— Я ми кажете, не сте ли продавали и вие? — попита Сакар, без да му отговори.
Да продава! О, не още! И много искреният му смях свидетелствуваше, че наистина е убеден в солидността на предприятието.
— Разберете, че при нашето положение не трябва никога да се продава! — извика Сакар.
— Никога! Това именно исках да кажа и аз. Всички сме солидарни, вие знаете, че можете да разчитате на мене.
Клепачите му трепнаха и той хвърляше кос поглед, докато казваше, че отговаря за другите членове на управителния съвет — за Седни, за Колб, за маркиз Дьо Боен — така, както за себе си. Работата вървяла толкова добре, че наистина било удоволствие да бъдат всички задружни в този необикновен успех, какъвто Борсата не била виждала от петдесет години насам. И след като каза по една прекрасна дума за всеки, той си тръгна, повтаряйки, че разчита и на тримата за соарето. Муние, тенорът на Операта щял да: нададе репликата на жена му. О какъв голям ефект!
— Значи, това е всичко, което искахте да ми отговорите? — попита Юре, когато и той си тръгваше.
— Разбира се — заяви Сакар със сух глас.
И се отказа да излезе с него, както нравеше обикновено. После, когато остана, насаме а директора на вестника, каза:
— Това е война, драги мой. Никога не жалете, бийте по всички тия мръсници!… Ах, най-сетне ще мога да поведа борбата, както си зная!
— Все пак това е рязко! — заключи! Жантру, който отново бе смаян.
В коридора на пейката Марсел продължаваше да чака. Още нямаше четири часа, а Дьожоа беше вече запалил лампите, толкова бързо нощта настъпваше под тъмния и упорит пороен дъжд. Всеки път, когато минаваше покрай нея, той все намираше по някоя дума, за да я разсее. По това време зачестиха влизанията и излизанията на редакторите, шумни гласове ехтяха: в съседната стая, разгаряше се тази треска, с която се подготвяше вестникът.
Изведнъж, вдигнала очи, Марсел забеляза Жордан пред себе си. Той беше мокър, изморен, с разтреперани устни и малко налудничав поглед, като ония хора, които дълго време са тичали подир някаква мечта, без да я достигнат. Тя го разбра.
— Нищо, нали? — попита тя пребледняла.
— Нищо, скъпа моя, абсолютно нищо… Отникъде, невъзможно…
И тя можа само да въздъхне с примряло сърце:
— О, боже мой!
В този момент Сакар излизаше от кабинета на Жантру и се изненада, като я видя вее още тук.
— Госпожо, нима вашият бегач съпруг не се е още завърнал? Хубаво ви бях казал да влезете в моя кабинет, за да го чакате.
Тя го гледаше втренчено, някаква мисъл изведнъж се бе пробудила в големите й отчаяни очи. Тя дори не размисли, отдаде се на тази храброст, която хвърля жените напред в минути на възбуда.
— Господин Сакар, имам една молба към вас… Ако искате сега да влезем в кабинета, ви…
— Разбира се, госпожо.
Жордан, който се досещаше за причината, поиска да я задържи. Започна на пресекулки да й шепне на ухото: „Не, не!“, обзет от болезнен панически страх, в какъвто винаги изпадаше при подобни парични затруднения. Тя се отскубна от него и той трябваше да я последва.
— Господин Сакар — започна тя, щом вратата се затвори зад тях, — моят съпруг тича напразно два часа, за да намери петстотин франка, а не смее да ги поиска от вас… Затова аз ви моля да му ги дадете…
И разпалено, със смешните маниери на весела и решителна жена, тя разказа преживелицата си от тази сутрин — грубата поява на Буш, нахлуването на тримата мъже в стаята й, как бе успяла да отблъсне атаката и как бе поела задължението да плати още днес. Ах, тия парични язви за бедния народ, тия големи страдания от срам и безсилие, този живот на непрекъснати затруднения, и то за няколко мизерни монети по сто су!
— Буш — повтори Сакар, — този стар мошеник Буш ви държи в лапите си.
