сензациите от този род непрекъснато се появяваха статии във всички специални вестници, всички завербувани и действащи едновременно. Жантру беше сключил с малките финансови вестници годишни договори, с които си осигуряваше по една колона във всеки брой; и той използуваше тези колони с изумителна и плодовита изобретателност, дори като прибягваше до нападки, за да тържествува после с победа, като ги опровергава. Прословутата брошура, която дълго бе обмислял, най-сетне бе отпечатана в един милион екземпляра и разпространена из света. Създадена бе също така и неговата нова агенция, тази агенция, която под предлог, че снабдява провинциалните вестници с финансов бюлетин, стана всъщност пълен господар на борсовия пазар във всички по-големи градове. А и вестник „Есперанс“, най-сетне умело ръководен, от ден на ден добиваше все по-голямо политическо влияние. Силно впечатление направи поредицата от статии по повод декрета от 19 януари, с който се даваше право на интерпелации в Камарата — нова отстъпка на императора по пътя на свободата. Сакар, който беше вдъхновител на тези статии, още не нападаше открито брат си, който все още беше министър и в стремежа си да остане на власт беше се примирил въпреки всичко да защищава днес това, което вчера осъждаше; обаче беше нащрек, следеше фалшивата позиция на Ругон, застанал между третото съсловие, жадуващо да му отнеме министерския портфейл, и клерикалите, съюзени с крайните бонапартисти за борба срещу имперския либерализъм; така че инсинуациите вече започваха, вестникът отново се превърна във воюващ католически орган, критикувайки остро всяка постъпка на министъра. Вестник „Есперанс“, минал в опозиция, стана много популярен и острата критика довърши работата, като прослави името на Световната банка по четирите краища на Франция и на света.
И така под напора на тази страшна реклама в печата, в разпалената атмосфера, узряла за всички видове безумия, възможното увеличение на капитала, слухът за пускането на нова емисия от петдесет милиона напълно подлуди и най-благоразумните. От скромните жилища до големите аристократически домове, от портиерските стаички до салоните на херцогините всички глави пламнаха, увлечението беше сляпо и едновременно героично и войнствено. Започнаха да изброяват огромни мероприятия, извършени вече от Световната банка, първите поразяващи успехи, такива неочаквани дивиденти, каквито никое дружество не бе разпределило в началото на своята дейност. Споменаваше се толкова сполучливата идея за генералната компания на обединените параходства, която така бързо постигна великолепни резултати, компания, чиито акции даваха вече сто франка премия; и също така говореха за сребърната мина в Кармел и за нейното изумително производство, което един църковен оратор оприличи на дар божи за доверчивите християни в проповедта си в Парижката света Богородица по време на Великите пости; и за едно друго акционерно дружество, основано за експлоатацията на огромни каменовъглени залежи, и за онова дружество, което щеше да се занимава с правилното изсичане на просторните гори в Ливан, и за учредяването върху непоколебими основи на турската национална банка в Константинопол. Нито един провал, само нарастващ успех, който превръщаше в злато всичко, до което банката се докосваше, и вече процъфтяваха редица предприятия, които осигуряваха здрава основа за бъдещите операции и оправдаваха бързото увеличение на капитала. Освен това и бъдещето, което се разкриваше в пренагретите въображения, това бъдеще, така претоварено с още по-значителни предприятия, че наистина бяха необходими исканите петдесет милиона, съобщението за които беше достатъчно да развълнува умовете. За всичко това там, на Борсата и в салоните, се вдигаше невъобразим шум, обаче бъдещото голямо предприятие на железопътната компания в Ориента изпъкваше най-вече сред другите проекти, беше център на всички разговори — едни го отхвърляха, други го възхваляваха. Жените бяха особено пристрастни, е ентусиазъм пропагандираха инициативата. В спокойните будоари, на гала вечерите, зад цъфналите жардиниери, на вечерните чайове, дори зад балдахините в леглата очарователни създания ласкаво и убедително поучаваха мъжете: „Как, нима вие нямате акции от Световната банка? Само там е истината! Бързо си купете акции от Световната банка, ако искате да ви обичат!