причина, а просто от удоволствие, че живее! Нейният брат й казваше, че е непобедимата надежда.
Като се прибра, Сакар видя госпожа Каролин задълбочена в своята работа, завършвайки с твърдия си почерк една страница от паметната записка за железопътната линия в Ориента. Тя вдигна глава, усмихна му се спокойно, когато той докосваше с устни нейната хубава, блестяща бяла коса.
— Много ли работа имахте, приятелю?
— О, безброй задачи! Видях се с министъра на труда, успях да се срещна с Юре, после трябваше пак да се връщам при министъра, но там заварих само един секретар… Най-сетне обещаха ми за там.
Наистина, откакто бе се разделил с баронеса Сандорф, той безспирно бе обикалял с привичната си разпаленост и старание в работата. Тя му предаде писмото на Амлен, което го възхити; наблюдаваше го как ликува от радост за бъдещия триумф, като си казваше, че отсега нататък ще го надзирава отблизо, за да го предпазва от някои безумни стъпки. Обаче не можеше да си наложи да бъде строга към него.
— Вашият син дойде да ви покани от името на госпожа Дьо Жьомон.
Той възкликна:
— Ами че тя ми писа… Забравих да ви кажа, че тази вечер ще отида у нея… Противно ми е, тъй като съм уморен!
И той излезе, след като отново целуна бялата й коса. Тя продължи работата си, усмихнала се дружелюбно и снизходително. Не беше ли само една приятелка, която се отдаваше? Срамуваше се от ревността, която сякаш би омърсила още повече тяхната връзка. Искаше да превъзмогне мъката от подялбата, да се освободи от плътския егоизъм на любовта. Да бъде негова и да знае, че той принадлежи и на други — това нямаше значение. И все пак го обичаше, обичаше го с цялото си храбро и милостиво сърце. Това беше тържествуваща любов към този Сакар, този уличен финансов бандит, обичан така безпределно от тази очарователна жена, защото тя виждаше, че е енергичен и смел, че сътворява нов свят, че създава живот.
VIII
Световното парижко изложение от 1867 година бе открито на първи април с тържествен блясък и пищни празненства. Започваше големият сезон на империята, сезонът на невиждани увеселения, които превръщаха Париж в световна гостоприемница, гостоприемница, украсена със знамена и изпълнена с музика и песни, където се ядеше и блудствуваше във всички стаи. Никога досега някое друго кралство, достигнало върха на славата си, не беше събирало народите на такова грандиозно пиршество. Към заляния във феерични блясъци Тюйлери от четирите краища на света се движеше дълго шествие от императори, крале и принцове.
По същото време, петнадесет дни по-късно, Сакар откри монументална сграда, за която бе мечтал, за да настани там по царски Световната банка. Построиха я за шест месеца, като работиха ден и нощ, без да губят нито час, и извършиха това чудо, възможно само в Париж; фасадата се издигаше накичена с орнаменти, наподобяваща храм и кафе-шантан, толкова разкошна фасада, че спираше минувачите по тротоара. Вътрешността беше великолепна — милионите от касите струяха по стените. Парадна стълба водеше до заседателната зала, цялата червена и златиста, блестяща като оперна зала. Навред килими, тапети, кабинети, обзаведени богато и крещящо. В сутерена, където се намираше службата за ценни книжа, имаше зазидани в стените огромни железни, огнеупорни каси, през чиито отворени врати се разкриваха дълбоки като на пещ дъна; през преграда от прозрачни стъкла публиката можеше да ги гледа как са наредени като бъчви от приказките, в които дремят несметните съкровища на феите. И народите, начело със своите крале, пристигнали на изложението, можеха да дойдат и да дефилират тук: всичко бе готово, новият дворец ги очакваше, за да ги заслепи, да ги плени един по един в този бляскащ на слънце, примамлив, златен капан.
