система! Полето беше разчистено, ще може отново да се строи.
— Значи пълно измитане? — попита Сакар, продължавайки да се шегува.
— Теоретически съвършено! — отвърна Сигизмон. — Всичко, което веднъж ви бях обяснил, целият ход на еволюцията е тук! Остава да се изпълни на дело… Но вие сте слепи, ако не виждате какви големи крачки прави идеята всеки час. Например вие, който с вашата Световна банка раздвижихте и събрахте за три години стотици милиони, дори никак не подозирате, че ни водите направо в колективизма… Аз следях с увлечение вашето дело. Да, от тази забутана, толкова спокойна стая аз изучавах развитието му от ден на ден и го познавам толкова добре, колкото и вие, затова мога да кажа, че ни давате знаменит урок, защото държавата, основана на колективизма, ще трябва да прави това, което вие правите — вие експроприирате всичко, след като приключите експроприацията поотделно на дребните и осъществите мечтата на вашата безгранична амбиция, която, нали така, всъщност е да погълнете всички капитали в света, да станете единствената банка, главното хранилище на общественото богатство… О, аз много ви се възхищавам, аз бих ви оставил, ако имах такава власт, да успеете, защото вие като гениален предтеча започвате нашето дело.
И той се усмихваше със своята бледа усмивка на болен човек, забелязал вниманието на събеседника си, който бе много изненадан от неговата осведоменост за събитията на деня и едновременно много поласкан от умните му похвали.
— Само че — продължи той — ние най-напред ще премахнем всичко това в оня прекрасен ден, когато ще ви експроприираме в името на нацията, като заменим вашите частни интереси с общите интереси, превръщайки в регулатор на социалното богатство вашата огромна машина за изсмукване на чуждото злато.
Беше намерил сред книжата на масата си едно су, което с два пръста бе вдигнал нагоре като символ на предсказанието си.
— Парите! — извика Сакар. — Да премахнете парите — това е истинско безумие!
— Ние ще унищожим парата… Разберете, че металическата монета няма никакво място, никакво право на съществуване в държавата, основана на колективизма. А в случай на нужда за възнаграждение ще я заменим с нашите бонове за положен труд; а пък ако вие считате парите за мярка на стойността, то ние си, имаме друга мярка, която отлично ни служи — това е средният брой на работните дни в нашите работилници… Трябва да се унищожат тия пари, които прикриват и облагодетелствуват експлоатацията на работника, които дават възможност той да бъде ограбван, намалявайки надницата му до минималната сума, която му е необходима, за да не умре от глад! Нима не е ужасно, че натрупаните пари в личните състояния преграждат пътя на плодотворното обращение, създават отвратителни кралства, всемогъщи господари на финансовия пазар и на общественото производство? Всички наши кризи, цялата ни анархия произлизат от тях… Трябва да се убият, да се убият парите!
Обаче Сакар започваше да се дразни. Да няма пари, да няма злато, да ги няма тия искрящи звезди, които бяха озарявали неговия живот! За него богатството винаги се бе въплъщавало в ослепителния блясък на новите монети, които като проливен пролетен дъжд се сипят през слънчевите лъчи, като град падат върху земята и я покриват с купища пари, с купища злато, които можеш да загребеш с лопата, за да изпиташ удоволствие от техния блясък, от тяхната музика. И те ще унищожат тази радост, смисъла на борбата и живота!
— Това е глупост! О да, това е глупост!… Никога няма да стане, чувате ли!
— Защо никога? Защо да е глупост?… Нима в кръга на семейната икономика ние използуваме парите? Там се вижда общото усилие и че обмяната… Тогава защо ни са парите, щом като обществото ще бъде една голяма фамилия, която ще се самоуправлява?
— Казвам ви, че е лудост… Как може да се унищожат парите, та нали те са самият живот! След тях няма да остане нищо, абсолютно нищо!
Той крачеше напред-назад, излязъл извън кожата си. И в това раздразнение, когато минаваше пред прозореца, само с един поглед се увери, че Борсата е все още там, защото този ужасен момък може би беше унищожил и нея с едно духване. Тя беше все там, но много смътно очертана в настъпващата нощ, сякаш разтопена под плащеницата на дъжда, тази Борса, наподобяваща бледен призрак, готов да изчезне като сив дим.
