същото господин дьо Сент Пра. Но прекомерната доброта и на единия, и на другия не може да сподави моите угризения на съвестта, да ме утеши в страданията ми. Няма значение, нека продължа по-нататък, сигурно сте нетърпелив да чуете края на тази история.
Госпожа дьо Дюлфор изпадна в отчаяние; този млад мъж я интересуваше и й беше така горещо препоръчан, че дълбоко скърбеше за неговата смърт. От друга страна обаче, тя разбираше необходимостта от запазването на тайната и знаеше, че разгласяването й би могло да ме погуби, но няма да върне живота на нейното протеже, така че мълчеше. Госпожа дьо Леренс, въпреки цялата строгост на своите принципи и изключителната порядъчност на своите нрави, постъпи още по-благородно, защото благоразумието и милосърдието бяха отличителни черти на нейния характер; съобщила пред всички вкъщи, че ме е обхванал някакъв странен каприз да замина за Париж през нощта, за да се порадвам на свежестта на нощния въздух по пътя, и че съм я предупредила още вечерта за екстравагантната си идея, и че сега вече се чувствувам по-добре и тя има намерението да побърза за столицата, където ще остане на вечеря; под този претекст тя освободила прислугата за вечерта. Когато останали насаме с приятелката си и с господин дьо Сент Пра, тя изпратила да извикат свещеник; пасторът бил, както и тя самата, човек благоразумен и свят; той издал без затруднение смъртен акт, в който вписал естествена смърт и лично погребал при пълна тайна, в присъствието на двама свои хора, нещастната жертва на моя гняв.
След като свършили това, всички се заклели да пазят пълна тайна, а господин до Сент Пра побърза да ме успокои, като ми съобщи всичко, което е извършено, за да може моето деяние да потъне завинаги в забрава. Той ме уговаряше да се върна при госпожа дьо Леренс най-нормално… тя била готова да ме приеме…, но аз не се реших на това; тогава той ме посъветва да предприема някакво пътуване. Госпожа дьо Веркен, с която поддържах редовна приятелска кореспонденция, както вече казах, отдавна настояваше да я посетя и да прекарам при нея няколко месеца; казах за това на нейния брат и той се съгласи, така че осем дни по-късно аз заминах за Лотарингия; за жалост споменът за моето престъпление вървеше с мен навсякъде и никой не беше в състояние да ме успокои. Събуждах се посред нощ от стенанията и виковете на нещастния Сент Анж, които чувах насън, виждах го все така облян в кръв, повален в краката ми, струваше ми се, че горчиво ме упреква за моята жестокост и ми се кълне, че споменът за това ужасно деяние ще ме преследва чак до гроба, и сякаш едновременно скърбеше, че не опознах сърцето, което пронизах с острието на смъртта…
Една нощ пред мен се яви Сеневал, нещастният ми любовник, когото не можех да забравя, защото само той ме свързваше още с Нанси; той ми показа два трупа: на Сент Анж и на някаква напълно непозната жена.2 Той ги обливаше със сълзите си и ми показа недалеч от тях ковчег, застлан с тръни, който като че ли беше отворен за мене.
Събудих се силно развълнувана, в душата ми се кълбяха хиляди смесени чувства, някакъв вътрешен глас ми казваше: „Винаги, когато заспиш, ще ти се явява тази нещастна жертва и ще изтръгва от очите ти кървави сълзи, от ден на ден все по-болезнени. И острието на твоите угризения никога няма да бъде притъпено…“
В такова състояние на духа пристигнах в Нанси; там ме очакваха нови огорчения; щом веднъж ръката на съдбата ни притисне със своята тежест, ударите й бързо се умножават.
Първо се отбих в дома на госпожа дьо Веркен; тя ме беше помолила за това в своето последно писмо, в което подчертаваше, че изпитва голямо нетърпение и радост да ме види отново.
