Напразно старицата се бе обръщала към своя братовчед Файо, посредника по събиране на рентите във Вандом, който бе купил за Буш разписките с един куп стари полици, наследени от господин Шарпие, търговец на зърнени храни и лихвар; Файо не знаеше нищо, пишеше само, че момичето Леони Крон навярно е на работа в Париж при някакъв съдебен пристав и че преди повече от десет години е напуснало Вандом, където вече не се е връщало и където не може да попита нито един неин роднина, тъй като всички са измрели. Мешен откри съдебния пристав и от него натам проследи Леони, която работила у един касапин, после у една съмнителна дама, после у един зъболекар, а от зъболекаря нататък следата изведнъж се губеше като игла в купа сено и момичето беше пропаднало, изгубило се в калта на големия Париж. Тя бе тичала безрезултатно из бюрата за настаняване на работа, посещавала подозрителните квартири, претърсвала бе долнопробни заведения, като винаги бе дебнала, въртяла глава и разпитвала, щом чуеше името Леони. А това момиче, което бе ходила да търси много далеч, случайно откри този ден и сложи ръката си върху него на улица „Фейдо“, в съседния публичен дом, където бе отишла да хване една своя стара наемателка в Неаполитанския квартал, която й дължеше три франка. С гениален нюх тя бе подушила и познала момичето, вече под изисканото име Леонида, още в момента, когато притежателката на дома с пронизителен глас я бе повикала в салона. Веднага след като бе уведомен, Буш отиде заедно с нея в публичния дом, за да преговаря; и това дебело момиче с прави черни коси, падащи върху веждите, с плоско, подпухнало лице и ужасно мръсно, отначало го изненада; после разбра, че то имало някакъв особен чар десет години преди да започне да проституира, но при това се зарадва, че е пропаднало толкова отвратително ниско. Той й предложи хиляда франка, ако тя му прехвърли правата си върху разписката. Тя беше глупава и затова прие пазарлъка с детска радост. Така че най-сетне щяха да могат да притиснат графиня Дьо Бовилие, притежаваха необходимото оръжие, което бе толкова гнусно и позорно, каквото дори не бяха предполагали.
— Аз ви очаквах, господин Сакар. Трябва да си поговорим. Нали сте получили моето писмо?
В тъмната стая, осветявана от една слаба пушеща лампа, госпожа Мешен, неподвижна и няма, седеше на единствения стол. Застанал прав, без да си дава вид, че е дошъл от страх, Сакар веднага заговори за дълга на Жордан с твърд и презрителен тон:
— Извинете, аз дойдох да уредя задължението на един от моите редактори… Жордан, един твърде очарователен момък, когото вие преследвате жестоко с артилерийски огън. Тази сутрин изглежда още веднъж вие сте се нахвърлили върху жена му така, както един благороден човек би се срамувал да постъпи…
Изненадан, че е атакуван по този начин, когато се готвеше да предприеме нападение, Буш не можа да се овладее, забрави другата история и гневно отвърна:
— За Жорданови, дошли сте за Жорданови… Няма жени, няма благородство в сделките. Който дължи, трябва да плати — това само зная аз… Проклети дяволи, които се подиграват с мене вече от години, от които с мъка едвам съм получил четиристотин франка, изтръгвайки ги су по су!… Ах, гръм да ме удари, да, ще ги продам на търг, ще ги изхвърля на улицата утре сутринта, ако тази вечер не оставят тук, на бюрото ми, тристате и тридесет франка и петнадесет сантима, които още ми дължат.
А когато Сакар тактически, за да го накара да излезе от кожата си, му каза, че вече четиридесет пъти са му платили срещу тази полица, която той навярно е купил за не повече от десет франка, Буш наистина се задави от гняв.
— Така, така! Вие всички само това знаете да казвате… А има и разходи, нали така? Този дълг от триста франка е нараснал на повече от седемстотин… Но какво съм виновен аз? Не ми плащат, аз ги преследвам. Толкоз по-зле, че правосъдието е скъпо — вината е тяхна! Значи, като купя една полица за десет франка, трябва да ми се внесат десет франка и край. Ами моите рискове, моето тичане, моята работа, да, и моята умствена работа? Да вземем точно това дело Жордан — за него можете да попитате тук присъствуващата госпожа Мешен. Тя се е занимавала с него. Ах, какво ходене му е ударила, колко обувки е скъсала да изкачва стълбите на всички редакции, откъдето я изхвърляха навън като просякиня, без да й дадат адреса. Ами това дело ние сме го кърмили с месеци, ние сме мислили, ние сме работили като над наш шедьовър и то ми струва луди пари, дори ако се пресметне по десет су на час.
