Но Пийро възрази:
— Още една сплетня!… Може ли точно да се каже кой продава и кой купува… Той е тук заради клиентите на своята банка — нещо съвсем естествено. Пък е тук и заради собствения си интерес, защото той също трябва да играе.
Обаче Мозер повече не настоя. На Борсата още никой не би посмял да твърди за страшната кампания, водена от Сакар, за покупките, които той правеше за сметка на акционерното си дружество посредством подставените лица Сабатани, Жантру и други още, най-вече чиновници в управлението на банката. Носеше се само слух, предаван от ухо на ухо, опровергаван и винаги възобновяван, макар да нямаше никакво доказателство. Отначало той предпазливо бе поддържал курса, като препродаваше при първа възможност, за да не замразява много капитали и задръства касите с акции. Но сега се бе увлякъл в борбата и за този ден бе предвидил, че по необходимост трябва да направи прекалено много покупки, ако иска да остане победител на бойното поле. Беше раздал ордерите си, преструваше се на спокоен, усмихваше се както в обикновените дни, въпреки неувереността си в крайния резултат и смущението, което изпитваше, като навлизаше все повече и повече в един път, за който знаеше, че е страшно опасен.
Внезапно Мозер, който бе отишъл да обикаля зад гърба на известния Амадийо и води разговор с едно дребно лукаво човече, се върна много възбуден и каза със заекване.
— Чух го, чух го с ушите си… той каза, че ордерите за продажба на Гундерман надминават десет милиона… О, аз продавам, продавам! Ще продам и ризата си.
— Десет милиона, по дяволите! — прошепна Пийро с малко дрезгав глас. — Това е истинско клане с ножове.
И в постоянния, непрекъснато увеличаващ се крясък, в който се смесваха и частните разговори, можеше да се долови само истинският двубой между Гундерман и Сакар. Не се различаваха отделните думи, но шумът, който гърмеше така силно, говореше за спокойната и логична упоритост на единия да продава и трескавата страст непрекъснато да купува, в която подозираха другия. Противоречивите новини, които отначало се разпространяваха шепнешком, започнаха да се разказват на висок глас. Едни от хората крещяха още като си отвореха устата, за да бъдат чути сред врявата, други пък много загадъчно се навеждаха над ухото на своя събеседник, говореха много тихо, дори когато нямаше какво да кажат.
— Охо! Стоя на позициите си за повишение! — подзе Пийро, съвзел се вече. — Слънцето грее така хубаво, всичко ще се повишава още.
— Всичко ще се сгромоляса — възрази Мозер с плачевната си настойчивост. — Скоро ще завали дъжд, снощи имах пристъп.
Но усмивката на Салмон, който ги изслушваше един след друг, стана толкова остра, че и двамата останаха недоволни и загубиха увереността си. Да не би този дяволски човек, толкова необикновено силен, толкова задълбочен и толкова сдържан, да е намерил някакъв трети начин на игра, който не се основава нито на повишението, нито на понижението?
При своята колона Сакар виждаше как около него се увеличава тълпата от негови клиенти и от хора, които го ласкаеха. Към него постоянно се протягаха ръце и той стискаше всички с еднаква непринудена любезност, като във всяко ръкостискане влагаше обещание за голям успех. Някои притичваха, разменяха по някоя дума и си отиваха очаровани. Мнозина упорито се застояваха, горди, че са от неговата група. Той често се показваше любезен, без да може да си спомни имената на хората, които му говореха. Така например той не би познал Можандр, ако капитан Шав не бе споменал името му. Капитанът се беше сдобрил със зет си, когото подтикваше да продава; обаче ръкостискането на директора беше достатъчно да разпали в Можандр безгранична надежда. После дойде Седий, членът на управителния съвет, големият търговец на коприна, който попска едноминутна консултация. Неговата търговска къща западаше, цялото му състояние беше така свързано със Световната банка, че едно възможно понижение щеше да го разори напълно; така че, загрижен и отдаден на страстта си, освен това и разтревожен от сина си Гюстав, който съвсем не преуспяваше при Мазо, той имаше нужда да бъде успокоен и окуражен. С едно потупване по рамото Сакар го отпрати, изпълнен с вяра и надежда. След това се проточи цяла колона: Колб, банкерът, който отдавна бе продал акциите си, но все пак следеше какво ще стане; маркиз Дьо Боен, който с високомерната снизходителност на голям благородник се преструваше, че посещава Борсата от любопитство и защото няма какво да прави; дори самият Юре, който не можеше да се сърди дълго