същество най-добродетелно и достойно за истинско щастие, при непонятно стечение на обстоятелствата ще се окаже най-отвратителното чудовище, което някога е сътворявала Природата?
Тази нежна съпруга, приседнала до мъжа си, четеше английски роман, изпълнен с невероятни коварства, една книга, която беше много нашумяла тогава.
— Наистина — каза тя, оставяйки книгата, — това е една история толкова трагична, колкото и моята собствена!
— Толкова трагична, колкото твоята! — извика господин Дьо Курвал, притискайки нежно съпругата си в своите обятия. — О, Флорвил, мислех, че си забравила вече своите нещастия! Виждам, че съм се лъгал… защо до сега нищо не си ми споделила?
Госпожа дьо Курвал се потопи безчувствена в размисъл; не отговаряше дори с дума на неговите ласки, в един миг тя го отблъсна несъзнателно с ужас и се отпусна на дивана, хълцайки. Напразно благородният й съпруг падна на колене пред нея, заклинайки любимата си жена да се успокои и да му обясни причината за своето отчаяние. Госпожа дьо Курвал продължаваше да го отблъсква и да отвръща глава, когато той правеше опит да изсуши сълзите й, до такава степен, че Курвал, убеден, че тъжните спомени за отдавнашната любов са се възпламенили отново, не можа да се въздържи да изрази горчивите си съмнения. Госпожа дьо Курвал го изслуша мълчаливо.
— Не — отговори тя най-после, ставайки, — не, не е това… грешиш, ако мислиш, че това е причината за моята мъка. Не спомените ме разтревожиха, а някакви смътни предчувствия… Аз съм щастлива с теб… много щастлива… но не съм родена за такова щастие. Невъзможно е то да трае дълго; родена съм под фатална звезда, зорницата на радостта е била за мене винаги светкавица, която известява гръм. Ето кое ме кара да потръпвам… Боя се, че не сме предопределени един за друг. Днес съм твоя съпруга, утре може би вече няма да бъда… Таен глас дълбоко в сърцето ми подсказва, че това мимолетно щастие за мен е само сянка, която ще се разпадне като цвете, прецъфтяло за един ден. Не ме обвинявайте в каприз или студенина, виновна е моята свръхчувствителност; нещастията ме научиха да гледам на нещата от най-пагубната им страна, жестоко следствие от всичките превратности на моята съдба.
Господин дьо Курвал, на колене пред своята съпруга, се мъчеше да я успокоява и утешава, когато изведнъж…
Наближаваше седем часът, здрачаваше рано… беше октомври… Лакеят влезе и съобщи, че някакъв непознат иска настойчиво да разговаря с господин дьо Курвал. Флорвил потрепера… неволни сълзи се стичаха по бузите й, тя залитна, искаше да каже нещо, но гласът й замря.
Господин дьо Курвал, притеснен от състоянието на своята жена, нареди да помолят госта да изчака и побърза да й помогне. Но госпожа дьо Курвал, която се страхуваше да не припадне от силното вътрешно вълнение, се стараеше на всяка цена да прикрие въздействието, което имаше върху нея съобщението, повдигна се с усилие и каза:
— Нищо… нищо ми няма… нека влезе.
Лакеят излезе и след миг се върна, следван от един мъж на тридесет и седем — тридесет и осем години, с приятна физиономия, която издаваше обаче дълбока скръб.
— Татко! — извика непознатият, хвърляйки се в краката на дьо Курвал. — Можеш ли да познаеш сина си, изгубен преди двадесет и две години и жестоко наказан за своите грешки от нещастия, които го сполетяваха непрестанно?
— Кой? Вие сте мой син?… Велики Боже! Пръст на съдбата ли е това?… Кой те накара да си спомниш за моето съществуване?
— Сърцето ми… моето каещо се сърце, което никога не е преставало да те обича! Изслушай ме, татко… изслушай ме, имам толкова неща да ти разказвам, седнете, ако обичате… и вие, госпожо — говореше младия Курвал, обръщайки се към съпругата на своя баща. — Извинете ме, че още при първата среща съм принуден да разкрия пред вас страшните нещастия, сполетели нашето семейство, които е невъзможно повече да крия от моя баща.
— Моля, говорете, господине — прошепна госпожа дьо Курвал със сподавен глас, отправяйки блуждаещ поглед към младия мъж, — езикът на нещастието ми е познат още от детинство.
