Щом като повярва, че е всемогъщ, най-напред изгони Юре и натовари Жантру да отпечата срещу Ругон статия, в която от името на католиците открито да обвини министъра, че играе двойнствена роля по римския въпрос. Това беше окончателно обявяване на война между двамата братя. След конвенцията от 15 септември 1864 година и най-вече след Садова клерикалите се преструваха, че са много загрижени за положението на папата: и оттогава „Есперанс“, подновявайки своята предишна ултрамонтанска политика, атакува ожесточено либералната империя, началото на която сложиха декретите от 19 януари. Едно изказване на Сакар се разнасяше в Камарата: той казваше, че въпреки голямата си привързаност към императора би се покорил на Анри V, вместо да остави революционния дух да доведе Франция до катастрофи. А след това, тъй като дързостта му растеше успоредно с успехите му, той престана да крие своя план за атака на голямата еврейска банка в лицето на Гундерман — целта беше да направи пробив в милиарда, да го щурмува и накрай да го плени. Световната банка, която така чудотворно се бе разраснала, банката, подкрепяна от цялото християнство, защо да не стане след няколко години пълен господар на Борсата? И самият той се държеше като съперник, като съседен крал, еднакво могъщ, изпълнен с войнствено самохвалство; в същото време Гундерман, все така флегматичен, без дори иронично да се усмихне, продължаваше да дебне и да изчаква, много заинтересован само от непрекъснатото повишаване на акциите, като човек, чиято сила е в търпението и логиката.
Страстта издигаше Сакар и тази страст щеше да го погуби. Отдаден на своите апетити, той искаше да открие в себе си шесто чувство, за да бъде удовлетворен. Госпожа Каролин, която бе успяла да си наложи да се усмихва винаги, дори и когато сърцето и кървеше, си оставаше негова приятелка, която той слушаше с едно почти съпружеско уважение. Баронеса Сандорф, чиито тъмни клепачи и червени устни решително лъжеха, вече започна да не го забавлява — беше все така ледено студена, въпреки извратеното си любопитство. Всъщност и самият той никога не бе изпитвал силни вълнения, тъй като принадлежеше към оня свят на паричните сделки, който е твърде зает, утолява страстите си в други неща и за любовта заплаща месечно. Така че, възседнал купа от новите си милиони, когато се сещаше за жена, той решаваше да си купи някоя много скъпа, за да се покаже с нея пред цял Париж, както би си купил голям брилянт просто от суета да го закачи на вратовръзката си. Нима това не беше прекрасна реклама? Нима човекът, който бе способен да плати много пари за една жена, не притежава завидно богатство? Изведнъж изборът му се спря на госпожа Дьо Жьомон, у която бе вечерял два-три пъти заедно с Максим. Тя беше още твърде хубава тридесет и шест годишна жена с правилни и строги красиви черти като на Юнона, а голямата й слава се дължеше на това, че императорът й бе платил сто хиляди франка за една нощ, освен ордена за съпруга й, един възпитан мъж, чието единствено достойнство бе, че е съпруг на жена си. Двойката живееше нашироко, ходеше навред — в министерствата, в двореца, добиваше средства от редки и избрани сделки, задоволяваше се с три-четири нощи през годината. Знаеше се, че това струва страшно скъпо, обаче нямаше нищо по-изискано. И Сакар, особено възбуден от желанието да опита това кралско парче, стигна в своето предложение до двеста хиляди франка, тъй като отначало съпругът се мръщеше пред този съмнителен бивш финансист, като намираше, че е много незначителна личност и с компрометиран морал.
Все по същото време малката госпожа Конен решително отказа да се забавлява със Сакар. Той много често посещаваше книжарницата на улица „Фейдо“, като постоянно купуваше бележници, силно съблазняван от тази прекрасна блондинка, розова и закръглена, с пухкава светла копринена коса, наподобяваща къдрава, миловидна овчица, винаги ласкава и весела.
— Не, не искам, с вас — никога!
Когато тя кажеше никога, това беше окончателен отказ и нищо не можеше да я накара да промени решението си.
— Но защо? Аз добре ви видях един ден с едного, когато излизахте от хотела в пасажа „Панорами“…
Тя се изчерви, но не престана да го гледа смело в очите. В този хотел, собственост на една стара дама, нейна приятелка, тя наистина се срещаше с някои господа от Борсата, на които от прищявка си позволяваше да се отдаде по време, когато нейният добър съпруг правеше тефтери, а тя трябваше да обикаля из Париж за разни доставки на магазина.
— Младият Гюстав Седий ви е любовник.