После с очарователна доброта се обърна към Жордан, който стоеше мълчалив и бледен поради непоносимо главоболие.
— Е добре, аз ще ви дам като аванс тези петстотин франка. Трябваше веднага да ми ги поискате.
Беше седнал до масата си, за да подпише чека, когато изведнъж се спря и се замисли. Спомни си за писмото, което бе получил, за посещението, което трябваше да направи и което все отлагаше от ден на ден, като се отвращаваше от подозрителната история, която подушваше. Защо да не отиде веднага на улица „Фейдо“, използувайки случая, щом като имаше причина?
— Слушайте, аз познавам много добре вашия негодник… По-добре е лично да отида при него да му платя, за да опитам дали не ще мога да получа вашите полици на половин цена.
Сега очите на Марсел блеснаха от благодарност.
— О, колко сте добър, господин Сакар!
И като се обърна към съпруга си:
— Виждаш ли, глупако, че господин Сакар не ни изяде?
Той се хвърли на врата й с неудържим възторг и я целуна, благодареше й, че е по-енергична и по-смела от него в тия житейски затруднения, които го парализираха.
— Не, не! — каза Сакар, когато младият мъж му стисна най-сетне ръката. — Правя го с удоволствие, вие двамата сте много мили, като се обичате толкова силно. Приберете се спокойни!
Колата му, която го чакаше, го откара за две минути на улица „Фейдо“, в центъра на този кален Париж, сред блъскащите се чадъри и пръскащите локви. Но горе той напразно натиска звънеца на старата избеляла врата, върху която на медна плочка с големи черни букви бе написано: „Спорни дела“: вратата не се отвори, нищо не мърдаше вътре. И като си тръгваше, люто разярен, той силно я удари с юмрук. Чак тогава се чуха провлечени стъпки и Сигизмон се появи.
— Я, вие сте!… Помислих си, че брат ми се връща и е забравил ключа си. Аз никога не се обаждам, когато се звъни… О, той няма да закъснее, можете да то почакате, ако искате да го видите.
И пак, крачейки мълчаливо и залитайки, следван от посетителя, той се върна в стаята си с изглед към площада на Борсата. Беше още светло на тази височина, над мъглата, която дъждът стелеше в дъното на улицата. Стаята изглеждаше гола и студена с тясното желязно легло, с масата и двата стола, с няколкото лавици, отрупани с книги, без други мебели. Пред камината една малка печка, неподдържана и забравена, беше угаснала.
— Седнете, господине. Моят брат ми каза, че слиза за малко и ще се върне.
Но Сакар отказваше стола, като се вглеждаше в него, изненадан от поражението, което охтиката бе нанесла на този голям бледен момък с детски очи, очи, потънали в мечти, които изглеждаха необикновени под челото, излъчващо сила и воля. Между дългите къдрици на косата му неговото извънредно мършаво лице беше удължено, сякаш смъртта го дърпаше към гроба.
— Вие да не сте боледували? — попита тон, като не знаеше какво друго да каже.
Сигизмон направи жест на пълно безразличие.
— О, както винаги! Последната седмица не бях добре поради това отвратително време. Но все пак поносимо е… Не мога вече да спя, не мога да работя, имам малко треска, горещо ми е… Ах, колко много неща има да се правят!
Той застана пред масата си, на която имаше една широко отворена немска книга. И продължи:
— Простете ми, че ще седна, цялата нощ не съм спал, за да прочета тази творба, която получих вчера… Да, творба! Десет години от живота на моя учител Карл Маркс — трудът, който той отдавна ни обещаваше върху капитала!… Ето я сега нашата библия, ето я!
С любопитство Сакар отиде да хвърли поглед върху книгата, но готическите букви го отблъснаха веднага.
— Ще почакам да бъде преведена — каза той през смях.
Момъкът с поклащане на глава сякаш каза, че дори преведена, книгата ще бъде разбрана само от посветените. Това не беше книга за пропаганда. Но каква логическа сила, какво победоносно изобилие от доказателства за фаталната гибел на сегашното наше общество, изградено върху капиталистическата