Той се разпалваше, с голям замах показа досиетата, които изпълваха стаята.
— Тук аз имам за повече от двадесет милиона стари и нови полици за дребни и огромни суми от всякакви хора… Искате ли ги за един милион? Давам ви ги. Помислете си само, че има длъжници, които гоня от половин век! За да получа от тях някакви си стотина мизерни франка, дори понякога още по-малко, трая си с години, чакам да преуспеят или да наследят… А други, неизвестните, които са по-многобройни, дремят тук, погледнете в този ъгъл огромния куп. Това е небитието или по-точно суровият материал, от който ще трябва да изкарвам хляба, искам да кажа моя хляб, и то само бог знае след колко сложни издирвания и неприятности… И вие искате, когато най-сетне уловя някой платежоспособен, да не го скубя? О, не, бихте ме взели за много глупав, вие самият не бихте бил толкова глупав!
Без да чака повече разправии, Сакар извади портфейла си.
— Ще ви дам двеста франка, а вие ще ми върнете досието на Жордан с разписка, че всичко е получено.
Буш подскочи, силно възмутен.
— Двеста франка, никога… Само триста и тридесет франка и петнадесет сантима. Искам си ги до сантим.
Но без да повишава глас, със спокойната увереност на човек, който познава силата на сложените на масата пари, Сакар повтори два-три пъти:
— Ще ви дам двеста франка.
И евреинът, убеден дълбоко, че е благоразумно да се споразумее, най-сетне се съгласи със сълзи на очи, като яростно извика:
— Много съм слаб. Каква мръсна професия!… Честна дума — мене ме обират, ограбват ме… Хайде и вие! Докато сте тук, не се стеснявайте, вземете и други, да! Ровете в купа срещу вашите двеста франка!
После, след като подписа разписка и написа бележка до съдия-изпълнителя, защото досието вече не било у него, Буш за миг си пое дъх пред бюрото; толкова беше съкрушен, че щеше да остави Сакар да си отиде, ако не се бе обадила Мешен, която досега не беше се намесила нито с жест, нито с дума.
— А оная работа? — каза тя.
Той изведнъж се сети, сега щеше да си отмъсти. Но всичко, което беше подготвил — словото си, въпросите си, умелото подхващане на разговора — се бе изведнъж изпарило от бързината да мине по-скоро към въпроса.
— Оная работа наистина!… Бях ви писал, господин Сакар. Сега с вас заедно трябва да уредим една стара сметка…
Той протегна ръка, за да вземе досието на Сикардо, което разтвори пред него.
— През 1852 вие сте живели в мебелиран апартамент на улица „Арп“, вие сте подписали дванадесет полици от по петдесет франка на госпожица Розали Шавай, шестнадесетгодишна, която сте изнасилили една вечер на стълбището… Ето ги тези полици. Не сте изплатили нито една, защото сте отпътували преди срока на първата, без да оставите адреса си. И най-лошото е, че сте се подписали с фалшивото име Сикардо, името на първата ви жена…
Силно пребледнял, Сакар слушаше, гледаше. Обзет от необяснимо душевно вълнение, той си припомни миналото, почувствува се смазан, сякаш някаква огромна и безформена тежест се стоварваше върху него. В първата минута на този страх той промълви съвсем объркан:
— Откъде знаете?… Как сте узнали?
После с разтреперани ръце побърза отново да извади портфейла си с мисълта да плати, да изкупи това неприятно досие.
— Няма разноски, нали?… Само шестстотин франка… О, би могло да се възрази много, но аз предпочитам да платя без разискване.
И той подаде шест банкноти.
— Чакайте! — извика Буш, като отблъсна парите. — Не съм свършил още… Госпожата, която виждате тук е братовчедка на Розали и тия документи принадлежат на нея, а аз действувам от нейно име за изплащане… Тази бедна Розали е станала недъгава вследствие на вашето изнасилване. Тя е страдала