Господи, в каква ситуация ни беше съдено да изпитаме тази взаимна радост! Тя лежеше на смъртното си ложе, въпреки че бяха изминали само петнадесет дни от момента, в който ми беше писала… споделяйки своите радости и с надеждата за бъдещи. Ето какво са плановете на обикновения смъртен; посред забавления и удоволствия безмилостната смърт прекъсва нишката на неговия живот, а той е живял, без да се замисля за този фатален миг, сякаш ще бъде на земята вечно, потъва завинаги в бездната на безсмъртието, несигурен в съдбата, която го очаква отвъд!
Позволи ми, господине, да прекъсна за момент историята на моя живот и да ви разкажа за болезнената загуба, като ви опиша неимоверния и страшен стоицизъм, с който тази жена прие смъртта.
Госпожа дьо Веркен не беше вече млада жена (тогава беше на петдесет и две години), след някаква лудешка за възрастта си оргия скочила във водата, за да се освежи, и се простудила, на следния ден развила възпаление на белите дробове; на шестия ден й било казано, че й остават може би само двадесет и четири часа живот. Тази вест не я изплашила никак; тя знаеше, че ще пристигна, и беше дала разпорежданията си да бъда приета както подобава. Пристигнах и още на прага ми беше съобщено лекарското заключение, че същата нощ тя вероятно ще умре. Беше наредила да я положат в стаята, която беше подредена с най-изискан вкус и елегантност; лежеше неглиже в разкошно легло, покрито с лилави завеси, прелестно приповдигнати от гирлянди живи цветя: карамфили, жасмини, рози и туберози украсяваха всички кътчета на нейната спалня; цветя, които се изсипваха от кошнички, покриваха цялата стая и ложето й. Когато ме видя, протегна към мен ръце:
— Ела, Флорвил — ми каза тя, — прегърни ме и поседни на моето легло от цветя… Ти си пораснала и си станала по-хубава! Ох! Наистина, дете мое, твоята непорочност ти помага… Знаеш вече за моето положение… говориха ти, нали? И аз знам. След
— Виждаш ли — продължи тя, като галеше бузите ми с клонка от жасмин, — когато догодина усетиш аромата на този храст, ти ще виждаш частица от душата на твоята стара приятелка и тя ще проникне до фибрите на твоя мозък, за да ти вдъхне добри идеи и да те накара да си спомниш за мен.
Сълзи течеха от очите ми… стисках ръцете на тази нещастна жена, исках да я склоня да се откаже от тези страшни идеи на материализма в полза на една система по-малко безбожна и нечестива. Едва обаче бях проявила това желание, когато госпожа дьо Веркен ме отблъсна с ужас: — Флорвил! — извика тя, — умолявам те, не отравяй със своите предразсъдъци последните мигове от моя живот, остави ме да умра спокойно. Презирала съм ги през целия си живот, не за да ги приема в мига на моята смърт!
Замълчах; слабо беше красноречието ми пред такава непоколебимост. Оплаквах госпожа дьо Веркен, без да правя повече опити да я покръствам, изискваше го чувството за човечност. Тя позвъни: веднага се чуха сладостните звуци на мелодичен концерт, които излизаха от съседната стая.
— Ето — каза тази епикурейка, — така исках да умра! Флорвил, не е ли по-добре така, отколкото обкръжена от свещеници, които смущават последните мигове живот с безпокойство, тревога и безнадеждност… Не, искам да покажа на твоите безбожници, че мога да умра спокойно, без да приличам по нещо на тях, и бих искала да ги убедя, че не религията е потребна, за да умре човек в мир и уравновесеност на духа, а само смелост и разум.
Свечеряваше се; в стаята влезе нотариусът, който тя беше повикала. Музиката замлъкна; тя издиктува своята последна воля; беше собственица на голямо имущество, вдовица от много години без деца. Записа значително завещание на приятелите си и на прислугата; после нареди да й подадат малка кутия от шкафа до леглото й.
— Ето какво ми е останало — каза тя, — малко пари и няколко бижута. Нека да се позабавляваме до края на вечерта; тук сте шест души в стаята, ще го поделя на шест части и ще направим лотария, всеки ще изтегли един лотариен билет и ще си вземе това, което му се е паднало.
