много пари, половината от които благодарение на шанса си. Сега вече тя виждаше, че той не иска да отговаря на въпросите й, страхуваше се дори да не би да я лъже, и или шансът й се промени, или той наистина на шега я бе насочил по погрешен път, един ден тя загуби, като последва съвета му. Вярата й бе разклатена. Ако той така я заблуждава, кой ще я ръководи сега? И най-лошото бе, че в Борсата враждебната наеженост срещу Световната банка, отначало съвсем лека, се увеличаваше от ден на ден. Имаше само роптания, не се казваше нищо определено, никакъв факт не нарушаваше солидността на банката. Само се намекваше, че имало нещо, че червеят бил в плода. Това обаче не пречеше увеличението на акциите страхотно да расте.
След една несполучлива операция с италиански ценни книжа баронесата, много загрижена, реши да отиде в редакцията на „Есперанс“, за да се опита да накара Жантру да заговори.
— Хайде, кажете, какво има? Вие трябва да знаете… Световната банка и сега пак има покачване с двадесет франка, а при това се носи слух, никой не може да ни каже какъв, все пак трябва да е за нещо лошо.
Но Жантру беше съвсем равнодушен. Намиращ се при извора на слуховете, които при нужда И сам фабрикуваше, той шеговито се сравняваше с часовникар, който живее сред стотици стенни часовници и никога не знае точния час. Благодарение на информационната си агенция той беше в центъра на всички поверителни съобщения, обаче за него обществото нямаше вече сериозно мнение, защото сведенията му си противоречаха и взаимно се унищожаваха.
— Аз съвсем нищо не зная.
— О, вие не искате да ми кажете.
— Не, не зная нищо, честна дума! Аз самият смятах да дойда при вас, за да ви разпитвам. Сакар не е ли вече любезен?
Тя с жест потвърди това, което той предполагаше: край на връзката поради взаимно отегчение — жената досадна, любовникът охладнял, нежелание и у двамата да разговарят. За миг той съжали, че не бе изиграл ролята на добре осведомен човек, за да отмъсти най-сетне, както сам казваше, на тази малка Ладрикур, чийто баща го посрещаше, като го риташе с ботушите си. Но чувствуваше, че часът му още не е дошъл; затова продължаваше да я гледа, като размишляваше на висок глас:
— О, колко е досадно, а аз разчитах на вас… защото, нали така, ако предстои някаква катастрофа, човек трябва да бъде предупреден, за да може да се обърне… О, не вярвам, че това ще стане бързо, положението е още много солидно. Само че стават толкова странни неща.
Докато я гледаше така, в главата му зрееше някакъв план.
— Я слушайте — подзе той грубо, — щом Сакар ви зарязва, вие трябва да се сближите с Гундерман.
За миг тя остана изненадана.
— С Гундерман, защо?… Познавам го малко, срещала съм го в дома на Дьо Роавил и у Келер.
— Толкова по-добре, щом го познавате… Идете да го видите под някакъв предлог, поговорете с него, помъчете се да му станете приятелка… Я си представете: да сте добра приятелка на Гундерман, да управлявате света!
И той започна да се киска пред пикантните картини, които описваше с жест, защото беше известна студенината на евреина и не можеше да има нищо по-силно и нищо по-трудно от това да бъде съблазнен. Разбрала това, баронесата безмълвно се усмихна, без да се разсърди.
— Но защо Гундерман? — повтори тя.
Тогава той й обясни, че Гундерман положително оглавява групата на играчите на понижение, които започваха да маневрират срещу Световната банка. Това топ знаел, имал доказателство. Щом Сакар не бил любезен, не е ли просто предпазливост да завърже добри връзки с противника му, без обаче да скъсва с него? Ще има по един крак във всеки лагер и за деня на битката ще си осигури приятелството на победителя. Той и предлагаше с любезен тон да извърши това изменничество просто като добър съвет. Ако за него работела някоя жена, той щял да спи много спокойно.
— Хм, искате ли да бъдем заедно?… Ще се предупреждаваме, ще си казваме всичко, което научаваме.
