зърне оркестър отблизо или поне веднъж да се покачи в галерията на църквата при скрития мануал на органа, така и Грьонуй гореше от любопитство да разгледа отвътре някоя парфюмерия и когато чу, че у Балдини трябва да се носят кожи, направи всичко възможно да пратят него.
И ето го в магазина на Балдини — едно парижко кътче, където на минимум пространство бяха скупчени максимум професионални миризми. В прелитащата светлина на свещта той не можеше да види кой знае колко, само мерна силуета на тезгяха с везната, двете птици над съдинките, креслото за клиенти, тъмните лавици по стените, краткотрайното проблясване на месингов прибор и белите етикети по шишета и буркани. Сега тук не миришеше на същото, както откъм улицата. Ала веднага долови сериозността, царяща в тези помещения, почти можеше да каже „свещена сериозност“, ако думата „свещена“ изобщо представляваше някакво понятие за Грьонуй; хладната сериозност долавяше той, прозата на занаята, сухата професионалност, полепнали по всеки мебел, по всеки прибор, по чебури, стъкленици и гърнета. И докато крачеше подир Балдини, по-точно в неговата сянка, защото Балдини не си правеше труда да му свети, го стрелна мисълта, че тъкмо тук и никъде другаде му е мястото, че ще остане тук, че оттук ще преобърне света наопаки.
Естествено, нескромността на тази мисъл бе направо гротескна. Нямаше нищо, ама нищичко, което да дава основание на един допилял се отнякъде кожарски чирак с тъмен произход, без връзки и протекции, без каквото и да е съсловно положение, да подхранва надеждата, че ще се установи в най-реномираната парижка къща за благовония, още повече — както вече научихме, — че ликвидацията й бе вече решена. Ала тук не ставаше въпрос за бледа надежда, намерила израз в нескромната мисъл на Грьонуй, а за твърда увереност. Той знаеше, че ще напусне този магазин, само за да си вземе багажа от Гримал, а сетне ще се върне завинаги. Кърлежът бе надушил кръв. Години наред се бе спотайвал, бе се свивал и изчаквал. Сега се спускаше надолу — за добро или за зло — без искрица надежда. И поради това увереността му бе голяма.
Бяха прекосили магазина. Балдини отвори помещението, което гледаше към реката и служеше отчасти за склад, от-отчасти за работилница и лаборатория, където варяха сапуни-те и в тумбести шишета размесваха благовонни води.
Там! — разпореди се Балдини и посочи големия тезгях под прозореца. — Остави ги там!
Грьонуй се измъкна изпод сянката му, нареди кожите върху тезгяха, върна се бързо назад и застана между Балдини и вратата. Балдини се застоя. Държеше свещта леко встрани, за да не накапе тезгяха, и прокара пръсти по лицевата страна на кожата. После я поглади по вътрешната й страна, по велура — едновременно грапав, кадифен и мек. Добра беше — нямаше две мнения. Кожа, създадена само за изработка на фини неща. При сушене нямаше да се разкриви и ако я фалцва6 правилно, щеше да си остане все така еластична — веднага се усеща, стиснеш ли я с два пръста; щеше да попие благоуханието и да го запази пет-десет години; беше много, много качествена кожа, може би ще изработи ръкавици — три чифта за себе си, три за жена си, за пътя им до Месина.
Отдръпна ръка. Трогателна изглеждаше работната му маса: всичко си лежеше, готово за работа; стъклената вана за благовонна баня, стъклената подставка за сушене, хаван-четата за приготвяне на тинктура, пестик7, шпатула, четка, нож за фалцване и ножица. Все едно, че предметите само са заспали, защото се е стъмнило, а утре пак ще се събудят за нов живот. Дали да не вземе за Месина и тезгяха? И част от инструментите — поне най-важните. На този тезгях се седеше и се работеше добре. Бе скован от дъбови талпи, рамата също бе укрепена напречно, нищо не трепваше и не се поклащаше по него, не го увреждаше ни киселина, ни масло, ни нож — пък и ще струва цяло състояние, за да го откара до Месина! Макар и с кораб! Ето защо ще бъде продаден и всичко, що е по него, под него и до него, ще бъде продадено! Защото той, Балдини, макар да носеше сантиментална душа, имаше твърд характер и затова — колкото и трудно да му бе — щеше да осъществи решението си; със сълзи на очи щеше да разпродаде всичко, но щеше да го стори, защото знаеше, че действува правилно — нали му бе даден знак.
Обърна се да тръгва. В рамката на вратата зърна дребното изгърбено човече, за чието присъствие комай бе забравил.
