Най-сетне, за да поговорят свободно, той реши да отведе баронесата в трапезарията, където масата вече беше сложена. Той не беше повярвал на предлога за благотворителната лотария, защото знаеше за връзката й благодарение на полицията, която угоднически го осведомяваше; и съвсем не се съмняваше, че е дошла, подтикната от някакъв сериозен интерес, затова заговори, без да се стеснява:
— Хайде, сега ми кажете това, което имате да ми казвате.
Но тя се престори на изненадана. Нямало какво да му каже, искала просто да му благодари за добрината.
— Не са ли ви натоварили с някаква поръчка за мене?
И той като че ли бе разочарован, сякаш за миг бе вярвал, че тя идва с тайна мисия от Сакар, с някакво хрумване на този луд.
Сега, когато бяха сами, тя го гледаше, усмихвайки се със своя страстен и лъжлив вид, който толкова излишно възбуждаше мъжете.
— Не, не, нямам какво да ви кажа; а понеже сте толкова добър, по-скоро бих пожелала да ви поискам нещо.
Тя се беше навела към него, докосваше коленете му с нежните си ръце в ръкавици. И започна да се изповядва: разказваше за нещастния си брак с един чужденец, който не можел да разбере нейния темперамент, нито пък нуждите й; обясняваше, че се отдала на играта, за да не загуби общественото си положение.
Най-сетне заговори за своята самота, за необходимостта да бъде съветвана, направлявана върху този страшен терен на борсата, където всяка погрешна стъпка струва много скъпо.
— Но аз мислех, че си имате някой — прекъсна я той.
— О, някой — прошепна тя с жест на дълбоко презрение. — Не, не, никой, нямам никого… Вас бих искала да имам, вас, господаря, бога. И това наистина няма да ви струва нищо, ако сте мой приятел, ако ми казвате по някоя дума, нищо повече от една дума, и то от време на време. Ако знаехте само колко щастлива ще ме направите и колко ще ви бъда благодарна, ах, с цялото си същество!
Тя продължаваше да се приближава, обгръщаше го с топлия си дъх и с финия и силен парфюм, който ухаеше от цялото й тяло. Но той не се отдръпна дори, стоеше съвсем спокойно като безжизнена плът, без никаква възбуда за потискане. Докато тя говореше, той, който имаше болен стомах и живееше с млечна храна, взимаше от фруктиерата на масата зърно след зърно грозде и дъвчеше машинално — това бе единственото лакомство, което си позволяваше понякога, в часове на сластолюбие, готов да го изкупи с дни на страдание.
Той се усмихна лукаво като човек, който знае, че е непобедим, когато в миг на самозабрава, разпалена от молбата си, баронесата постави най-сетне върху коляното му своята малка изкусителна ръка с хищни и лукави като змийчета пръсти. Той взе шеговито тази ръка и я отстрани, като каза благодаря с кимане на глава така, както се отказва някакъв излишен подарък. И, без повече да губи време, се насочи право към целта:
— Вижте какво, вие сте много мила, бих желал да ви бъда приятел… Драга моя, всеки път, когато ми донесете един добър съвет, аз се задължавам да ви дам подобен. Идвайте да ми казвате какво правят и аз ще ви казвам какво ще правя. Въпросът е приключен, нали?
Той беше станал и тя трябваше да влезе заедно с него в голямата съседна зала. Тя отлично бе разбрала сделката, която той предлагаше — доносничество, измяна. Но не пожела да отговори, престори се, че иска да говори пак за нейната благотворителна лотария; а той с присмехулно поклащане на глава сякаш прибавяше, че не държи да бъде подпомаган, че логичната, фаталната развръзка въпреки всичко ще дойде малко по-късно може би. И когато най-сетне тя си тръгна, той бе потънал вече в други работи сред необикновения шум в това хале на капиталите, сред дефилиращите хора от борсата, сред неговите галопиращи чиновници, сред игрите на внучетата си, които бяха откъснали главата на куклата с тържествуващи викове. Седнал до тясната си маса, той се задълбочи в проучването на една хрумнала му ненадейно идея и престана да чува.