С красив жест тя възрази. Не, не! Тя нямала любовник. Нито един мъж не би могъл да се похвали, че я е притежавал два пъти. За каква я смятал той? Веднъж — да! И то случайно, за удоволствие, без да има каквито и да било последици! И всички си оставали нейни приятели, много благодарни, много дискретни.
— Значи, защото аз не съм вече млад?
Но с нов жест, продължавайки да се смее, тя като че ли искаше да каже, че за нея няма значение възрастта! Била се срещала с не много млади, с не много красиви, дори често с доста бедни мъже.
— Тогава защо, кажете защо?
— Боже мой! Много просто… Защото не ми харесвате. С вас — никога!
И въпреки това тя си оставаше много любезна, отчаяна на вид, че не може да го удовлетвори.
— Слушайте — подзе той грубо, — ще дам каквото поискате… Искате ли хиляда, искате ли две хиляди само за един път?
При всяко увеличение, което правеше, тя любезно клатеше отрицателно глава.
— Искате ли… Слушайте, искате ли десет хиляди, искате ли двадесет хиляди?
Тя нежно го спря, като постави малката си ръка върху неговата.
— Нито десет, нито петдесет, нито сто хиляди! Колкото и да увеличавате, аз ще казвам не, винаги не!… Нали добре виждате, че не нося никакво бижу. О, предлагали са ми, и то какви не неща, и пари, и всичко! Аз не искам нищо. Не ми ли е достатъчно удоволствието?… Но разберете, моят съпруг ме обича с цялото си сърце и аз също много го обичам. Много честен човек е моят съпруг. Така че аз никога няма да го убия, като го накарам да страда… Какво искате да направя с вашите пари, щом като не мога да ги дам на съпруга си? Ние не сме нещастни, един ден ще се откажем от работата си с добро състояние, така че аз приемам в книжарницата ония господа, моите приятели, които продължават да бъдат наши клиенти… О, аз съвсем не искам да се изкарам по-безкористна, отколкото съм! Ако бях сама, щях да си помисля. Само че, нека ви кажа още веднъж, можете ли да си представите, че моят съпруг ще вземе вашите сто хиляди франка срещу прекараната от мен нощ… Не, не, дори и за милион!
И тя се заинати. Раздразнен от тази неочаквана съпротива, Сакар упорствува така в продължение почти на цял месец. Тя го смущаваше със своето засмяно лице, с големите си, нежни и съчувствени очи. Как така с парите да не може да се постига всичко? Тази жена, която други са притежавали срещу нищо, отказва да му се отдаде срещу безумна цена! Тя казваше „не“, налагаше волята си. Той жестоко страдаше в своя триумф, сякаш от съмнение в могъществото си, от тайно разочарование в силата на златото, което досега считаше за всемогъщо и пълновластно.
Но една вечер той все пак изпита пълно удовлетворение на своята суета. Това беше кулминационният миг в неговия живот. Министерството на външните работи даваше бал по случай изложението и той избра именно този празник, за да изяви публично щастието си от прекараната нощ с госпожа Дьо Жьомон; всъщност при всички сделки с тази красива персона в условията беше предвидено, че щастливият обладател има право да се покаже веднъж с нея и по този начин приключението да получи желаната разгласа. Така че към полунощ, когато голите рамене се притискаха към черните фракове под яркото осветление на полилеите, в салоните влезе Сакар под ръка с госпожа Дьо Жьомон; съпругът й ги следваше. При появяването им групите се отдръпнаха, отвориха широка пътека за тази излагаща се на показ прищявка на стойност двеста хиляди франка, на този скандален факт на необуздани апетити и на безумно разточителство. Хората се усмихваха, шушукаха си, развеселени и добродушни сред опияняващия аромат на корсажите и далечните унасящи звуци на оркестъра. Обаче в друг един салон съвсем друг поток от любопитни се притискаше около някакъв гигант в бяла великолепна и ослепителна кавалерийска униформа. Беше граф Бисмарк, чийто висок ръст стърчеше над всички глави; той имаше широка, усмихната уста, големи очи, едър нос, масивни челюсти, над които висяха мустаци като на някой варварин завоевател. След Садова той даде Германия на Прусия; отдавна отлаганите съюзнически договори срещу Франция бяха подписани преди няколко месена, и войната, която едва не избухна през май във връзка с Люксембургския инцидент, сега вече беше неизбежна. Когато Сакар тържествуващ прекоси салона под ръка с госпожа Дьо Жьомон и следван от съпруга, граф Бисмарк като добродушен гигант-присмехулник за миг престана да се
