— По какъв начин мога да ви убедя в своето безразличие към вас?
— Като се държите съвсем различно, отколкото досега.
— Когато вече няма да бъда тук… когато няма да ви измъчвам само с появяването си, може би тогава ще повярвате вече в промяната, която с толкова усилия се стараехте да предизвикате у мен?
— Истина е, че само такава стъпка би могла да ме убеди, отдавна ви съветвам да го направите.
— Ах! Толкова ужасен ли ви изглеждам?
— Вие сте едно много мило момче, но би трябвало да потърсите подходящи за вас момичета и да оставите на мира жена, която не е в състояние да ви изслуша.
— Ще ме изслушате обаче! — извика гневно той. — Да, жестока жено, ще ме изслушате, дори и да не искате, всичките пламенни чувства, избухнали в моята душа, ще чуете клетвата ми, че няма на света нещо, на което не бих се осмелил… за да ви заслужа, за да ви притежавам! Вие не вярвате — каза той несдържано — в моето мнимо заминаване, нали? Престорих се, за да ви изпробвам! Аз да замина… да напусна мястото, където сте вие… хиляди пъти бих посегнал на живота си, отколкото да направя това! Проклинайте ме, коварна жено, проклинайте ме, щом такава е моята нещастна съдба, но не се заблуждавайте, че ще успеете да победите любовта, която изпитвам към вас.
Произнасяйки тези думи, Сент Анж беше изпаднал в такова състояние, като че ли предизвикано от фаталността, която никога няма да мога да разбера, че това ме трогна до такава степен, та трябваше да се обърна, за да скрия сълзите си; оставих го в дълбочините на гъсталака, където преди миг ме беше спрял. Не тръгна след мен; чух само, че падна на земята в пристъп на някакъв ужасен делириум. Аз самата, въпреки че не питаех никакви любовни чувства към този младеж, бях толкова развълнувана, дали от съчувствие или от спомените, че не можах да удържа риданието си.
— За съжаление — си казвах аз, отдавайки се на болезнен размисъл, — също така се беше обръщал към мен и Сеневал някога… със същите думи изразяваше пламенните си чувства… Беше също в градината… в такава същата като тук… казваше, че ще ме обича вечно… и все пак така жестоко ме измами! О, небеса! Боже справедливи! Беше на същата възраст! Ах! Сеневал, Сеневал, още веднъж ли искаш да ме лишиш от покой? За втори път се явяваш пред мен в прелъстителния образ на този младеж, за да ме хвърлиш в пропастта, така ли? Бягай оттук, подлецо, бягай, отвращавам се даже от спомена за теб!
Избърсах сълзите си и се затворих в стаята си чак до вечерта, тогава слязох долу, но Сент Анж не се появи на масата, предал да съобщят, че се чувствува неразположен, а на следния ден беше вече така овладян, че на лицето му можех да прочета само спокойствие. Наивната аз, повярвах му, че наистина е преодолял у себе си нещастната страст. Заблуждавах се! Какво коварство! Нямам право да го обсипвам с хули… той заслужава само моите сълзи и вечните ми угризения на съвестта…
Сент Анж беше намерил сили в себе си да се успокои, само защото сигурно бе съставил окончателния си план за действие. Минаха два дни, на третия ден вечерта той извести публично за своето заминаване; уговори се със своята покровителка госпожа дьо Дюлфор за някои подробности от общите им неща в Париж.
Всички си легнаха да спят… Моля да бъда извинена, господине, за вълнението, в което ме хвърля мисълта за тази страшна катастрофа… не мога да се връщам към тези си спомени, без да потръпна от ужас.
Нощта беше необичайно гореща и аз лежах в леглото си почти гола. Камериерката излезе, аз загасих свещта… За нещастие бях оставила едно панерче с ръкоделие до леглото си, защото току-що бях свършила изрязването на един воал, който ми трябваше за следващия ден. Едва бях притворила очи, когато чух някакво шумолене… Подскочих в леглото и седнах… когато внезапно почувствувах, че нечия ръка ме прегръща…
— Няма да ми избягаш, Флорвил — чух Гласа на Сент Анж (защото това бе той!). — Извини моята извънмерна страст, не прави опит да се изтръгнеш от прегръдката ми… трябва да бъдеш моя.
