намира една сама жена, като заяви, че всичко ще вземе, ако тя не му плати веднага. Марсел напразно полагаше усилия да се отърве от него, защото не познаваше законните формалности: той се опираше на силата на присъдата, на залепената обява с такава упоритост, че тя се обърка и започна да вярва във възможността на тези неща, без да ги разбира. Но все пак не се предаваше, като обясняваше, че съпругът й дори няма да се прибере за обяд, че самата тя няма да позволи нищо да й пипнат, преди той да си бъде тук. Тогава между тия три съмнителни личности и тази млада жена, полуоблечена и с разпиляна по раменете коса, започна много мъчителна сцена — те описваха вещите, тя затваряше чекмеджетата, спускаше се към вратата, сякаш за да им попречи да изнесат нещо. Горкото й малко жилище, което я правеше толкова горда, с нейните мебели, четири на брой, чийто блясък поддържаше, червеният тапет в стаята, който сама бе поставила! Тя го защищаваше с такава войнствена храброст, че те трябваше да минат през тялото й, и смело наричаше Буш мерзавец и крадец — да, крадец, който нямаше срам да иска пак седемстотин и тридесет франка и петнадесет сантима, без да намали новите вноски срещу една полица от триста франка, полица, която е купил за сто су заедно с куп парцали и стара железария! Нали на вноски бяха дали четиристотин франка, а пък този крадец искаше да отнесе мебелите им заради остатъка от триста и толкова франка, с които също искаше да ги ограби! А той знаеше много добре, че те са честни хора, че биха му платили веднага, стига да имаха сумата! Той използуваше случая, че тя бе сама, неспособна да отговаря и незнаеща процедурата, за да я изплаши и разплаче.
Мерзавец! Крадец! Крадец! Разгневен, Буш викаше по-силно от нея, като се тупаше яростно по гърдите — нима той не бил почтен човек? Нима не бил платил за полицата суха пара? Той имал законно право и искал да се свърши тази работа. А когато един от двамата много мръсни господа започна да отваря чекмеджетата на скрина, за да търси бельо, тя зае такава войнствена поза, като заплашваше да разбунтува къщата и улицата, че евреинът малко поомекна. Най-сетне, след още половинчасов разговор на тих глас, той се съгласи да почака до утре с бясната клетва, че утре ще й вземе всичко, ако тя не удържи на думата си. О, какъв изгарящ срам, от който още страдаше, тия гадни хора бяха осквернили дома й, нейната нежност, нейната скромност, ровейки чак в леглото, усмърдявайки толкова щастливата стая, чиито прозорци трябваше да остави широко отворени след тяхното излизане.
В този ден обаче друга една много по-горчива тъга очакваше Марсел. Беше й хрумнала мисълта да изтича веднага у родителите си, за да вземе назаем сумата, и когато съпругът й се прибере вечерта, да не го отчае, дори ще го разсмее със сцената от сутринта. Вече се виждаше как му разказва за голямата битка, жестокото щурмуване на техния дом, героичния начин, с който е отблъснала атаката. Сърцето й биеше много силно, когато влезе в малката богаташка къща на улица „Льожандр“ — в този натруфен дом, в който бе израснала и в който смяташе, че ще намира само чужди за нея хора, сега въздухът й се виждаше съвсем друг, вледеняващ. Тъй като родителите й седяха на масата, тя прие да закуси с тях, за да ги предразположи по-добре. През цялото време на яденето разговорът се водеше върху покачването на акциите на Световната банка, които вчера пак се повишили с двадесет франка; Марсел се учудваше, че намира майка си по- запалена, по-алчна от баща си — докато в началото тя трепереше само при мисълта за спекулация, сега с ожесточението на победена жена именно майка й, настървена за големи печалби, го мъмреше, когато той проявяваше страх. Още при ордьоврите тя се бе разгневила, недоволна, че той искаше да продаде техните седемдесет и пет акции при този неочакван курс от две хиляди петстотин и двадесет франка, при който щяха да вземат сто осемдесет и девет хиляди франка, една хубава печалба, надвишаваща със сто хиляди франка покупната цена. Да се продава, когато „Финансовият бюлетин“ обещаваше курс три хиляди франка! Нима е полудял? Защото в края на краищата „Финансовият бюлетин“ беше известен със старата си честност, а и баща й често повтаряше, че с този вестник могло да се спи спокойно! О, не, моля ви се, тя нямало да го остави да продаде! По-скоро би продала къщата, за да купи още! И Марсел, като слушаше смълчана и със свито сърце да хвърчат разпалено тия големи цифри, търсеше как да се осмели да поиска заем от петстотин франка в тази завладяна от играта къща, която пред очите й финансовите вестници заливаха с опияняващия блян на техните съобщения. Най-сетне, при десерта, тя се реши: трябвали им петстотин франка, иначе щели да ги продадат; нима родителите и ще ги изоставят в това нещастие? Бащата веднага сведе глава, отправил смутен поглед към жена си. Но майката отказваше вече с ясен глас. Петстотин франка! Откъде да ги вземе? Всичките им капитали били вложени в сделки, а освен това започна да повтаря старите си обвинения: щом се е омъжила за бедняк, за човек, който пише книги, трябва да се примирява с последиците от глупостта си, а не отново да бъде в тежест на родителите си. Не, тя нямала нито едно су за мързеливците, които, макар да презират парите, мечтаят само как да ядат парите на другите. И отпрати дъщеря си, а дъщеря й си отиде отчаяна и с кървящо сърце, че вече не може да познае майка си, която някога била толкова благоразумна и толкова добра.