— Добър е. Предай на майстора си, че шагренът е добър. Ще намина тия дни, за да се разплатим.
— Хубаво — отвърна Грьонуй, но не се отмести и така препречи пътя на Балдини, който се канеше да излезе от работилницата. Балдини се сепна за миг, но в неведението си прие държането на момчето не като наглост, а като плахост.
— Какво? Трябва да ми предадеш още нещо ли? Е? Казвай!
Свил глава в рамене, Грьонуй го гледаше с оня поглед, който уж издава боязливост, а всъщност излъчва дебнеща напрегнатост.
— Искам да работя при вас, метр Балдини. При вас, в магазина ви искам да работя.
Това не бе изречено умолително, а настойчиво и в действителност не бе изречено, а процедено, изсъскано — по змийски. Балдини отново изтълкува погрешно зловещата самоувереност на Грьонуй като хлапашка безпомощност. Усмихна му се дружелюбно.
— Ти си кожарски чирак, синко, пък аз нямам нужда от такъв. Имам си калфа, чирак не ми е нужен.
— Метр Балдини, нали искате да парфюмирате шагреновите кожи? Тия, дето донесох. Нали искате да ги напарфюмираше? — продължи да съска той, сякаш не бе чул отговора.
— Да, така е — съгласи се Балдини.
— С „Амур и Психея“? На Пелисие, нали? — попита Грьонуй и свря глава още по-дълбоко в раменете си.
Лека тръпка на ужас пролази по тялото на Балдини. Не защото се запита откъде момчето може да знае, а просто от факта, че спомена името на този омразен парфюм, който днес не бе успял да разгадае.
— Как ти хрумна абсурдната мисъл, че бих могъл да използувам чужд парфюм, за да…
— Вие целият сте просмукан от него — прошушна Грьонуй. — Носите го по челото си, а в десния ви джоб има кърпичка, напоена с него, Не е хубав този „Амур и Психея“, в него има прекалено много бергамот и прекалено много розмарин, а прекалено малко розово масло.
— Ха — изсумтя Балдини, изумен от обрата на разговора. — И още какво?
— Портокалов цвят, сладък лимон, карамфил, мускус, жасмин, винен спирт и нещо, дето не му знам името, ето тук, в това шише! — И посочи с пръст в тъмнината. Балдини поднесе светлината в указаната посока, проследи с поглед показалеца на момчето и се спря на една бутилка върху лавицата, пълна със сивкаво-жълт балсам.
— Сторакс ли? Грьонуй кимна.
— Да. Това е вътре. Сторакс.
И изведнъж момчето се изкриви, сякаш в силен гърч, и за-мърмори под нос думата „сторакс“, повтори я поне десетина пъти: „Сторакссторакссторакс…“
Балдини насочи свещта срещу човешката купчинка, грачеща думата „сторакс“, и си помисли: „Или е луд, или е мошеник, или пък истински талант.“ В правилно съотношение споменатите съставки наистина можеха да представляват „Амур и Психея“ — нещо не само възможно, но дори вероятно. Розово масло, карамфил и сторакс — тъкмо тия три компонента бе търсил цял следобед така отчаяно; те спояваха останалите части на композицията — които смяташе, че е разпознал — като парчета на хубава торта. Оставаше открит само въпросът с пропорцията. А за да я установи, той, Балдини, ще трябва да експериментира дни наред — противна работа, по-неприятна дори от самата идентификация, защото сега трябваше да се мери, тегли и записва, като същевременно дяволски се внимава, понеже най-малкото трепване на пипетата или грешка при отброяване на капките можеше да опропасти всичко. А всеки злополучен опит струваше адски скъпо. Всяка провалена смес се равняваше на малко състояние… Много му се щеше да изпита хлапето, много му се щеше да разбере точната рецепта на „Амур и Психея“. Ако я знае с точност до грам и капка, явно е мошеник, докопал се по някакъв начин до нея, та да получи достъп и назначение при Балдини. Но ако я угади само приблизително, то тогава е гений на обонянието и като такъв възбуждаше професионалното любопитство на Балдини. Не, че Балдини искаше да се откаже от решението си! Не му беше и до парфюма на Пелисие. Дори и да му го направи с литри, не би помислил и насън да парфюмира с него шагреновата кожа за граф Верамон, но… Но мигар цял живот не е бил парфюмерист, мигар цял живот не се е занимавал с композиране на парфюми, та да загуби от днес за утре професионалната си страст! Интересуваше го единствено формулата на този проклет парфюм, нещо повече — да провери таланта на това чудато момче,
