— Видях ви насън, сред всичките тези ужасии… бяхте с моя син… защото аз съм майка, и както виждате нещастна… същата фигура, същият ръст, даже същата рокля… и ешафодът се изправи пред очите ми…
— Насън ли? — извиках аз, — насън, госпожо… — Едва тогава си спомних моя собствен сън преди известно време; чертите на лицето й се бяха врязали в съзнанието ми; в тази жена аз разпознах същата фигура, която се появи заедно със Сеневал до ковчега от тръни… Очите ми се напълниха със сълзи; колкото повече се заглеждах в тази жена, толкова по-силно желаех да се откажа от показанията си… дори да приема върху себе си нейната смъртна присъда. Изпитвах желание да избягам, а не можех да се помръдна. Забелязаха, че съм много смутена, но съдът беше убеден в моята невинност, тъй че се задоволи само да прекъсне разговора ни… върнах се вкъщи съсипана, изпълнена с най-противоречиви чувства, причината за които не можех да си изясня. На следния ден тази нещастница беше изправена на ешафода.
Същият ден получих отговор от господин дьо Сент Пра. Той ме задължаваше да се върна. След всички тези фатални преживявания Нанси ми беше опротивял, напуснах го незабавно и се отправих към столицата, преследвана от призрака на тази жена, която сякаш викаше след мен: „Ти, нещастнице, ти ме изпрати на ешафода и не знаеш даже кого осъди на смърт!“
Потресена от безбройните удари на съдбата, изтерзана от мъка, аз помолих господин дьо Сент Пра да ми намери някакво убежище, където бих могла да завърша дните си в най-дълбоко усамотение, отдавайки се изцяло на строгите си задължения към религията. Той ми препоръча един манастир, където вие ме открихте; още същата седмица се преселих тук и реших да напускам неговите стени само за да посещавам два пъти в месеца моя наставник и да прекарвам приятни мигове при госпожа дьо Леренс. Но небесата не ми спестиха още един удар, не ме оставиха да се радвам дълго на приятелството си с нея: загубих я през миналата година. Нежността й към мен не ми позволи да я изоставя в тези последни жестоки минути; тя също умря в ръцете ми.
Не зная дали ще повярвате, господине? Нейната смърт не беше така спокойна, както смъртта на госпожа дьо Веркен; тя не се надяваше на нищо и не се страхуваше, че ще загуби всичко; другата, обратно, сякаш се плашеше от това, че ще загуби надеждата си. Не забелязах ни най-малки угризения на съвестта у жената, която би трябвало да се огъва под тяхната тежест, затова пък у тази, която беше освободена от всякакви грехове, като че ли те се появиха пред самия и край. Госпожа дьо Веркен в мига на смъртта съжаляваше единствено, че не е съгрешавала достатъчно, а госпожа дьо Леренс се упрекваше, че е вършила малко добро. Първата се беше покрила с цветя, оплаквайки единствено загубата на удоволствията, втората искаше да умре в покаяние, измъчвана от спомена за часовете, които не е посветила на добродетелта.
Замислих се над тези противоположности и някакво съмнение се прокрадна в душата ми. Защо е така, си казвах аз, защо спокойствието в последните мигове живот не е част от благоразумието, а като че ли повече част от безпътния живот? Но в същия миг чух някакъв дълбок вътрешен глас, който идваше от сърцето ми. Не е достойно, помислих аз, да се съмнявам в замисъла на Предвечния! Това, което бях видяла, трябваше да усили вярата ми; тревогата на госпожа дьо Леренс беше безпокойство за добродетелта, докато жестоката апатия на госпожа дьо Веркен беше последното доказателство за последиците от престъпността. Ах! Ако можех да си избера определен вид смърт, бих помолила Бог да бъде милостив и да ме дари с безпокойството на първата, като ме предпази от зашеметяващия пример на втората…
Такъв е краят на моята история. От две години живея в манастира Възнесение Господне, където ме настани моят благодетел. Да, господине, от две години живея там и не съм имала нито миг покой, всяка нощ ми се явява образът на нещастния Сент Анж и на тази бедна жена, която в Нанси изпратих на смърт. Ето в какво състояние вие ме намерихте, това бяха тайните от моя живот, които трябваше да ви доверя. Не бях ли задължена да го направя, преди да се поддадете на чувствата, които ви мамят? Сега сам виждате дали мога да бъда достойна за вас… и дали моята разкъсана от страдания душа може да донесе в живота ви каквато и да било радост…
Ах! Господине, повярвайте ми, откажете се от тази илюзия и ме оставете да се върна в своята сурова самота, която единствено сега ми подхожда. Ако ме измъкнете оттам, вие ще имате пред очите си завинаги образа на гузната съвест, скръбта и нещастието!