— Подъл прелъстител — извиках аз, — веднага се махай оттук или се страхувам, че ще направя нещо ужасно в гнева си…
— Аз се страхувам само от едно: че не мога да те имам, жестоко момиче! — ми отвърна разпаленият младеж, като ме стегна в прегръдката си така ловко и с такава сила, че само след миг можех да бъда негова жертва, без да мога да му окажа каквато и да било съпротива. Побесняла от неговата дързост, бях решена на всичко само и само да не допусна по-нататъшни страдания от това, което щеше да последва; успях да се освободя дотолкова, че да посегна и да взема ножицата, която беше до краката ми, и въпреки яростта си, аз се овладях и потърсих в тъмнината раменете му, за да го улуча, повече за да го изплаша със своята решителност, отколкото, за да го накажа заради вината му. Усещайки, че мога да се измъкна, той удвои стремленията си за насилие.
— Бягай оттук, изменнико! — извиках аз, удряйки го, както си мислех, в рамото. — Махай се веднага и се засрами от престъплението си!
Ах, господин дьо Курвал! Сякаш фатална ръка е ръководела ударите ми. Нещастният младеж извика и се свлече на пода. Аз запалих свещ и се наведох над него… Боже, милостиви! Бях го ударила в сърцето — умираше. Хвърлих се към кървящото му тяло и го притиснах до гърдите си обезумяла… долепих устни до неговите, сякаш исках да му вдъхна живот, сълзите ми оросяваха неговата рана. О, скъпи мой! Чието единствено престъпление беше голямата ти любов към мене — виках в умопомрачение, — и с какво заслужи това наказание? Трябваше ли да загубиш живота си от ръката на жена, на която беше готов да се посветиш? О, нещастно момче… образ и подобие на човека, когото някога съм обожавала… ако можеше моята любов да ти върне живота, то чуй в тази жестока минута, когато не можеш повече да ме чуеш… чуй, ако трепти у тебе поне искрица живот, че бих искала сега да те съживя, дори ако трябваше да ти дам остатъка от моите дни на земята; чуй, че никога не си ми бил безразличен, че не можех да те гледам, без да потръпвам от най-сладостно вълнение, а чувствата ми към теб сигурно бяха много по-благородни от напразната любов, която гореше в сърцето ти!
При тези думи аз изпаднах в безсъзнание върху трупа на нещастното момче; камериерката чула шум, влязла в стаята и започнала да ме свестява. Направила усилия да възвърне към живот бедния Сент Анж. Жалко! Всичко напразно! Избягахме от тази фатална стая, като я заключихме, и взехме ключа; заминахме веднага за Париж при господин дьо Сент Пра. Помолих да го събудят и му връчих ключа от тази злокобна стая, като му разказах ужасната случка. Първо ме окая, после се опита да ме утеши и въпреки болестта си тръгна незабавно за имението на госпожа дьо Леренс, което не беше далеч от Париж, така че той успя да уреди всичко още същата нощ. Моят наставник пристигна при своята братовчедка на разсъмване, когато вкъщи слугите не бяха още станали и още нищо не беше излязло наяве. Най-добри приятели, най-близки роднини не биха постъпили толкова благородно като тях, които бяха толкова далече от глупостта и жестокостта на хора, в подобна ситуация разгласяващи всичко, за тях самите унизително и срамно; съжителите ни не бяха още разбрали, какво се беше случило в този дом…
— И тъй, господин дьо Курвал — каза госпожица дьо Флорвил, прекъсвайки разказа си заради буцата, заседнала в гърлото й, — бихте ли се оженили за жена, способна на такова убийство? Бихте ли търпели в прегръдките си същество, което заслужава най-тежко наказание? Една нещастница, която се измъчва непрекъснато от спомена за престъплението си? И която от този жесток миг нататък не е спала спокойно нито една нощ? Да, господине, нито една нощ, в която нещастната жертва да не ми се яви, обляна в кръв, която аз направих да изтече от сърцето й.
— Моля те успокой се, заклинам те! — отвърна господин дьо Курвал, като не скриваше сълзите си пред тази необикновена жена. — Като познавам чувствената ти натура, напълно разбирам угризенията на съвестта ти. Но мисля, че този фатален случай не носи белега на престъпление; без съмнение това е едно страшно нещастие, но само нещастие. Не си замисляла предварително някакво убийство, не си се ръководила от някаква жажда за кръв, искала си да се защитиш пред това грозно посегателство… с една дума, едно случайно убийство в момент на самозащита… Хайде, разведри лице, успокой се, умолявам те! И най-суровият съд не би направил нищо друго, освен да изсуши сълзите ти. Ох! Колко се лъжеш, ако смяташ, че тези нещастни събития биха те лишили от всички права в моето сърце, които заслужаваш, заради твоите достойнства! Не, прекрасна Флорвил, този случай, вместо да те опозори пред мен, издига в очите ми твоите добродетели; и те прави достойна за моята ръка, която ще те подкрепи и утеши и ще те накара да забравиш скръбта.
— Всичко това, което имате добрината да ми кажете — отвърна госпожица дьо Флорвил, — ми каза