и с голяма гъвкавост продължаваше да бъде приятел с хората до окончателното им проваляне, беше дошъл да види дали не би могъл да изтръгне още нещо. Но когато се появи Дегремон, всички се отдръпнаха. Той беше много влиятелен, всички забелязаха колко е внимателен и как с другарска любезност се шегува. Играчите на повишение засияха, защото той се ползуваше със славата на ловък човек, който знаеше да се измъква от застрашените места още при първото пропукване на гредите; и така стана ясно, че Световната банка още не се тресе. Обикаляха и други, които само разменяха поглед със Сакар, негови хора, чиновници, на които бе възложено да пускат ордери, но те също така купуваха и за своя сметка, обзети от беса на играта, чиято зараза унищожаваше служителите от улица „Лондон“, които в лова за сведения вечно дебнеха и подслушваха. С гъвкава походка на италианец с примес на ориенталска кръв мина два пъти и Сабатани, преструвайки се, че дори не вижда господаря си; в същото време Жантру, застанал гърбом неподвижно на няколко крачки, изглеждаше напълно задълбочен в четенето на телеграмите от чуждестранните борси, закачени в решетъчните витрини. Борсовият посредник Масиас, който както винаги тичаше, разбута групата, кимна леко с глава, навярно в отговор на някаква спешно възложена му задача. И колкото повече наближаваше часът на откриването, нестихващото трополене на двойния поток от хора, които сновяха напред-назад, запълваше залата с трясъка и шума на морски прилив. Очакваше се първият курс.
Мазо и Жакоби, излезли от кабинета на борсовите посредници, влязоха в средната балюстрада, вървейки един до друг привидно като добри приятели. А при това те бяха противници в безпощадната борба, която се водеше от седмици насам и краят на която щеше да причини разорението на един от тях. Слаб и дребен на ръст, Мазо беше красив мъж, жив и весел, на когото досега щастието се усмихваше толкова, че на тридесет и две годишна възраст наследи борсовата кантора на един от чичовците си; докато Жакоби, бивш пълномощник, станал борсов посредник по старшинство благодарение на негови клиенти, които го финансираха, беше шкембест и с тежка походка, едър шестдесетгодишен веселяк с посивяла окапала коса и широко лице на човек, обичащ насладите. Стиснали бележниците си в ръце двамата разговаряха за хубавото време, сякаш върху тези листове не държаха милиони, които щяха да разменят като оръдейни изстрели в смъртоносната схватка на предлагането и търсенето.
— Ех че хубав мраз!
— О, да! Представете си — дойдох пеш, толкова беше прекрасно!
Стигнали пред кошницата, голямата кръгла част на залата, още незамърсена с излишни книжа, използувани фишове, които хвърляха по пода, те се спряха за миг, облегнаха се на парапета от червено кадифе и продължиха да си казват банални и непоследователни неща, като не преставаха да следят с поглед какво става наоколо.
Четирите прохода във форма на кръст, оградени с решетки, наподобяващи четирикрила звезда с център кошницата, бяха свещеното място, забранено за публиката; между предните краища на звездата от едната страна имаше друго отделение, определено за служителите по изплащане в брой, сред които стърчаха трима котировачи, седнали на високи столове пред огромните си тефтери; а от другата страна едно по- малко отделение, наречено „китарата“, навярно поради формата му, даваше възможност на чиновниците и спекулантите да имат пряка връзка с агентите. В задната част, в ъгъла, образуван от другите два края, се намираше пазарът на френските ренти, в който всеки агент имаше свой представител с отличителния бележник както в предното отделение, където се котираха ценните книжа, защото борсовите посредници, струпани около кошницата, се занимаваха само със срочните продажби и бяха изцяло отдадени на безумната страст на играта.
Забелязал в левия проход своя пълномощник Бертие, който му правеше някакъв знак, Мазо отиде да размени шепнешком с него няколко думи; пълномощниците имаха право само да бъдат в прохода, и то на почетно разстояние от парапета с червено кадифе, който никаква профанска ръка не биваше да докосва. Така всеки ден Мазо идваше в Борсата заедно с Бертие и двамата си чиновници — единия в отделението за котиране, а другия в отделението за рентите, към които често се присъединяваше и неговият ликвидатор; освен тях той имаше и служител за телеграмите — младия Флори, чието лице все повече и повече потъваше в гъстата му брада, в която изпъкваше само блясъкът на нежните му очи. Откакто спечели десет хиляди
