Сосиас отлично бе преценил замаха си във времето; ответният удар с брадвата само разкъса широката му горна дреха.
Раната сякаш въодушеви негъра и Сосиас трябваше да отскочи назад, шкембето му се залюля по време на изумително бързия танц. Крачка встрани и брадвата профучава, крачка напред и проблясва острието й с лекота и бързина, с каквито не може да се върти и най-леката сабя, а в същото време и най-тежкият меч не може да я парира. Тих мълвеж на страхопочитание се понесе из кръга, наобиколил бойния ринг.
Сосиас опита отново удара в бедрото или направи лъжливо движение за такъв удар. Този път отговорът дойде по-бърз и по-близък, ала въпреки това той по чудо успя да спре изведнъж и в критичния момент да направи крачка встрани, без да бъде засегнат. Скритият му нож се появи в лявата ръка, ала вече не можеше да приближи достатъчно, за да го използва.
Щеше да бъде самоубийствено просто да чака и да се опитва да избягва непрекъснато ударите на брадвата. Сосиас трябваше да опита нова атака; най-сетне голямата брадва го улучи в устрема му и отнесе лицето му. Томас Сграбчвача, подпрян на копието си на десетина метра разстояние, усети как топли капки кръв плиснаха по ръката му.
— Томас Сграбчвача — Ван Номада.
Ван, с неудобната хватка на дългия си меч, се изправи срещу Томас, който направи няколко пробни мушкания с огромното си копие. Ван не губи сили в опити да отсече копието, чиято бронирана дръжка вече бе доказала неуязвимостта си в няколко предишни единоборства. Отначало схватката се развиваше бавно, двамата мъже се придвижваха предпазливо, с много лъжливи движения, но без истински усилия да атакуват.
След известно време за познавачите — а зрителите бяха само такива — стана ясно, че Ван не може да се освободи изцяло от привичната непохватност, с която стискаше меча си. Наистина, той веднага заемаше правилната позиция с удивителна бързина, но частицата от секундата, която губеше при тази корекция, бе твърде много за състезание на такова равнище. Непохватността не бе типична за Ван, както и странният начин, по който Келсумба държеше брадвата си; това бе тренирана поза, предназначена да накара противника да свали гарда. Но сега тя бе напълно безполезна и Ван го съзнаваше много добре; той не искаше да я използва, но нервите и мускулите забравяха и влизаха пак в стария модел.
Томас на няколко пъти усети тази грешка и поправянето й, сетне улови мига, когато дългият меч бе ужким свален надолу. Със звук като удар на бухалка копието прониза дрипавата риза на Ван и торса му малко над колана с трофеите му. Като видя яркия фонтан на собствената си кръв, лицето на Ван придоби изражението на безхитростна мъка, а сетне изобщо изгуби всякакво изражение.
Фарли от Айкоск, който се отдалечи от смъртоносния ринг и започна бавното изкачване нагоре в компанията на тримата си другари, бе обезпокоен от мрачното си усещане, че боговете бяха забравили шепата оцелели. На първия завой на виещия се път хвърли поглед през рамо и видя вкочаняващите се тела на четирите жертви за деня, проснати край ринга; една-единствена, облечена в сиво фигура с чук на колана, бе започнала да копае скромната яма, която щеше да бъде техен гроб. Исаксон, който вървеше до Фарли, също гледаше назад, и също като него изглеждаше обезпокоен. Фарли понечи да изкаже своята обърканост, но се отказа, не знаеше как да облече чувствата си в думи.
На няколко крачки пред тях Омир Келсумба, чиято огромна брадва бе почистена, поставена в калъф и изглеждаше невинна като сечивото на някой дървар, изкачваше сякаш безкрайния хълм с лека стъпка. Мислите му бяха далеч, при малките болни деца и жена му. Ако спечелеше Турнира, навярно би могъл да се върне да види семейството си, понесъл се като дух с нощния вятър, или пък — с променена външност, като обикновен пътник. Всички знаеха, че боговете можеха да вършат такива неща, а когато той спечелеше Турнира, щеше да е почти бог.