И пътникът спря поглед тогава на госпожа дьо Курвал и отвърна с неволна възбуда:
— Нещастна, вие… госпожо? О, небеса! Не е възможно да са се стоварили върху вас такива, каквито върху нас. Всички седнаха… Трудно е да се опише състоянието на госпожа дьо Курвал… тя ту повдигаше поглед, ту го забиваше в земята… дишаше тежко. Господин дьо Курвал изтриваше сълзите си, синът му се опитваше да го успокои, молеше го да го изслуша с внимание. Най-после подеха разговор.
— Толкова много неща имам да ти разказвам, татко — започна младият Курвал, — че ми разреши да отмина детайлите и да ви съобщя най-важните. Дайте ми дума и вие, госпожо, че няма да ме прекъсвате, докато не завърша цялата история.
— Татко, с тебе се разделих, когато бях на петнадесет години; последвах майка си, която в заслеплението си обичах повече от теб. Тя те беше напуснала преди много години. Открих я в Лион, но нейната развратност ме ужаси до такава степен, че ако исках да запазя остатъците от уважението, което й дължах като майка, трябваше колкото се може по-бързо да избягам от там. Заминах за Страсбург, където се беше установил един полк от Нормандия…
Госпожа дьо Курвал го погледна с ужас, но успя да се овладее.
— Успях да заинтригувам със своята съдба командира на полка, един полковник — продължаваше младия Курвал — и той ме назначи младши лейтенант; след около година се намерихме в гарнизона на Нанси заедно с целия полк… Там се влюбих в братовчедката на някоя си госпожа дьо Веркен; прелъстих съвсем младото момиче и имах син от нея, а после най-недостойно я изоставих…
При тези думи госпожа дьо Курвал потрепера; глух вопъл се изтръгна от гърдите й, но тя не помръдна и остана неподвижна във фотьойла.
— Тази нещастна авантюра беше причина за всичките ми неволи. Дадох детето за отглеждане на някаква жена, която живееше наблизо до Метц. Тя ми обеща да го отгледа най-грижовно. След време се завърнах в своя полк. Всички осъждаха моето поведение, тъй като тази госпожица не се показа повече в Нанси и върху мене се стовариха обвиненията за нейното изчезване. Тя беше толкова хубава, че от нея се интересуваха много мъже в този град, всички до един готови да ми отмъстят. Трябваше да се явя на дуел с един от тях, убих своя противник, а после заминах за Торино заедно с моя син, който взех, преминавайки покрай Метц. Дванадесет години служих на краля на Сардиния. Няма да ви разказвам за нещастията, които ме сполетяваха, бяха наистина безбройни. Едва когато напусне Франция, човек започва да я цени! Междувременно моят син растеше и ставаше все по-обещаващо момче. В Торино се запознах с една французойка, която беше компаньонка на една от нашите принцеси, омъжена в тамошния кралски двор; тази многоуважаема дама се заинтересува от моите нещастия; аз се осмелих да я помоля да заведе моя син във Франция, където да може да продължи образованието си, като й обещах да оправя финансите си и след шест години да отида и да си взема момчето. Тя прие и заведе в Париж моето нещастно дете, не жалеше средства за неговото образование и редовно ме уведомяваше за неговия напредък.
Една година преди уговорения срок аз се върнах във Франция, потърсих веднага тази дама, изпълнен със сладостната утеха, че ще прегърна своя син, Този плод на предадената любов…, която още тлееше в сърцето ми. Твоят син не е вече между живите, ми каза най-неочаквано моята благородна приятелка, обливайки се в сълзи. Той стана жертва на същата страст, която е донесла нещастие и на неговия баща. Бяхме го взели с нас на село, в едно имение; там той се влюби в едно красиво момиче, чието име се заклех да пазя в тайна; повлечен от неудържимата си страст, той искал насила да изтръгне това, което бранила нейната добродетел… един удар на нейната ръка, предназначен само за да изплаши нападателя, го засегнал право в сърцето и причинил смъртта му.
Госпожа дьо Курвал изпадна във вцепенение, което като че ли застрашаваше живота й; очите й останаха неподвижни, кръвта застина в жилите й. Господин дьо Курвал, който прекомерно добре разбираше трагичната връзка между нещастните събития, прекъсна сина си и се притече на помощ на жена си. Тя от своя страна се върна в съзнание и с героична решителност извика:
— Остави го да говори, може би все още не съм стигнала до края на моите нещастия.
Истина е, че младият Курвал не разбираше защо тази жена приема така мъчително фактите, които — както той съдеше — я засягаха само косвено, но отгатвайки нещо необичайно в поведението на съпругата на своя баща, той я гледаше с нарастващо безпокойство. Господин дьо Курвал стисна ръката на сина си и