Баронеса Сандорф два пъти ходи в редакцията на „Есперанс“, за да разкаже за постъпката си на Жантру, но не можа да се срещне с него. Най-сетне един ден Дьожоа я въведе при него през коридора, където на пейката дъщеря му Натали разговаряше с госпожа Жордан. От снощи валеше проливен дъжд, та в това влажно и облачно време беше ужасно тъжно в ниския долен етаж на старата богаташка къща в дъното на двора до мрачната помийна яма. Светилният газ хвърляше мътен полумрак. Марсел, която чакаше Жордан, излязъл да търси пари, за да изплати част от дълга си към Буш, слушаше с умърлушен вид Натали, която цвъртеше като суетна сврака с писклив глас и с резки жестове на парижко момиче, развило се много бързо.
— Разбирате ли, госпожо, татко не иска да продава… Една личност го тласка да продава, като го плаши. Няма да й назова името, защото нейната задача, разбира се, не е да плаши хората… Сега именно аз преча на баща си да продава… Как може да продавам, когато има покачване! Трябва човек да е доста глупав, нали?
— Наистина! — отвърна просто Марсел.
— Нали знаете, че сме на две хиляди и петстотин — продължи Натали. — Аз държа сметките, защото татко дори не може да пише… Значи моите осем акции ни дават вече двадесет хиляди франка. А? Хубаво нещо! Татко отначало искаше да спре на осемнадесет хиляди, тази сума го оправяше; шест хиляди франка за моята зестра и за него дванадесет хиляди, които да му осигурят рента от шестстотин франка, заслужено спечелена след всички тия вълнения… Но нали е истинско щастие, че не продаде, защото ето още две хиляди франка повече!… Обаче сега ние искаме още повече, искаме поне рента от хиляда франка. И ще я имаме, господин Сакар хубаво ни го каза… Толкова е мил господин Сакар!
Марсел не можа да не се усмихне.
— Вече нямате ли намерение да се омъжите?
— Имам, имам, но когато покачването спре… Ние бързахме, най-вече бащата на Теодор заради търговията си. Обаче какво да се прави? Не може да се запуши изворът, когато парите бликат. О, Теодор много добре разбира, щом татко има по-голяма рента, ние един ден ще наследим по-голям капитал. Ех, ами че това трябва да се има предвид… Ето и всички чакат, от няколко месеца имахме шестте хиляди франка, можехме да се венчаем; обаче предпочитам тези пари да се размножат… Вие четете ли статиите за акциите?
И, без да дочака отговора, продължи:
— Аз ги чета вечер. Татко ми носи вестниците… Той ги е чел, но аз трябва да му ги препрочета… Никога не ти омръзва, толкова е хубаво това, което те обещават. Лягам си с претъпкана глава, сънувам през нощта. И татко ми казва, че също виждал неща, които са много добро предзнаменование. Завчера сме сънували един и същи сън — с лопата сме събирали на улицата монети от по сто су. Много забавно!
Отново прекъсна, за да попита:
— Колко акции имате вие?
— Ние ли? Нито една! — отвърна Марсел.
По дребното русо лице на Натали с разветите бледи къдрици се изписа огромно състрадание. Ах, бедните хора, които нямат акции! И когато баща й я повика, за да я накара да занесе куп коректури на един редактор, минавайки през Батиньол, тя тръгна като смешно важна капиталистка, която сега почти всеки ден идва в редакцията, за да узнава по-скоро борсовия курс.
Останала сама на пейката, Марсел, която обикновено беше весела и смела, отново изпадна в тъжни мисли. Господи, колко беше мрачно, колко беше тъжно! А бедният й съпруг обикаляше улиците в този пороен дъжд! Той толкова много презираше парите, толкова му беше неприятно да се занимава с парични въпроси, че изпитваше голяма мъка да иска пари дори от тия, които му дължаха! И така замислена, не чувайки нищо, тя си припомняше за днешния ден, откакто се беше събудила, за този лош ден; а в това време около нея кипеше трескавият труд по вестника — редакторите препускаха в галоп, разнасяха ръкописи сред трясъка на вратите и звъна на звънците.
Най-напред, още в девет часа, когато Жордан тръгна да проучва някакво произшествие, за което трябваше да пише, а Марсел едва се бе измила, още по нощница, беше изумена от появата в дома им на Буш, придружен от двама много мръсни господа, може би съдебни пристави, може би бандити — нещо, което тя не можа точно да разбере. Този отвратителен Буш навярно злоупотребяваше с положението, че