Госпожица дьо Флорвил завърши своя разказ силно развълнувана. По природа жива, чувствителна и деликатна, тя не можеше да си припомни всичките нещастия, без да ги преживее отново.
Господин дьо Курвал, който не можеше да види в последните събития от нейния живот ни най-малки аргументи за отказ от своите намерения, най-настойчиво успокояваше любимата жена.
— Повтарям ви — каза той, — във всичко това, което ми разказахте, наистина има неща странни и фатални, но нито едно от тях не би могло да безпокои съвестта ви или да навреди на репутацията ви.
… Тази авантюра на шестнадесет години… наистина тъжна, но самите обстоятелства ви оневиняват… Младостта ви, влиянието на госпожа дьо Веркен… този млад човек, вероятно много красив… който сигурно повече не сте виждали, нали? — продължаваше господин дьо Курвал с известно безпокойство в гласа — и който сигурно никога повече няма да видите…
— О, никога, съвсем сигурно! — отвърна Флорвил, отгатвайки повода за безпокойство на господин дьо Курвал.
— Е, добре тогава, нека да стигнем до някакво разбирателство, да приключим всичко! Кълна се, госпожице, че във вашия живот няма нищо, което би могло в сърцето на един почтен човек да намали уважението, което заслужават вашите добродетели, нито да отнеме част от възхищението ми пред вашите прелести.
Госпожица дьо Флорвил помоли обаче да й бъде разрешено да се завърне в Париж, за да се посъветва за последен път със своя наставник, като обеща, че от нейна страна няма да има никакви трудности. Господин дьо Курвал не можеше да й откаже такова благородно задължение; тя замина и след осем дни се завърна заедно с господин дьо Сент Пра. Дьо Курвал го прие с нечувано гостоприемство, като му засвидетелствува по най-деликатен начин колко го ласкае връзката с момиче, което е расло под опеката на господин дьо Сент Пра, помоли го също да запази завинаги титлата на братовчед на тази прелестна особа. Сент Пра отговаряше също най-учтиво и продължи да му описва най-ласкаво положителните страни от характера на госпожица дьо Флорвил.
Дойде най-после толкова желаният от господин дьо Курвал ден; състоя се церемонията по бракосъчетанието и при четенето на брачния контракт младоженецът беше силно изненадан, когато се оказа, че господин дьо Сент Пра, без да предупреди никого, е прибавил към годишната рента на госпожица дьо Флорвил четири хиляди ливри, като й вписал също в завещанието си дарение от сто хиляди франка.
Това необикновено момиче се разплака, приемайки новите добрини на своя наставник, но дълбоко в душата си беше доволна, че ще може да предложи на човека, който така високо я оцени, богатство, поне толкова голямо, колкото досега е притежавал.
Сърдечност, най-чиста радост, взаимно уважение и привързаност от страна на двамата младоженци придружаваха този брак; фатален брак, над който вече се сгъстяваха застрашителни облаци.
Господин дьо Сент Пра, както и всички приятели на младоженците, прекара осем дни в дома на Курвал, но самите те отказаха да се завърнат веднага с него в Париж, решиха да останах в имението до зимата, докато уредят всички въпроси, свързани със стопанството, за да могат после да си позволят подходяща къща в Париж. Господин дьо Сент Пра беше натоварен със задължението да открие в съседство такава къща, за да могат да се посещават взаимно по-често. Радвайки се на надеждата за щастливото си бъдеще, семейство Курвал живееха заедно вече три месеца, даже вече очакваха и потомство, за което веднага съобщиха на господин дьо Сент Пра, когато непредвидени събития внезапно разбиха щастливия им живот и превърнаха розите от брачното ложе в надгробни кипариси.
Тук перото ми пада от ръката… Длъжен съм да помоля читателите да се смилят и да се въздържат от по-нататъшно четене… да… да захвърлят веднага книгата настрана, ако не искат да потреперят от ужас… Тъжна е участта на човека на тази земя… жестоко си играе съдбата с него… Защо нещастната Флорвил,
