. Приятно бе да е отново за малко сам, ала тази чуждоземска гора не бе мястото, където да спре и да поразмисли.
Когато стигна в основата на платото, забеляза, че въжето за изкачване бе прибрано. Тъй като не бе в настроение да се катери без него, Суоми извика. Секунди по-късно на върха на склона се появиха главата и раменете на Де ла Торе.
— Какво има? — извика той.
— Нагледах се. Пусни въжето.
— Добре.
И след миг въжето се заизвива като змия надолу.
Като се изкачи горе, Суоми видя Барбара да лежи гола върху дунапренов дюшек, разположен толкова близо до пътечката за изкачване, че Де ла Торе можеше да седи върху него и да си върши прилично работата на постови. Суоми забеляза още и един бинокъл, поставен на триножник така, че полегнал мъж (може би и върху жена) бе в състояние да наблюдава непрекъснато какво става на бойния ринг.
Де ла Торе очевидно бе приключил засега с бинокъла, с дюшека и с момичето; бе навлякъл вече чифт шорти и продължаваше да се облича. Гласът му бе мек и ленив.
— Тогава ще ти връча пак пушката, Карлос, и ще се спусна долу.
И още преди Суоми да нагласи ремъка на оръжието на рамото си, Де ла Торе вече бе тръгнал. Суоми го изгледа как изчезва от полезрението му, сетне се обърна към Барбара, която лежеше уморена, свита на кълбо на дюшека.
— Как са нещата при теб?
Тя се поразмърда и отвърна тихо:
— Поносими.
Никога досега не бе виждал Барбара тъй очевидно потисната. Беше спал с нея няколко пъти по време на дългото пътуване, също толкова — и със Селесте. Но не и с Атина; по време на пътуването не можеше да се държи непринудено с нея. Но сега вече би могъл.
Барбара единствена от всички бе отказала изобщо да наблюдава турнира. Затова, разбира се, садистът Де ла Торе бе решил да я избере за своя цел, за вместилище на своите страсти… На Суоми му се искаше да й каже нещо мило, но не можа да измисли нищо. В следващите дни голотата й би могла да възбуди неговата собствена похот, но сега, така, както лежеше по очи, тя изглеждаше само беззащитна и будеща жалост. Е, бе решила да предприеме луксозно космическо пътуване с милиардер и желанието й се бе изпълнило. Сега си плащаше.
Нямаше нужда да обикаля като часови около кораба; имаше само един път за изкачване към него. Застанал на края на пътечката, Суоми можеше да види над върховете на дърветата и без бинокъл как Де ла Торе приближава бойния ринг. Следващият двубой явно още не бе започнал; доколкото Суоми можеше да прецени по разположението на фигурките в далечината, още четирима мъже очакваха да влязат в бой. Бинокълът бе подръка, но не му се щеше да го взема. Май не искаше да узнае повече подробности за ставащото.
Очертаваха се няколко дълги дни занапред, докато Турнирът не преминеше през кървавата баня до края си, а сетне предстоеше дългият път до дома. Ала всичко това си имаше и предимства. Беше станало ясно, че онова, което ужким се бе зародило между него и Атина, на практика не съществуваше. Не че бе свършило — то просто не бе съществувало.
Барбара се бе надигнала и прокарваше пръсти през косата си, все още без настроение да говори. Суоми се обърна и погледна в северна посока от високото си място, видя, или му се стори, че вижда, гигантските ледници на ловните полета да се мержелеят току на хоризонта, досущ като виснали в небето облаци.
Що за звук пък бе това сега? На пътеката нямаше никого. Значи бе някое малко животно или птица. Няма значение.
Е, по обратния път общуването нямаше да е лесно, но си струваше нещата помежду им да се уредят, инак щяха да се влачат бог знае още колко. Човек би могъл да приеме това като благоприятен завършек. Ако бяха…
Дали имаше кълвачи тук? Не можеше да забележи птицата, но звукът беше почти постоянен. Сигурно бе някъде долу, сред дърветата. Откъм мястото на Турнира се носеше далечен полифоничен рев, очевидно крещяха доста силно, за да се чува толкова надалеч, ала той не се опита да разбере какво се случва там.
Барбара се бе изправила с дрехи в ръце.
— Ще вляза да взема душ, Карлос.
— Добре.
Изгледа я как се отдалечава. Жени. Великолепни, но кой би могъл да ги разбере?
А пък щом стана дума за великолепие, то бе и в онова животно, ледниковия звяр, чиято сила и красота бе накарала Суоми да се вцепени от възхита и от ужас, когато то връхлетя върху него. За своя собствена изненада, изпита леко разочарование, че не го бе убил сам. По-добре щеше да е, разбира се, ако можеше да го оставят живо… ала какво бе писал Торо? В живота на народите, както и в живота на отделните хора, има моменти, когато най-добри мъже са най-добрите ловци. Нещо от сорта беше. Народът на междузвездните хора, разбира се, отдавна бе минал този етап. Както и самият Карлос Суоми в личен план. Или поне би трябвало. Шьонберг, от друга страна, макар и далеч да не бе обикновен садист…
Досадните почуквания се свързаха в съзнанието му с визуален спомен — как твърдият метал обработва камъка, по-точно казано — как Шьонберг издълбаваше стъпала по склона, увиснал на въже, с алпинистки инструменти в ръце. Досега Суоми не бе направил тази асоциация, защото звуците, които чуваше в момента, бяха твърде бързи. Никой не би могъл да върти чук с такава бързина. А в същото време чукането бе твърде неритмично, за да бъде в резултат на автоматичен инструмент.
На склона, по който можеше да се изкачи скалата, нямаше никого. Суоми тръгна да обиколи кораба и да огледа другите склонове, спускащи се от платото, когато изведнъж съзря пред себе си някого, нещо, което се прехвърляше внимателно над ръба на скалата. Огромна глава с буйна, рошава, черна коса, привързана със сребриста лента. Под нея — надигащото се над ръба масивно тяло на борец, облечено с груби кожи и развято черно наметало. Като се вгледаше човек по-внимателно, фигурата бе толкова грамадна, че съзнанието му трудно би я възприело за реална.
Катерачът претърколи едрото си тяло върху плоската повърхност на платото, надигна глава и погледна право към Суоми. Непроницаемото лице, чиято долна част бе скрита от буйна черна брада и мустаци, пасваше по размери на главата, ала въпреки това в него имаше нещо необичайно. Не че бе обезобразено от белези или причудливо деформирано. Макар да не бе маска в обичайния смисъл на думата, то все пак бе
