високо от моето покорство, тази перверзна жена представяше многобройните си падения като малки триумфи, които й носеха истинско упоение, особено удоволствието да покварява млади сърца подслаждаше огорчението й, че не всичко, което й подсказва въображението, може да бъде осъществено. Често молех госпожа дьо Леренс да ми помогне с красноречивото си перо, за да поразя моята противница, и тя се съгласяваше с истинска радост; госпожа дьо Веркен винаги ни отговаряше и нейните софизми, понякога много силни, извикваха у нас разумните доводи на чувствителното сърце, в което най-вече вярваше госпожа дьо Леренс, и ние откривахме неоспорими аргументи, които отхвърляха порока и се противопоставяха на безверието. Молех от време навреме госпожа дьо Веркен да ми съобщи нещо за съдбата на човека, когото продължавах да обичам, но тя или не можеше, или не искаше нищо да ми напише.

Вече е време, господине, да преминем към втората катастрофа в моя живот, към тази Кървава история, споменът за която всеки път разкъсва сърцето ми и която ще ви даде да разберете на какво ужасно престъпление съм способна, за да се откажете несъмнено от ласкателните си намерения спрямо мен.

При цялата суровост на нравите, които владееха дома на госпожа дьо Леренс, която вече описах, тя приемаше само няколко приятели. Госпожа дьо Дюлфор, дама в напреднала възраст, някога близко свързана с княгиня Пиемонт, която често ни посещаваше, един ден помоли госпожа дьо Леренс да й представи един млад човек, препоръчан й, когото тя искаше да въведе в знатен и почтен дом, където безбройните примери на добродетелност биха повлияли благотворно на сърцето му. Моята наставница искаше да се извини с факта, че никога не приема в дома си млади мъже, но после се поддаде на горещите молби на своята приятелка и прие да се запознае с кавалера дьо Сент Анж. Така той се появи в нашия дом.

Дали беше предчувствие или нещо друго, трудно ми е да кажа, но още щом погледнах този млад мъж, побиха ме тръпки, причината обаче не можех да отгатна. Всеки миг можех да припадна. Без търся мотивите за това странно чувство, отдадох всичко на здравословното си неразположение и Сент Анж престана да ме интересува. Ако обаче този млад човек от пръв поглед ме развълнува така силно, то аз самата бях произвела подобно впечатление у него — както по-късно научих от неговата уста. Сент Анж беше приет с толкова голямо уважение в този дом, че не се е осмелил по никакъв начин да прояви огъня, който е пламнал в сърцето му. Минаха три месеца, докато той се осмели да ми проговори, но очите му говореха така силно, че не можех да сгреша. Бях решила да не повтарям никога постъпката, която някога стана причина за моето нещастие, и твърдо придържайки се към най-добрите принципи, може би повече от двадесет пъти бях готова да предупредя госпожа дьо Леренс за чувствата, които отгатвах в този млад човек; възпираше ме само опасението, че мога да го обидя, и аз запазих мълчание. Това фатално решение скоро стана причина за ужасяващо нещастие, за което искам да ви разкажа.

Всяка година имахме навика да прекарваме шест месеца в хубавото имение на госпожа дьо Леренс надве мили от Париж. Господин до Сент Пра често ни посещаваше там, за мое нещастие, същата година го беше налегнала подаграта и той не можа да дойде на село. Казвам за мое нещастие, защото съвсем естествено изпитвах към него по-голямо доверие, отколкото към неговата братовчедка и сигурно бих му признала всичко, което не се решавах да кажа на другите, а такава изповед би предотвратила трагедията, която скоро след това се случи.

Сент Анж помоли госпожа дьо Леренс да ни придружи по пътя и понеже и госпожа дьо Дюлфор също настоя за това, той накрая получи съгласие.

Най-настойчиво се стараехме да разберем кой всъщност е този млад човек. Произходът му не беше нито много ясен, нито някак определен; госпожа дьо Дюлфор ни го представи като син на някакъв благородник от провинцията, който бил неин роднина; той самият, забравяйки понякога за това, какво е говорила госпожа дьо Дюлфор, споменаваше за себе си като за пиемонтец, което би могло да бъде истина, като се вземе предвид това, че говореше добре италиански. Не се занимаваше още с нищо, въпреки че беше вече на възраст, в която би трябвало нещо да прави, струваше ни се, че не се е решил още за нищо. Впрочем той се открояваше с хубава фигура, беше много красив, поведението му беше благоприлично, изразяваше се като благородник и беше ясно, че е получил чудесно образование, но към всичко това трябваше да се прибави неговата изумителна живост, буйният му, сприхав характер понякога ни плашеше.