“ Това беше нов кръстоносен поход, както казваха те, за завоюване на Азия, което не можаха да постигнат кръстоносците на Пиер Пустинника и на свети Луи и с което се нагърбваха същите тези дами с малките си кесии със злато. Всички си даваха вид, че са добре осведомени, говореха с технически термини за главната железопътна линия, която най-напред щяла да бъде открита между Бруса и Бейрут през Ангора и Алеп. По-късно щяло да бъде построено разклонението до Смирна и Ангора; по-късно линията между Дамаск и Бейрут. И дамичките се усмихваха, намигаха, шушукаха, че може би щяло да има и друга линия, но в далечното бъдеще, от Бейрут до Ерусалим през древните крайбрежни градове Сайда, Сен Жан д’Акр и Яфа, после, боже мой, кой знай какво още! — от Ерусалим до Порт Саид и Александрия. Без да се смята, че Багдад не е далече от Дамаск и че ако една железопътна линия стигне и дотам, това ще значи, че един ден Персия, Индия и Китай ще бъдат приобщени към Запада. Сякаш с една само дума от техните красиви уста се разкриваха отново съкровищата на халифите, които блестяха като в някаква вълшебна приказка от „Хиляда и една нощ“. Бижута, невиждани скъпоценни камъни се сипеха в касите на улица „Лондон“, докато тамянът на Кармел димеше като нежна и смътна библейска легенда, която обоготворяваше алчните апетит за печалба. Не беше ли това ново завоевание на Едем, освобождение на Обетованата земя, тържествуваща религия в самата люлка на човечеството? И дамите спираха тук, отказваха да говорят повече, очите им блестяха от това, което трябваше да се скрива, дори да не се поверява на ухо. Много от тях нищо не знаеха, но се преструваха, че знаят. Това беше загадката, която може би никога нямаше да се осъществи или която може би щеше да изтрещи един ден като гръмотевица: Ерусалим откупен от султана, даден на папата заедно със Сирия, за да има кралство; една католическа банка, наречена „Съкровището на гроба господен“, предоставя на папството бюджет, който ще го предпазва от политическите сътресения; и най-сетне католицизмът ще бъде подмладен, няма да става нужда да прави отстъпки, ще си извоюва нов авторитет и ще господствува над света от върха на планината, където издъхна Христос.
Сега сутрин, когато влизаше в своя разкошен кабинет, обзаведен с мебели стил Луи XIV, Сакар беше принуден да не приема никого, ако искаше да работи, защото биваше обсаждан, сякаш цяло шествие от царедворци приветствуваха ставането на краля — куртизани, делови хора, просители, възторжени обожатели и просяци около всемогъществото. Една сутрин през първите дни на юли той се показа особено неумолим и изрично забрани да не пускат при него никого. Докато в препълнената чакалня тълпата, въпреки предупреждението на портиера, чакаше все пак с надежда, той се бе затворил с двама началници на служби, за да дообмисли начина за новата емисия. След като разгледаха няколко проекта, той най-сетне се спря на една комбинация, която даваше възможност новата емисия от сто хиляди акции да покрие напълно старите двеста хиляди акции, за които беше внесено само по сто двадесет и пет франка; за да се стигне да този резултат, новата емисия се запазваше само за акционерите, които ще имат право на една нова акция срещу две стари и ако веднага заплатят за нея осемстотин и петдесет франка, от които петстотин франка за капитала и триста и петдесет франка за проектираното покритие на старите акции. Но очертаваха се усложнения, имаше още една цяла дупка за запушване и това правеше Сакар много нервен. Шумът в чакалнята го дразнеше. Този ден той гледаше с презрение на пълзящия към него Париж и на всички почести, които обикновено приемаше с добродушието на типичен деспот. Той посрещна яростно и Дьожоа, който понякога сутрин тук му служеше като разсилен и който си бе позволил да се вмъкне при него през малката странична врата в коридора.
— Какво има? Казах ви никой, никой, чувате ли!… Ето, вземете моя бастун, изправете го пред вратата ми и нека го целуват!
Невъзмутим, Дьожоа се опита да го омилостиви:
— Извинете, господине, заради графиня Дьо Бовилке. Тя ме помоли и аз, понеже зная, че господинът е любезен към нея…
— Ех! — извика Сакар нервно. — Нека и тя да върви по дяволите заедно с другите!
Но веднага се разкая, замахна с ръка, като сдържа гнева си:
— Доведете я, тъй като е ясно, че няма да ме остави на мира!… И то през тази малка врата, за да не нахлуе цялото стадо заедно с нея.
Сакар посрещна графинята грубо, като все още раздразнен човек. Не го успокои дори със своя дълбок и безмълвен поглед Алис, която придружаваше майка си. Той беше отпратил двамата началници на служби и се надяваше да ги повика скоро, за да продължи работата си.
— Моля ви, госпожо, говорете бързо, защото страшно много съм зает.
Графинята се спря изненадана, все така мудна и тъжна като изпаднала в немилост кралица.
— Но, господине, ако ви безпокоя…