И когато той й хвана ръката, тя я дръпна с инстинктивно движение, въобразявайки си друго нещо.
— Ама не, сега не мисля вече за това, понеже сме другари… По-късно вие ще ме възнаградите.
И като се смееше, тя му подаде ръката си, която той целуна. Тя вече не го презираше, забравила какъв лакей е бил, не го виждаше вече в развратната среда, в която потъваше с повехналото лице, с хубавата брада, поляна с абсент, с новия редингот, оцапан с лекета, с лъскавата шапка, издраскана в мазилката на някоя мръсна стълба.
Още на другия ден баронеса Сандорф отиде у Гундерман, който откакто акциите на Световната банка бяха достигнали курса от две хиляди франка, действително водеше цяла кампания за понижение на курса по най-потаен начин — никога не ходеше в Борсата, нито пък имаше там официален представител. Според неговите разсъждения една акция струва преди всичко толкова, колкото е нейната номинална стойност, после толкова, колкото доходът, които може да донесе и който зависи от процъфтяването на предприятието, от успехите на мероприятията. Значи, тя има една максимална стойност, която от благоразумие не трябва да надминава, а щом я надмине поради страстното увлечение на тълпата, увеличението е фалшиво и мъдростта изисква да играеш на понижение на курса, с увереността, че то ще стане. Макар че беше убеден и напълно вярваше в тази логика, топ все пак беше изненадан от бързите победи на Сакар, от тази увеличила се изведнъж мощ, от която голямата еврейска банка започваше да се ужасява. Трябваше колкото се може по-скоро да се повали този опасен съперник, не само за да си възвърне осемте милиона, загубени на другия ден след събитията в Садова, но най-вече за да не трябва да дели господството на пазара с този отвратителен авантюрист, чиито безумни дела успяват като че ли по някакво чудо напук на здравия разум. И Гундерман, отвращавайки се от увлечението, прекаляваше още повече като пресметлив играч, проявяваше студената упоритост на човек-цифра, продължаваше да продава въпреки непрекъснатото повишение, като губеше при всяка ликвидация все по-значителни суми с прекрасната увереност на мъдрец, че просто влага парите си в спестовна каса.
Когато най-сетне баронесата успя да влезе, сред навалицата от чиновници и борсови комисионери и потока от документи за подпис и телеграми за прочит тя видя банкера, разтърсван от ужасна кашлица, която раздираше гърлото му. Въпреки това той беше на поста си от шест часа сутринта, кашляше и храчеше, изтощен от умора и все пак на крака. Този ден, в навечерието на един заем за чужбина, просторната зала беше обсадена от множество бързащи посетители, експедитивно посрещани от двама негови синове и един от зетьовете му; а в това време на пода близо до тясната маса, която бе запазил за себе си в дъното, в нишата на един прозорец, три от внучетата му — две момиченца и едно момченце — се караха с пискливи викове за куклата, на която едната ръка и единият крак бяха вече откъснати.
Баронесата веднага каза защо е дошла:
— Скъпи господине, аз исках лично да ви причиня тази досада… Отнася се за една благотворителна лотария…
Тон не я остави да се доизкаже, беше доста щедър и винаги взимаше два билета, особено когато дами, които среша ще в обществото, си даваха труд да му ги предложат.
Трябваше да се извини, един чиновник дойде да му поднесе досието на някаква сделка. Огромни суми произнесоха и двамата.
— Петдесет и два милиона, казахте? А кредитът беше?
— Шестдесет милиона, господине.
— Е добре, увеличете го на седемдесет и пет милиона…
Той пак се обръщаше към баронесата, когато една доловена дума в разговора на зет му с някакъв комисионер го накара бързо да извика:
— В никакъв случай! При курс петстотин осемдесет и седем и петдесет това прави по десет су по-малко на една акция.
— О, господине — каза смирено борсовият комисионер, — някакви си четиридесет и три франка по- малко!
— Четиридесет и три франка! Ами че това е извънредно много! Нима мислите, че аз крада парите? Всеки си знае сметката — това признавам аз!