Щом господин дьо Сент Анж се оказа с нас на село, чувствата му се разпалиха до такава степен, че въпреки старанието му да ги обуздава, не можеше да ги скрие пред мен. Треперех от страх… но все пак успявах да се овладея и да му покажа само съчувствието си.

— Наистина, уважаеми господине — казах му аз, — или не сте в състояние да прецените кой заслужава вашето внимание, или имате много време за губене, щом го прахосвате, като въздишате по една жена, която е два пъти по-възрастна от вас. Да допуснем даже, че бих могла да бъда толкова луда да ви изслушам, какви смешни надежди можете да имате спрямо мен?

— Надежди да се свържа завинаги с вас, мила госпожо, с най-светлите връзки на брака; толкова зле ли ме оценявате, че можете да допуснете нещо друго!

— Нямам намерение, скъпи господине, да представям в обществото една дама на тридесет и четири години, на която й се е приискало за съпруг едно дете на седемнадесет!

— Ах! Божествена жена! Дали бихте забелязали тази диспропорция, ако в дълбочината на своето сърце таехте поне една хилядна искрица от огъня, който гори в моето?

— Истина е, що се отнася до мен, че съм напълно спокойна… спокойна от години и се надявам да остана такава толкова дълго, колкото Бог реши да ме остави на земята.

— Отнемате ми значи и надеждата, че някога може да се смилите над мен?

— Нещо повече, осмелявам се да ви забраня отсега нататък да ми говорите за лудешките си помисли.

— Ах! Хубава Флорвил! Значи искате да останете нещастието в моя живот?

— Желая ви и щастие, и спокойствие.

— Без вас това е невъзможно!

— Да… ако не сподавите в сърцето си нелепите чувства, които никога не трябва да си позволявате, опитайте се да ги победите, да ги овладеете и спокойствието ви ще се възвърне.

— Няма да мога.

— Защото не го желаете; тогава ще трябва да се разделим, за да намерите уравновесеност. Ако поне две години не се виждаме, разпалените страсти ще угаснат у вас, ще забравите за мен и ще бъдете отново щастлив.

— Не! Никога! Никога! За мен няма друго щастие, освен на колене пред вас…

В този момент към нас се присъедини останалата компания и нашият първи разговор спря до тук.

Три дни по-късно Сент Анж намери случай да се срещне с мен насаме и поиска да подновим неотдавнашния си разговор. Този път му отвърнах със сурово мълчание, така че от очите му обилно потекоха сълзи. Той си тръгна внезапно, като ме увери, че го хвърлям в безнадеждност и че скоро ще се самоубие, ако продължавам да го третирам така. После се извърна и затича към мен като луд.

— Госпожице — извика той, — не познавате душата, която пренебрегвате. Да, не ме познавате… Знайте, че съм способен на най-лошото… на такива действия, които даже не можете да си представите! Да, готов съм хилядократно да стигна до крайност, но не и да се откажа от щастието да бъда ваш.

И той се оттегли дълбоко покрусен.

Никога не съм изпитвала по-голямо изкушение, както тогава, да разкажа всичко на госпожа дьо Леренс, но ме плашеше, повтарям ви, да не навредя нещо на този млад мъж, така че мълчах. През следващите осем дни той старателно ме избягваше, едва отвръщаше нещо, отдръпваше се от мен на масата, в салона, на разходките, без съмнение единствено, за да провери дали промяната в държанието му ми е направила някакво впечатление. Ако аз споделях неговите чувства, този метод би бил сигурен, но аз бях толкова далеч от това, че си давах вид като че ли едва забелязвам неговите маневри.

Накрая той се приближи към мен в дъното на градината.

— Госпожице — обърна се той към мен с неочаквано възмущение, — най-после успях да се успокоя, вашите съвети ми помогнаха, виждате колко съм спокоен сега… исках да ви видя насаме, за да се сбогувам… да, имам намерение да избягам от вас завинаги… искам да избягам и вие никога повече няма да видите човека, който толкова ненавиждате! О, да, никога повече няма да ме видите!

— Вашият план ми доставя удоволствие, радвам се, че възвърнахте разсъдъка си. Но — добавих аз с усмивка — тази промяна не ми се струва много искрена.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×