— Впрочем защо съм глупак да споря. Невъзможно е… Бих искал да видя как ще се премахнат парите.
— Бре! — прошепна Сигизмон. — Всичко се унищожава, всичко се преобразява и изчезва… Нали вече сме видели веднъж да се променя формата на богатството, когато цената на земята се понижи, когато недвижимият имот — нивята и горите — минаха зад движимото имущество, индустрията, ценните книжа, носещи рента, и акциите, а днес присъствуваме на тяхното преждевременно залязване, на бързото им обезценяване, защото съвсем очевидно е, че процентът се понижава, че нормалният процент от пет на сто не може вече да се достигне… Щом като стойността на парите спада, защо парите да не изчезнат, защо една нова форма на богатство да не може да ръководи социалните отношения? Именно тази утрешна форма на богатството ще бъдат нашите трудови бонове.
Той така се бе съсредоточил в съзерцанието на монетата, сякаш си въобразяваше, че държи последното су на старите векове, едно загубено су, което е преживяла, мъртвото древно общество. Колко радости и колко сълзи беше предизвикал покорният метал! И той се натъжи при мисълта, за вечното човешко желание.
— Да — подзе тихо той, — вие имате право, ние няма да видим тези неща. Необходими са години и години. Дори знае ли се дали някога любовта към другите ще бъде толкова силна, че да измести егоизма в социалната организация… А пък аз се надявах за по-близко тържество, толкова ми се искаше да присъствувам при този изгрев на справедливостта.
За миг болестта, която го измъчваше, прекъсна гласа му. Той, който отричаше смъртта и се отнасяше с пренебрежение към нея, направи жест, за да я пропъди. Но бързо се примири.
— Изпълних задачата си, ще останат бележките ми в случай, че няма да имам време да завърша цялостния си труд за преустройството — моята мечта. Трябва утрешното общество да бъде зрелият плод на цивилизацията, защото, ако не се запази хубавата страна на съревнованието и на контрола, всичко ще рухне… Ах, това общество, колко ясно го виждам сега, създадено най-сетне, завършено така, както успях да го изправя на крака след толкова безсънни нощи! Всичко е предвидено, всичко е решено, това накрай е висшата справедливост, пълното щастие. То е тук, върху хартията, окончателно изградено математически.
И той опипа с дългите си слаби пръсти разпръснатите бележки, захласнал се в мечти по завоюваните милиарди, разделени по равно между всички, потънал в радостта и здравето, които с един замах на перото връщаше на страдащото човечество именно той, който вече не ядеше, който вече не спеше и който скоро щеше да умре сред голотата на своята стая, без да чувствува, някаква нужда.
Един суров глас накара Сакар да се стресне:
— Какво правите тук?
Беше Буш, който, влязъл в стаята, изкосо гледаше посетителя като ревнуващ любовник поради постоянния страх някой да не предизвика брат му да изпадне в пристъп на кашлица, като го принуди да говори много. Впрочем той не дочака отговора, а с отчаяние започна да се кара майчински:
— Как! Защо пак си оставил да угасне печката ти Питам те дали това е разумно в едно такова влажно време!
И веднага, клекнал въпреки тежестта на огромното си тяло, той започна да чупи трески и да подпалва огъня. После отиде да вземе една метла, разчисти, попита загрижено дали болният е пил от лекарството си, което трябваше да взима на всеки два часа. Не се успокои, докато не го накара да легне в леглото, за да почива.
— Господин Сакар, ако обичате, минете в моя кабинет…
Госпожа Мешен беше там, седнала на единствения стол. Тя и Буш бяха направили в околността едно много важно посещение и се възхищаваха на пълния му успех. Най-сетне, след отчайващо чакане, благополучно бе в ход едно от делата, които им бяха най-много присърце. В продължение на три години Мешен беше обикаляла улиците, за да търси Леони Крон, онова прелъстено момиче, на което граф Дьо Бовилие беше подписал разписка за десет хиляди франка, които да изплати в деня на нейното пълнолетие.