По улицата Марсел бе вървяла несъзнателно, гледайки дали няма да намери пари по земята. После изведнъж й хрумна мисълта да се обърне към чичо си Шав, и веднага отиде в скромния приземен етаж на улица „Нолет“, за да го намери преди откриването на борсата. Долови шушукания, момински смехове. А при това, когато вратата се отвори, тя видя капитана сам, с лула в устата; той започна да се оплаква, разярен срещу себе си, като казваше, че никога няма сто франка в джоба си, че се изхранвал от ден за ден с малките си печалби от Борсата като някакво мръсно прасе, каквото бил. След това, разбрал за отказа на Можандрови, той започна да ги ругае — какви отвратителни типове, вече не можел да ги гледа, откакто полудели, след като се повишил курсът на техните акции. Нима миналата седмица сестра му не го нарекла скъперник, за да се подиграе на предпазливата му игра, защото той приятелски я съветвал да продаде? Той нямало да съжали тази жена, когато тя си счупи врата!
И отново излязла на улицата с празни ръце, Марсел трябваше да се примири с мисълта да отиде в редакцията, за да уведоми съпруга си за това, което себе случило сутринта. Налагаше се на всяка цена да платят на Буш. Жордан, чиято книга още не беше приета от никой издател, беше излязъл на лов за пари из калния Париж в този дъждовен ден, без да знае къде да почука — на приятели, на редакциите, в които сътрудничеше, или наслука някъде. Макар че той я беше молил настойчиво да се прибере в дома им, тя бе толкова разтревожена, че предпочете да остане тук, на тази пейка, и да го чака.
След като дъщеря му тръгна, Дьожоа й поднесе вестник, като я видя сама.
— Ако госпожата иска да чете, докато чака.
Но тя отказа с жест и когато Сакар влезе, се престори на храбра, весело обясни, че изпратила мъжа си в квартала за една досадна работа, която тя трябвало да свърши. Сакар, който се отнасяше дружелюбно, към младото семейство, както сам ги наричаше, категорично настоя тя да влезе при него и там на удобство, да чака. Тя се съпротиви — и тук се чувствувала добре. Той престана да настоява, още повече че се изненада, когато изведнъж се намери лице срещу лице е баронеса Сандорф, която излизаше от кабинета на Жантру. Впрочем те се усмихнаха един на друг любезно като хора, които си разменят обикновен поздрав, за да не се излагат.
В разговора с нея Жантру беше казал на баронесата, че не смее вече да й дава съвет. Той все повече се смайвал от устойчивостта на Световната банка пред все по-големите усилия на играчите на понижение: навярно Гундерман ще я повали, но Сакар щял дълго време още да съществува и затова може би още могло да се печели с него. Той беше успял да я накара да изчаква, да се държи добре и с двамата. По- хубаво било да се стреми винаги да узнае тайните на единия, показвайки се любезна, за да ги използува лично, или пък да ги продаде на другия съобразно изгодата. Казваше й всичко това, без да заговорничи, с шеговит тон, а тя самата през смях му бе обещала да го държи в течение.
— Значи тя непрекъснато при вас се вмъква? Ваш ред ли е? — каза Сакар грубо, като влезе в кабинета на Жантру.
Той се престори на учуден.
— Коя?… Аха, баронесата! Не, скъпи мой шефе, тя ви обожава. Пак ми каза това преди малко.
С жеста на човек, когото не могат да излъжат, старият корсар го прекъсна. И той гледаше този изпаднал развратник, като си мислеше, че щом тя не бе устояла на любопитството да види как е надарен Сабатани, сигурно можеше да пожелае да опита порока на тази развалина.
— Не се защищавайте, драги. Когато една жена играе, тя попада и в ръцете на първия срещнат комисионер, който ще й отнесе ордера.
Жантру бе много засегнат, но само се засмя, като упорствуваше да обясни, че баронесата дошла при него във връзка с някакво съобщение.
Впрочем с едно повдигане на раменете Сакар беше отхвърлил вече настрана този въпрос за