По-преди имаше от време на време известни съмнения, но сега убеждението, че ще победи, се бе завърнало. С всяка следваща победа той ставаше все по-силен. Усещаше как Божата сила се влива в кръвта му. А след като постигнеше пълната си мощ, никой не би могъл да застане срещу него. Когато Турнирът свърши, той ще бъде бог, а боговете могат да лекуват и да убиват. Щом заеме мястото си от дясната страна на Торун, богинята на изцелението не би могла да му откаже да излекува децата му. Дете на бог никога не е умирало в коптор от лош късмет или смъртна болест.
До Омир Келсумба, в крачка с него, но без да се догажда за мислите му, вървеше Томас Сграбчвача. Въпреки че цял живот бе прекарал в насилие като бандит, войник, телохранител и платен преследвач на опасни престъпници, Томас от време на време изпадаше под влиянието на почти парализиращия страх от нараняване или смърт. Необходима му бе желязна воля, за да не покаже страховете си. Сега бе обладан от този страх и от предчувствието, че ще загуби следващия двубой. Не можеше да види нищо пред себе си освен широкото лезвие на Келсумбовата брадва, към която не смееше да погледне. Томас имаше достатъчно опит с този си страх, за да знае, че ще премине само ако може да му се противопостави, когато най-сетне излезе на ринга срещу противника си. Тогава нещата щяха да се оправят, нямаше да има време да се бои. Тогава никой не би могъл да му противостои. И сега, докато се изкачваше, той мрачно потискаше страховете си, опитвайки се да не мисли за нищо.
Пътят стигна до кулите-близнаци, където постовите отдадоха тържествено чест на преминаващите бойци.
— Паркът на боговете — рече високо Томас и се огледа, без да спира.
Пътят вече бе по-широк, с хубави, постлани с фин чакъл тротоари, зад които лианоподобната растителност образуваше непрекъснат, примамлив килим.
— Да — рече с почтителен тон зад гърба му Фарли от Айкоск. — Мисля, че можем да зърнем и Торун измежду тези дървета.
Никой не отговори. Не след дълго Йелгир, жрецът, който ги водеше, им даде знак да спрат, след което ги изведе малко встрани от пътя. Тук почвата бе по-мека отколкото преди, теренът — по-малък. Нощта се спусна тихо, неподвижна като гроб, или почти толкова.
IX
Подир празненството Шьонберг, Де ла Торе, Атина и Селесте бяха отведени до комфортните им лични покои, ала по пътя охраната следеше всяка тяхна стъпка и всички преструвки, че са свободни хора, бяха изоставени. Никой не бе малтретиран, но ги претърсиха и отнеха комуникаторите им.
Никой не искаше да разговаря с тях; Андреас бе заминал и никой друг не поиска да отговори на техните протести и въпроси.
Докато ги водеха от Храма към стаите им, имаха възможност да разменят по няколко думи. Шьонберг посъветва спътниците си:
— Каквото и да искат от нас, ще ни го кажат, когато са готови. Междувременно е важно да не губим самообладание.
— Ние ще те подкрепим, Оскар — рече Атина. За разлика от нейното решително изражение, лицата на Селесте и Де ла Торе бяха пребледнели и изплашени.
Шьонберг й намигна. След това ги разделиха безапелационно по стаите. Той чу как заключват вратата и пускат резето. Личният му прислужник го нямаше и когато погледна през зарешетеното прозорче, видя, че пред вратата му е поставена охрана. Шьонберг се изтегна на удобното легло и се опита да мисли. След известно време стана и се помъчи да изчука съобщения по каменната стена, която разделяше стаята му от тази на Атина, но отговор не последва. Навярно зидът бе твърде дебел.
За свое учудване спа непробудно и се почувства сравнително добре отпочинал, когато го събудиха рано сутринта. Ескорт от войници бе дошъл да го отведе при Андреас. Тръгна с тях, изгарящ от нетърпение. Влязоха в Храма през друга задна врата, пак се спуснаха по няколко стъпала, този път в подобна на килия стая, в която сивата утринна светлина се процеждаше от единствения висок прозорец. Андреас седеше зад масата. Охраната на Шьонберг отдаде чест и излезе; той и старият грозен жрец останаха насаме. Андреас бе по-слабият от двамата и биологично много по-стар, ала носеше кама, втъкната в препаската на пурпурната си роба и, изглежда, изобщо не се безпокоеше, че бе останал насаме с по-едър и по-силен мъж, който току-що се бе превърнал в негов враг.