Сакар царствуваше в най-разкошния кабинет, обзаведен с мебели от позлатено дърво стил Луи XIV, покрити с калъфи от генуезко кадифе. Персоналът беше пак увеличен, вече надминаваше четиристотин чиновници; и сега тази именно армия Сакар командуваше с високомерие на боготворен тиранин, на когото се подчиняваха, защото се показваше много щедър при награждаванията. В действителност, въпреки че заемаше скромната служба на директор, той властвуваше над председателя на съвета, над самия управителен съвет, който само утвърждаваше неговите нареждания. Така че госпожа Каролин живееше вече в постоянна тревога, много се стараеше да разбере всяко едно от неговите решения, за да може да му се противопостави, ако трябваше. Тя не одобряваше тази твърде много великолепна сграда, но не можеше да направи никакви съществени възражения, тъй като беше се съгласила, че е необходимо по-широко помещение в ония дни на сърдечно доверие, когато се надсмиваше над брат си заради неговото безпокойство. Основателната й тревога, доводът й срещу целия този разкош беше, че банката губи своя характер на благоприлична честност, на най-голяма религиозна строгост. Какво ще си помислят клиентите, свикнали с монашеската сдържаност, със съсредоточеността в полумрачния приземен етаж на улица „Сен Лазар“, когато ще влизат в този дворец на улица „Лондон“, в просторните, шумни и залени със светлина етажи? Сакар отвръщаше, че те щели да бъдат поразени от възторг и уважение, че тия, които влизат, за да внесат пет франка, ще извадят от джоба си десет, обзети от себелюбие и опиянени от доверие. И стана така, че той излезе прав, грубо защищавайки фалшивия блясък. Успехът на двореца беше необикновен, надминаваше големия шум, който вдигаха изключителните реклами на Жантру. Дребните набожни рентиери от тихите квартали, бедните селски свещеници, пристигнали сутринта с влака, с възхищение се прозяваха пред входа и излизаха зачервени от удоволствие, че имат влогове там.
Всъщност госпожа Каролин най-много се тревожеше, че не можеше да бъде винаги в банката и да упражнява своя надзор. Тя само от време на време, и то под някакъв предлог, си позволяваше да ходи на улица „Лондон“. Сега живееше сама в стаята с чертежите и понякога, само вечер, виждаше Сакар. Той беше запазил тук своя апартамент, но целият приземен етаж беше затворен, както и канцелариите на първия етаж, и принцеса Д’Орвиедо беше наистина щастлива, че съвестта й не се измъчва вече от тази банка, от това финансово предприятие, настанило се в дома й; тя дори не търсеше нов наемател, пренебрегвайки всякаква печалба, дори и законна. Празната къща, която кънтеше при всяко преминаване на кола, изглеждаше като гробница. Дори госпожа Каролин чувствуваше само мъчителната тишина долу при затворените гишета, откъдето в продължение на две години непрекъснато долавяше лекото звънтене на златото. Дните й се виждаха много по-отегчителни и по-дълги. Въпреки това тя работеше много, беше винаги заета с писмени задачи, които нейният брат й възлагаше от Ориента. Обаче понякога прекъсваше работата си и, обзета от инстинктивна тревога, се вслушваше, желаейки да узнае какво става долу; но не долавяше нищо, никакъв шум от запустелите празни и тъмни зали, заключени здраво. И тогава изтръпваше от студ, самозабравяше се от тревога за няколко минути. Какво ли правеха там, на улица „Лондон“? Да не би точно в тази секунда да се образува пукнатина, от която ще се срути сградата?
Разпространи се слух, още смътен и непотвърден, че Сакар подготвя ново увеличение на капитала. Искаше от сто да го направи на сто и петдесет милиона. Беше настъпил часът на необикновена възбуда, гибелният час, когато целият разцвет на империята, огромните мероприятия, които бяха преобразили града, бясното обращение на парите, безумните разходи за разкоша трябваше да бъдат обхванати от горещата треска на спекулата. Всеки искаше да получи своя дял, залагаше състоянието си, за да го удесетори и да се наслаждава на живота като мнозината други, забогатели за една нощ. Знамената на изложението, които плющяха на слънце, илюминациите и музиките на Марсово поле и тълпите от цял свят, наводнили улиците, напълно опияняваха Париж, потапяха го в мечта за неизчерпаемо богатство и суверенно господство. В ясните вечери от огромния празнуващ град, разположил се в екзотични ресторанти, превърнат в колосален панаир, в който насладата се продаваше свободно под звездите, вилнееше последният изблик на безумието, радостната и ненаситна лудост на големите столици, застрашени от разрушение. И със своя нюх на борсов спекулант Сакар прекрасно бе почувствувал как всички са обзети от този пристъп, от тази нужда да хвърлят парите си на вятъра, да изпразват джобовете и телата си, че удвои средствата за реклама, като подтикваше Жантру да вдига най-оглушителен шум. От откриването на изложението всеки ден печатът гръмко възхваляваше Световната банка. Всяка сутрин някаква сензация стряскаше света — необикновен разказ за една дама, забравила сто акции в някакъв фиакър; откъс от пътепис за Мала Азия, в който се обясняваше, че Наполеон предсказал банкерската къща на улица „Лондон“; голяма уводна статия, в която се разглеждаше политическата роля на тази банка в бъдещото разрешаване на източния въпрос; освен
